Лусинда Райли
Сестра на сенките (43) (Историята на Ася)

42.

— Ще имам нужда от вас в Кент, за да ми помогнете да разопаковам книгите в новата книжарница този уикенд — каза Орландо, докато ядяхме следобедния кейк на следващия ден. — Заминавам сутринта, за да наглеждам работата там, и се надявам докато пристигнете, фасадата вече да е пребоядисана и да започнат да правят новата табела. Тогава вече ще мога да ви посрещна в „О. Форбс Ескуайър — Редки книги“.

Орландо сякаш светеше от вълнение, докато собствената ми звезда се смаляваше все повече до бледа точица в небето.

— Всички ще се включат — продължи той. — Маус обеща да помогне, както и Маргьорит, която, между другото, пак заминава за Франция в неделя. Тъй че наистина би било много удобно за всички, ако можете да останете в Хай Уийлд известно време и да помагате на мен и Рори. Може би като тест, преди да решите дали да дойдете на постоянна работа при мен?

— Да, ще дойда — съгласих се. В крайна сметка, какво щях да правя тук, щом книжарницата затвореше завинаги?

— Прекрасно! Значи всичко е уредено.

Обсъдихме плана: аз щях да ръководя товаренето на кашоните в буса тук, в Лондон, докато Орландо чистеше нежеланата стока от новата сграда и я пренасяше в Хай Уийлд, за да отвори място.

Същата нощ казах на Кики, че заминавам за Кент след два дни.

— Но после ще се върнеш, нали? — Думите й може да не бяха умолителни, но изражението й беше.

— Разбира се.

— Имам предвид, нямаш намерение да се местиш там, нали? За бога, Ася, ти си само продавачка, сигурна съм, че можеш да си намериш много по-добре платена работа в Лондон. Минах край книжарницата „Фойлс“ онзи ден и имаше обява, че търсят персонал. Не би ти отнело много време да намериш нещо.

— Да, сигурно е така.

— Знаеш колко мразя да бъда сама тук без теб. Ще ми обещаеш ли, че ще се върнеш?

— Ще се постарая — отвърнах. Беше време да помисля за себе си и не исках да давам на Кики фалшиви надежди. Все пак тя не беше беззащитно бебе, каквото съм била аз, когато майка ми е поставила собствения си живот на първо място…

Понеже Кики ми беше сърдита, прекарах следващия ден в книжарницата от сутринта до след мръкване. И в петък сутринта, когато бусът спря пред входа, бях готова. Орландо се обаждаше през пет минути да дава инструкции, така че накрая наруших златното правило и започнах да вдигам мобилния си в книжарницата.

Появиха се няколко от „редовните клиенти“ и загледаха с тъга как качват книгите в буса. Бях подготвена и за това, тъй като Орландо и аз бяхме избрали по една книга за всеки от тях като прощален подарък. Щом бусът потегли с малкото лични притежания на Орландо, наместени между книгите, се разходих из празното помещение и си помислих, че това действително е краят на една епоха, простираща се назад по семейните линии до самата Биатрикс Потър.

Последната ми работа беше да взема рамкираното писмо, което Флора бе получила като дете от Биатрикс, и да го увия в кафява хартия, за да го занеса със себе си в Кент. Докато го прибирах, си обещах някой ден да отида в Лейк Дистрикт и да видя къде е живяла Флора. Макар да знаех, че нямаме кръвна връзка, усещах някаква близост с нея. И тя беше необичайна — изгнаница, която нямаше място никъде. Но бе оцеляла с чисто упорство и сила на волята. И накрая бе намерила мястото си с мъжа, когото е обичала.

— Сбогом — прошепнах в сумрака, поглеждайки за последен път стаята, в която животът ми се бе променил завинаги.

* * *

Пристигнах в Тентърдън с такси по-късно същата вечер и застанах пред новата книжарница, чиито светлини грееха в мъгливата нощ. Погледнах прясно боядисаната фасада — Орландо бе избрал тъмнозелено, същият цвят като на книжарницата в Кенсингтън. Над прозореца се виждаха първите очертания на буквите от името. Зарадвах се, че поне един член на семейство Форбс — Вон е щастлив тази вечер.

Орландо се промъкна между кашоните към мен.

