Лусинда Райли
Сестра на сенките (4) (Историята на Ася)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Седемте сестри (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Shadow Sister, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 9 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2022)
Корекция и форматиране
NMereva (2023)

Издание:

Автор: Лусинда Райли

Заглавие: Сестра на сенките

Преводач: Калина Бахчеванова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо (не е указано)

Издател: Книгоиздателска къща „Труд“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2017

Тип: роман (не е указано)

Националност: ирландска (не е указано)

Печатница: „Бет Принт“ ООД

Излязла от печат: 30.10.2017

Редактор: Надежда Делева

Технически редактор: Стефка Иванова

Коректор: Антоанела Станева

ISBN: 978-954-398-522-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17187

История

  1. — Добавяне

3.

След вечеря се извиних на Мама и се качих горе в спалнята ни. Извадих мобилния от чантата си, за да си проверя съобщенията. Имах четири есемеса и няколко пропуснати обаждания — всичките от Кики. Бях й изпратила съобщение, щом самолетът се приземи в Женева, както бях обещала, и сега й пратих кратък отговор, в който написах, че съм добре, ще си лягам рано и ще говорим утре. Изключих телефона, пъхнах се под одеялото и полежах, слушайки тишината. Изведнъж осъзнах колко рядко ми се случва да спя сама в стаята, в тиха къща, която някога бе пълна с шумен, динамичен живот. Тази нощ нямаше да ме събуди мърморенето на Кики. Можех да спя чак до сутринта, ако исках.

Въпреки това, когато затворих очи, тя продължаваше да ми липсва.

 

 

На другата сутрин се събудих рано, навлякох си дънките и суитшърта, взех папката и слязох на пръсти долу. Тихо отворих входната врата и тръгнах по пътеката вляво, която водеше към специалната градина на Татко Солт. В папката, която стисках, бяха писмото му, моите координати и преводът на гръцкия надпис.

Бавно се разходих из лехите, които бяхме засели заедно, и проверих как се развива потомството ни. През юли всичко цъфтеше: многоцветните цинии, лилавите астри, цветовете на сладкия грах, струпани като рояк пеперудки, и розите, виещи се по цялата беседка и засенчващи пейката.

Осъзнах, че само аз съм останала да се грижа за тях. Макар Ханс, нашият престарял градинар, да действаше като „бавачка“ на цветята, когато мен и Татко ни нямаше, никога не можех да бъда сигурна, че ги обича като нас. Беше глупаво да мисля за растенията като за деца. Но както Татко често ми бе казвал, процесът на отглеждането бе подобен.

Спрях да се полюбувам на едно любимо цвете с нежни червено-лилави цветове, крепящи се на тънки стебла над гъсти яркозелени листа.

— Нарича се Astrantia major — бе казал Татко, докато засявахме семенцата в саксия преди почти две десетилетия. — Смята се, че името му идва от aster, латинската дума за „звезда“. Разцъфтява във великолепни цветове с формата на искряща звезда. Трябва да те предупредя, че понякога е трудно да го отгледаш, особено с тези семена, които дойдоха с мен от друга страна и вече са стари и сухи. Но ако успеем, после няма да изисква много грижи — само добра почва и малко вода.

Няколко месеца по-късно Татко ме заведе в един сенчест край на градината, където да засадим стръкчетата, които като по чудо бяха поникнали след внимателни грижи, включително кратък период в хладилника, който според Татко бе необходим, за да „стресне“ семената и да ги съживи.

— Сега трябва да имаме търпение и да се надяваме, че ще хареса новия си дом — каза той, докато бършехме пръстта от ръцете си.

На Astrantia й трябваха още две години, за да разцъфти, но оттогава се бе разпространила навсякъде, разпръсвайки семената си по всяко кътче от градината, което й харесаше. Гледайки я сега, откъснах един от цветовете и прокарах пръсти по крехките венчелистчета. В този момент Татко ми липсваше повече, отколкото можех да понеса.

Обърнах се и тръгнах към пейката, сгушена в розовата беседка. Дървената повърхност все още бе покрита с роса и използвах ръкава си, за да я избърша. Седнах и се почувствах сякаш влагата се бе просмукала до дъното на душата ми.

Погледнах найлоновата папка, в която бях прибрала пликовете. И се запитах дали не бях допуснала грешка, като игнорирах молбата на Кики да отворим писмата си заедно.

С треперещи ръце извадих плика от Татко и, поемайки дълбоко дъх, го скъсах. В него имаше писмо и нещо, което приличаше на малка, тясна кутия за бижута. Разгърнах писмото и започнах да чета.