— Добре дошли, госпожице Ася, в новия ми дом. Маус и Маргьорит трябва да дойдат всеки момент. Поръчал съм шампанско от съседното заведение. Семейство Медоус също ще се присъединят към нас. Знаете ли, това място май ми харесва дори повече от старото. Вижте само гледката навън.

Направих го и видях дърветата по ливадата отвъд тясната пътека и старомодните улични лампи, блещукащи между тях.

— Изглежда прекрасно.

— Има дори междинна врата с кафенето, така че вече няма да получаваме обяда си в кутии. Вместо това ще пристига топъл, в чинии, току-що изваден от печката. А — Орландо погледна зад мен и помаха, — ето ги.

Старият ленд роувър на Маус бе спрял отпред. Маус влезе в книжарницата, следван от Маргьорит и Рори.

— Тъкмо навреме — обяви Орландо. През вратата в дъното на стаята влезе госпожа Медоус с поднос с чаши и шампанско, следвана от набит възрастен мъж с папийонка на точки.

— Господин и госпожо Медоус, мисля, че познавате брат ми и милата ми братовчедка Маргьорит. И Рори, разбира се. Вие сте се срещали с асистентката ми преди, госпожо Медоус — добави Орландо и ме изведе напред. — Това е перфектно именуваната Астеропа Д’Аплиез, по-често наричана Ася. Тя е истинска звезда, на каквато е кръстена — добави той и ме погледна с явна привързаност.

Орландо ме остави с господин и госпожа Медоус и отиде да поздрави останалите от семейството си. Взех чаша шампанско и си поговорих с възрастната двойка — и двамата се радваха, че Орландо поема книжарницата.

— Здрасти, Ася.

— Здрасти — казах на Маус, който бе застанал до мен. И усетих две малки ръчички да ме прегръщат през кръста изотзад.

— Здрасти, Рори — поздравих го с искрена усмивка.

— Къде беше?

— В Лондон, помагах на Орландо да премести всички тези книги тук.

— Липсваше ми.

— И ти на мен.

— Може ли утре да опечем браунита?

— Разбира се, че може.

— Маус се опита да опече малко с мен, но не ставаха за нищо. Бяха много лепкави. Гадост! — Рори издаде звуци като от повръщане.

— Вярно си е — сви рамене Маус. — Поне се опитах.

— Ася! — Маргьорит ме прегърна и ме целуна неведнъж, не два пъти, а три пъти по бузите. — Така те посрещат в Прованс! — засмя се тя.

Загледах се в Маргьорит, с широките й виолетови очи и дълги крайници, и се замислих за генетичната ни връзка. Външно бяхме толкова различни, макар да забелязах, че имаме подобен оттенък на кожата. Но същото беше вярно и за много други хора, несвързани с мен.

— Маус ми каза, че си прекарала няколко интересни дни. — Тя се наведе, за да прошепне в ухото ми. — Добре дошла в откаченото ни семейство. — Засмя се леко. — Нищо чудно, че всички те заобичахме толкова бързо. Мястото ти е при нас. Това е всичко.

И в онази вечер, стоейки в новата книжарница на Орландо, заобиколена от „семейството“ ми, започна да ми се струва, че наистина е така.

* * *

На другата сутрин се събудих по-късно от обикновено, вероятно поради умствената и физическата умора от последните няколко дни. Слязох в пустата кухня, която бързо бе потънала в обичайния хаос, докато ме нямаше, и намерих бележка на масата:

Всички отидохме да помогнем на Орландо в книжарницата. Маус ще дойде да те вземе в единайсет, така че бъди готова.

М и Р

Тъй като вече минаваше девет и половина се качих горе и бързо се изкъпах с леденостудената вода, чудейки се дали все пак можех да построя свой живот тук, в Кент. Изсуших се колкото можах по-бързо, като си изцедих косата с пръсти, и си облякох дънките и синия пуловер.

Онзи, за който Маус каза, че ми отива…

Не че имаше значение, разбира се.

Тогава защо се опитваш да му се харесаш?

Накарах вътрешния си глас да млъкне и когато чух колата да спира отпред, вече стоях до печката с пълна тава пресни браунита.

— Здравей, Ася — каза Маус, влизайки през вратата.

— Здрасти. Веднага ли тръгваме? Направих малко браунита, а в момента приготвям кафето.

— Звучи прекрасно — каза един глас, който беше едновременно познат и непознат за мен. Звучеше като мен самата, но с американски акцент.

— Доведох някого да се срещне с теб — каза Маус с изписана на лицето си вина.

И тогава, иззад него, живото копие на снимката, която ми бе показал Орландо, пристъпи от преддверието в кухнята.

— Здравей, Ася — каза копието.

Втренчих се в нея — в лицето й, тялото й — и повече не видях нищо, защото сълзите ме заслепиха. Плачех от гняв, от страх, от любов, не знаех кое точно.

— Ася — каза нежно Маус. — Това е Силвия Грей. Майка ти.

Не помня много от следващите няколко минути, само че ръцете на Маус ме обвиха защитнически, докато плачех на рамото му.

— Толкова съжалявам — прошепна в ухото ми. — Отидох в Кеймбридж да чуя лекцията й, след което й се представих. Тя отчаяно искаше да дойде и да те види. Кажи ми какво да правя.

— Не знам — казах с глас, заглушен от якето му.

Тогава усетих още две ръце да ме обгръщат.

— И аз съжалявам, толкова много — каза тя. — Прости ми, Ася, прости ми. Не те забравих дори за миг. Кълна се. Мислех за теб всеки ден.

— НЕ! — изкрещях и я отблъснах.

Изтичах навън в студения ноемврийски въздух и тръгнах през лабиринта от плевели и растения. Нямах нужда от минало, нямах нужда от майка… исках само бъдеще — безопасно, истинско и чисто. А жената, която чакаше да ми се нахвърли в Хай Уийлд, не беше нито едно от тези неща.

Сляпо си проправих път до оранжерията, където някога Арчи бе отглеждал филизите си, които Флора бе посяла грижовно, за да пораснат силни и здрави от любов. И се свлякох на пода, треперейки от студ.

Как смее да идва да ме търси! И как смее Маус да я води тук? Това семейство наистина ли си мислеше, че може да контролира живота ми по този начин?

— Ася? Тук ли си?

Не знам колко време бе минало, когато чух Маус да влиза в оранжерията.

— Толкова съжалявам, Ася. Не го премислих. Трябваше да те предупредя, да поискам позволението ти… Когато отидох в Кеймбридж онази вечер, а после се видях със Силвия и й казах кой съм и коя мислим с Орландо, че си ти, тя започна да ме умолява да я доведа в Хай Уийлд, за да се срещне с теб.

— Вероятно е искала да види къщата на дядо си, не мен — изсъсках.

— Е, може би иска да види и това, но повече искаше да се срещне с теб, кълна се.

— Не го е искала през последните двадесет и седем години, така че защо сега?

— Защото майка й я е излъгала и й е казала, че си умряла като бебе. Има дори фалшив смъртен акт за теб, който й е дала майка й.

— Какво? — При тези думи вдигнах очи към него.

— Вярно е. Но… — Той въздъхна тежко. — Мисля, че е нейна работа да ти обясни всичко това, не моя. Ася, прости ми. Това беше грешка, всичко… трябваше да уважим желанията ти. Но когато я видях, отчаяното й желание да те види ме срази.

Не отговорих. Трябваше да помисля.

— Е, ще те оставя на мира. Отново се извинявам.

— Няма за какво. — Изтрих си носа с ръкав и се изправих. — Ще дойда с теб.

Събрах цялата си сила, за да се задържа изправена. Заклатушках се към него и силната му ръка ме обгърна и ме поведе през оградената градина обратно към къщата.

Когато се върнахме в кухнята, видях, че Силвия бе плакала. Перфектният й грим се бе разтекъл под очите и внезапно ми се стори по-крехка, отколкото когато влезе.

— Какво ще кажете да сложа чайника? — предложи Маус.

— Добра идея — каза жената, която явно ми беше майка.

Маус напълни чайника, докато аз стоях трепереща с гръб към печката и се опитвах да си събера мислите.

— Ще дойдеш ли да седнеш?

— Защо си ме дала за осиновяване? — изтърсих.

Лицето й посърна и последва пауза, докато търсеше думите.

— Не съм, Ася. След като се роди през великденската ваканция, майка ми настоя да се върна в Кеймбридж и да си взема изпитите за първи курс. Тя имаше големи амбиции за мен. Бях умна, надарена… В мен виждаше бъдещето, което й е било отказано. Имала е тежък живот — баща ми умрял млад и я оставил да се грижи за мен сама… Беше изпълнена с горчивина, Ася, толкова много горчивина.