Атлантис

Женевско езеро

Швейцария

 

Мила моя Ася,

Да ти пиша писмо ми изглежда някак най-естествено, тъй като и двамата знаем, че това е предпочитаният ти метод на общуване. И до днес пазя дългите писма, които ми пишеше от пансиона и университета, а по-късно и от многото си пътувания до всички краища на света.

Както може би вече знаеш, се постарах да предоставя на всяка от вас достатъчно информация за генетичния й произход. Макар да ми се ще да вярвам, че вие, момичетата, сте наистина мои, и също толкова част от мен, колкото всяко мое по рождение дете би могло да бъде, може да дойде ден, когато информацията, която притежавам, да ви бъде от полза. Въпреки това осъзнавам, че това не е пътуване, което всяка от дъщерите ми би желала да поеме. Особено ти, мила моя Ася — може би най-чувствителната и сложна от всичките ми момичета.

Написването на това писмо ми отне най-много време — отчасти защото го написах на английски, а не на френски, а знам, че твоята граматика и пунктуация е много по-добра от моята, така че те моля да извиниш грешките ми. Но също и защото, признавам, ми е трудно да намеря директен начин да ти предоставя точно толкова информация, че да можеш да тръгнеш по пътя си към откритието, но в същото време да не смутя живота ти, ако решиш да не разследваш повече произхода си.

Интересно е, че уликите, които можах да дам на сестрите ти, бяха основно неодушевени, докато твоята ще включва вербална комуникация, просто защото пътят към историята на произхода ти е бил много добре прикрит през годините и ще се нуждаеш от чужда помощ, за да го разнищиш. Самият аз съвсем наскоро разкрих истинските детайли, но ако има някой, който би се справил, това си ти, моята ярка звезда Ася. Бързият ти ум, съчетан с разбирането ти на човешката природа — която изучаваш от години чрез наблюдение и, най-вече, слушане — ще ти помогне много, ако решиш да последваш тази диря.

Така че съм ти дал един адрес — на картичка, закачена за гърба на това писмо. Ако решиш да го посетиш, попитай за жена на име Флора Макникъл.

Най-накрая, преди да приключа и да кажа сбогом, трябва да ти кажа, че понякога в живота човек трябва да взима трудни, често емоционално тежки решения, които в дадения момент усеща, че биха наранили хората, които обича. И може да се случи точно това, поне за известно време. Често обаче промените, настъпили вследствие на решението ти, в крайна сметка се оказват най-доброто и за другите. И им помагат да продължат напред.

Мила моя Ася, няма да проявявам снизхождение, казвайки повече по този въпрос; и двамата знаем за какво говоря. Научих през годините си на тази земя, че нищо не остава вечно същото — и очакването, че ще остане, е най-голямата грешка, която ние, хората, правим. Промяната идва независимо дали я искаме или не, по милиони различни начини. Приемането на този факт е ключово за постигане на радостта от живота на тази наша великолепна планета.

Грижи се не само за чудесната градина, която създадохме заедно, а може би и за своя собствена някъде другаде. И над всичко друго се грижи за себе си. Следвай собствената си звезда. Време е.

Твой любящ баща,

Татко Солт

Вдигнах очи към хоризонта и видях как слънцето се подава иззад един облак от другата страна на езерото, прогонвайки сенките. Чувствах се вцепенена и още по-потисната, отколкото преди да отворя писмото. Може би заради чувството на очакване, което бях изпитала, ми се струваше, че в писмото няма нищо, което Татко и аз да не бяхме обсъждали, докато беше жив. Когато можех да гледам в добродушните му очи и да усещам нежния допир на ръката му на рамото ми, докато заедно работехме в градината.

Извадих визитната картичка, закачена с кламер за писмото, и прочетох думите, напечатани на нея.

Книжарница „Артър Морстън“

Кенсингтън „Чърч стрийт“ 190

Лондон W8 4DS

Спомних си, че веднъж бях минала през Кенсингтън с автобуса. Поне ако решах да посетя Артър Морстън, нямаше да ми се наложи да пътувам надалече като Мая. След това извадих цитата, който тя бе превела от армиларната сфера.

Нито кипарис вирее в сянката на дъб, ни дъб пониква в сянка на кипарис.

Усмихнах се, защото това перфектно описваше мен и Кики. Тя: толкова силна и непреклонна, с крака, здраво вкоренени в земята. Аз: висока, но слаба, огъваща се в най-лекия вятър. Разпознах цитата. Беше от „Пророкът“ на философа Халил Джубран. Знаех и кой стоеше — поне погледнато отвън — в „сянката“…

Не знаех само как да постъпя, за да изляза на слънце.