— Значи сега обвиняваш майка си, така ли? — отвърнах рязко и чух с ужас горчивината в собствения си глас.

— Имаш право да бъдеш гневна. Но ти се кълна, че когато те оставих на грижите на майка си през онзи май, ти беше здраво и много красиво бебе. Планът беше тя да се грижи за теб, докато завърша университета и взема диплома. Дори не бях обмисляла да те давам за осиновяване. Нито веднъж. Но да, ако искаш да чуеш истината, исках да осигуря по-добър живот и за двете ни. После, само няколко дни след изпитите, получих писмо, в което се казваше, че си умряла — синдром на внезапна детска смърт. — Тя бръкна в тясната си кожена чанта и извади плик. — Това е смъртният акт, който ми даде. Погледни го.

— Как може такова нещо да се фалшифицира? — попитах настоятелно, без да го взимам от нея.

— Лесно, ако си все едно омъжена за местния лекар. След като баща ми умря, тя му беше асистентка с години. Вероятно е имал желание да й помогне, също толкова силно, колкото нейното желание да ме измами. Той беше ужасен човек — виден член на местното католическо общество; сигурно си е мислел, че заслужавам да бъда наказана.

— Като ти каже, че бебето ти е мъртво? — Поклатих глава. — Трудно ми е да го повярвам. Как изобщо си разбрала, че съм жива, ако си мислела, че… не съм?

— Защото майка ми почина преди няколко седмици. Не отидох на погребението — не бях говорила с нея почти от двадесет години. Но получих писмо от адвоката й, което трябваше да бъде отворено след смъртта й. В него тя призна какво е направила преди толкова години. Естествено, че си призна — каза майка ми, повече на себе си, отколкото на мен. — Вероятно си е мислела, че ще отиде в ада заради ужасяващата си лъжа.

— В писмото казваше ли се кой ме е осиновил?

— Пишеше, че лекарят те е дал на свещеника в църквата, който те завел в сиропиталище някъде в Ийст Енд. Но когато отидох там преди два дни, точно преди да срещна Маус, ми казаха, че няма бебе на име Луси Шарлот Браун в архивите им.

— Осиновителят ми никога не би ме взел, ако е знаел истинските обстоятелства — защитих го.

— Убедена съм, че не би. Но майка ми винаги е била страхотна лъжкиня. Слава богу, че съм се метнала на баба си, Теси. Каква чудесна жена беше. Работи здраво цял живот и никога не се оплакваше.

Краката ми омекнаха. Свлякох се на пода до печката и скръстих ръце пред гърдите си.

— Не разбирам как ме е намерил Татко Солт.

— Татко Солт е осиновителят ти?

Игнорирах я.

— Защо не си могла да намериш името ми в сиропиталището?

— Свещеникът може да те е регистрирал под различно име, но странното е, че нито едно бебе не е постъпило там през двете седмици след като тя ми каза, че си мъртва. Прегледах оригиналните записки със секретарката, докато бях там. Наистина не знам, Ася. Съжалявам.

— А сега и баща ми е мъртъв и не мога да го попитам.

Главата ми се въртеше. Свих ръце на коленете си и облегнах глава на тях.

— Координатите ти сочат към Меър стрийт — проговори Маус, — където Патриша Браун, баба ти, е живяла до смъртта си. Там са те пратили координатите, а не в сиропиталище. Може би е било уредено някакво частно осиновяване. Иронично е, не мислиш ли? — добави след кратко мълчание. — Как и двете сте започнали да се търсите една друга почти по едно и също време?

— Ако казва истината — промърморих.

— Истина е, Ася. Повярвай ми, никой не би могъл да измисли такава история на момента, когато се срещнах с нея след лекцията — каза тихо той и постави чаша горещ чай на пода до мен.

— А Маус не би ме допуснал до теб, ако не ми бе повярвал — добави Силвия. — Дори провери Националния архив, за да види дали смъртта ти е била официално регистрирана. Не беше. О, Ася, бях толкова щастлива! Бях се опитала да те намеря и се бях провалила; затова дойдох по-рано в Англия, да те потърся отново. Почти бях загубила надежда, когато мъжът ти се появи.

— Той не ми е мъж.

— Твоят приятел, тогава — поправи се тя.

— Защо си променила името си?