След като внимателно го сгънах отново, извадих плика с координатите, които Али бе дешифрирала. Беше записала мястото, към което сочеха. От всички улики тази ме плашеше най-много.

Исках ли да узная къде ме е намерил Татко?

Реших, че засега отговорът е не. Все още исках да принадлежа на Татко и Атлантис.

След като прибрах плика обратно в папката, извадих кутийката за бижута и я отворих.

Вътре имаше малка черна фигурка на животно, може би направена от оникс, върху тънка сребърна основа. Извадих я от кутията и я огледах. Гладките й контури ясно показваха, че е животно от семейство котки. Погледнах основата и видях, че има клеймо и гравирано име.

Пантера

Във всяко око имаше по едно миниатюрно, яркокехлибарено камъче, което ми намигаше в бледото утринно слънце.

— Кой те е притежавал? И какъв ми е бил? — прошепнах на въздуха.

Върнах пантерата в кутията й, изправих се и тръгнах към армиларната сфера. Когато я видях за последно, всичките ми сестри се бяха скупчили около нея, чудеха се какво означава и защо Татко е решил да ни остави такова наследство. Вгледах се в центъра и започнах да изучавам златния глобус и сребърните обръчи, които го затваряха в елегантна клетка. Беше изкусно изработен и контурите на седемте континента изпъкваха гордо сред седемте морета, които ги обкръжаваха. Обиколих го, забелязвайки гръцките имена на всичките ми сестри — Мая, Алкиона, Келено, Тайгета, Електра… и, разбира се, моето собствено: Астеропа.

Какво е едно име? Цитирах Шекспировата Жулиета и се запитах — както много пъти в миналото — дали ние бяхме възприели образите на митологичните си съименнички, или имената ни бяха възприели нас. За разлика от останалите ми сестри, за характера на моята съименничка сякаш се знаеше много по-малко. Понякога се чудех дали това е причината да се чувствам толкова невидима сред сестрите си.

Мая, красавицата; Али, водачката; Кики, прагматичната; Тиги, грижовната; Електра, огнената… и после аз. Аз май се водех помирителката.

Е, ако мълчанието означаваше, че царува мир, то може би наистина бях такава. А може би, ако един родител ти дадеше определение от раждането ти, то тогава, независимо каква си всъщност, би се опитала да достигнеш този идеал. Но нямаше съмнение, че всичките ми сестри отговаряха перфектно на митологичните си характеристики.

Меропа

Погледът ми внезапно се спря на седмия обръч и се наведох, за да го разгледам отблизо. Но за разлика от останалите обръчи на този нямаше координати. Нито цитат. Липсващата сестра; седмото бебе, което всички бяхме очаквали Татко Солт да доведе у дома, но което така и не бе пристигнало. Съществуваше ли тя? Или Татко, бидейки перфекционист, просто бе решил, че армиларната сфера и заветът му за нас няма да бъдат завършени без нейното име? Може би ако някоя от нас, сестрите, родеше дете, и то се окажеше момиче, можехме да го кръстим Меропа и така седемте обръча да бъдат довършени.

Седнах на пейката с натежало сърце и изпратих мислите си назад през годините, за да си спомня дали Татко някога ми бе споменавал седма сестра. Доколкото помнех, не беше. Всъщност той рядко говореше за себе си; винаги проявяваше много повече интерес какво се случва в моя живот. И макар да го обичах толкова, колкото бе възможно една дъщеря да обича баща си, повече от всеки друг на земята, с изключение на Кики, внезапно осъзнах, че не знаех почти нищо за него.

Знаех само, че обичаше градините и беше баснословно богат. Но как се бе сдобил с това богатство, бе също толкова голяма мистерия, колкото и седмият обръч на армиларната сфера. Но при все това дори за миг не бях имала усещането, че връзката ни не е близка. Нито че той ми отказва информация, когато го попитам нещо.

Може би просто никога не бях задавала правилните въпроси. Може би никоя от нас не беше.

Станах и започнах да бродя из градината, да оглеждам цветята и да си съставям списък с инструкции за Ханс, градинаря. Щях да се срещна с него тук по-късно, преди да напусна Атлантис.

Вървейки обратно към къщата, осъзнах, че след като толкова отчаяно бях желала да дойда тук, сега исках да се върна в Лондон. И да продължа с живота си.