— След като майка ми ми каза, че си умряла, направо обезумях за известно време. Не бих се учудила много, ако те бе убила със собствените си ръце. Дори ми каза, че сама е уредила погребението ти, за да ми спести болката. Веднага се върнах у дома, разбира се, за да се уверя, че не лъже, и тогава ми даде смъртния акт. После я обвиних, че не се е грижила за теб… — Майка ми прехапа устна и видях истинска болка в очите й. — И тя ме изхвърли от вкъщи. Заклех се никога да не се върна. И не го направих. Живеех в Кеймбридж и работех през ваканциите, за да се издържам. Исках напълно да се отделя от нея. Реших, че ако си сменя името, никога няма да ме намери.

— Кой беше баща ми?

— Шефът ми в текстилната фабрика, където работих през лятото, преди да отида в Кеймбридж, за да събера пари за университета. Женен, разбира се… Господи! Толкова ме е срам да ти разказвам това…

Гледах как майка ми отпусна глава в ръцете си и зарида. Не я утеших. Не можех. Накрая се успокои и продължи.

— Не аз би трябвало да плача. Нямам извинение, но той ми изглеждаше толкова чаровен, водеше ме на вечеря в скъпи ресторанти, казваше ми, че съм красива… Боже! Бях толкова наивна. Нямаш представа каква беше майка ми: държеше ме под похлупак, а и всичките църковни неща, на които настояваше да ходя като дете… Нямах никаква идея как да се предпазя от бременност. От мен да знаеш, католическата версия не върши работа. Ти беше неизбежният резултат.

— Щеше ли да абортираш, ако имаше възможност?

— Аз… не знам. Опитвам се да бъда възможно най-искрена, Ася. След онова лято отидох в Кеймбридж и през ноември най-накрая осъзнах, че нещо не е наред. Попитах една приятелка и тя ми купи тест за бременност. Лекарят потвърди, че съм в четвъртия месец.

Тя вдигна чашата си, за да отпие глътка чай, и видях, че ръцете й се тресат. И усетих първите наченки на съчувствие към нея. Тя не е длъжна да се подлага на това, помислих си. Могла е да отрече пред Маус, че изобщо знае за мен.

— Съжалявам, ако се държа грубо — казах.

— Обикновено не е такава — включи се и Маус. — Дъщеря ви промени всички ни, откакто се появи в живота ни.

Вдигнах очи към него и видях, че ме гледа с нещо като обич.

— Е, в такъв случай, ще ви оставя насаме. — Той излезе от кухнята и изпитах внезапен порив да го повикам да се върне.

— Ето, донесох ти нещо, което поръчах за теб, когато се върнах в Кеймбридж, след като се роди. Щях да го сложа на ръката ти, щом се върна да те видя. — Силвия се изправи, приближи се и коленичи до мен. — Щеше да ти напомня за мен, когато ме нямаше.

Тя ми подаде малка кожена кутия за бижута. Отворих я и видях името на бижутер от Кеймбридж, изписано със златни букви отвътре. Върху синьото кадифе лежеше мъничка гривна. Извадих я и погледнах единственото украшение с форма на сърце, което висеше от нея.

Луси Шарлот

21/04/1980

— Щях да добавям по едно украшение всяка година на рождения ти ден, но така и не можах да ти я дам. До днес. Ето. — Тя взе обратно кутията от мен, извади кадифената поставка и измъкна изпод нея пожълтяло парче хартия. Беше касова бележка за гривната с дата 20 май 1980. Цената беше 30 лири. — Това беше много в онези дни. — Усмихна ми се слабо и забелязах огромния диамантен годежен пръстен, блестящ на ръката й, и усетих сладкия аромат на скъпия й парфюм. И признах, че ако това беше измама, беше адски добра.

— Луси… Ася, ще ме погледнеш ли? — Тя се пресегна към мен и повдигна брадичката ми. — Обичах те тогава и още те обичам. Моля те, моля те, повярвай ми!

Тя ми се усмихна, а очите й още бяха пълни със сълзи. И изведнъж й повярвах.

— Може ли… може ли да те прегърна? Чаках толкова дълго — помоли ме тя.

Не казах не и тя се протегна към мен. Ръцете й ме обгърнаха.

След дълго колебание собствените ми ръце се обвиха около нея от само себе си и усетих, че и аз я прегръщам.

— Това е чудо — промърмори тя в косата ми, галейки я с нежните си ръце. — Бебенцето ми… прекрасното ми момиченце…

* * *

— Добре ли си? — попита Маус, когато се върна в кухнята около час по-късно и ни намери седнали на земята, облегнати на топлата печка.

— Да — усмихнах му се. — Добре сме.

— В такъв случай — каза той, изучавайки израженията ни, — обади ми се, ако имаш нужда от мен. — Той отиде до вратата и се обърна. — Все едно гледам две капки вода. — С тези думи излезе от стаята.

— Този Маус изглежда свестен тип — каза майка ми, която все още галеше пръстите ми, сякаш за да ги запечати в паметта си. Не спираше да ме докосва през последния час; извини се, като каза, че трябва да убеди себе си, че съм истинска и че не сънува. — Роднина ли ни е?

— Не.

Бях се опитала да й разкажа накратко за живота си и детството си с петте ми сестри в Атлантис. После минахме на Хай Уийлд и заплетената история на семейство Форбс — Вон.

— Чувам, че Маус има доста необичаен брат. На име Орландо, ако не се лъжа?

— Да, той е чудесен.

— Струва ми се, че Маус много държи на теб, Астеропа. И между другото, много се радвам, че осиновителят ти ти е дал такова красиво име. Отива ти. Нали знаеш, че Луси означава „светлина“?

— Да.

— Значи си звезда, която свети ярко — усмихна се тя.

Продължихме да си говорим и често се отклонявахме, когато на някоя от нас й хрумнеше въпрос. Научих за полубратята и полусестрата си — всички бяха много по-малки от мен и се казваха Джеймс, кръстен на Джойс, Скот на Фицджералд, и Ана на трагичната героиня на Толстой. Тя ми каза, че е много щастливо омъжена за баща им Робърт. Животът им звучеше направо идиличен.

— Робърт знае за теб, разбира се. Той ми оказа голяма подкрепа, когато получих писмото от адвоката на майка си преди няколко седмици. Много ще се зарадва, когато му се обадя и му кажа, че съм успяла да те намеря. Той е добър човек — добави тя. — Би го харесала.

— Предложиха ми място в Кеймбридж — признах внезапно.

— Сериозно ли? О! Това е голямо постижение в днешно време. По мое време беше по-лесно да влезеш там, особено ако имаш, като мен, непривилегирован произход, както го класифицираха тогава. Правителството много държеше на социалното равенство по онова време. Справила си се много по-добре от мен. Защо не го прие?

— Щеше да означава да напусна сестра си. А ние се нуждаехме една от друга.

— Имаш предвид Кики? Тази, с която живееш в Лондон?

— Да.

— Е, би могла да се върнеш сега, ако пожелаеш. Никога не е късно да промениш съдбата си.

— Звучиш като Татко Солт. — Усмихнах се. — Той винаги говореше такива неща.

— Харесва ми каквото чувам за твоя Татко Солт. Жалко, че няма как да се запозная с него.

— Да, той беше страхотен баща на всички нас, момичетата.

Усетих я как потръпва леко до мен, но бързо се съвзе.

— Е, имаш ли някаква идея какво искаш да правиш с живота си, след като си се установила в Англия?

— Не, не бих казала. Искам да кажа, мислех си, че искам да пиша, но е по-трудно, отколкото изглежда, и не съм сигурна дали имам някаква дарба.

— Може би сега не е подходящият момент и ще се получи по-късно, както става с много писатели. С мен определено беше така.

— Всъщност много обичам простите неща: да се грижа за къщата, да готвя, да работя в градината… — Обърнах се внезапно към нея. — Не съм много амбициозна. Това лошо ли е?

— Разбира се, че не! Всички се радваме, че еманципацията на жените продължава, и нека ти кажа, ние, момичетата през осемдесетте, наистина бяхме пионери, първото поколение образовани жени, които стъпиха здраво — с токчета — в доминираните от мъже работни места. Но смятам, че това, което направихме, просто даде избор на жените, които ни последваха. С други думи им позволи да бъдат каквито искат да бъдат.

— Значи няма нищо лошо да кажа, че точно сега не искам кариера?

— Разбира се, скъпа — каза тя, стисна ръката ми и ме целуна по темето. — Това е свободата, която ти даде моето поколение; и няма нищо лошо в това да бъдеш майка и домакиня, макар че, както знам твърде добре, е по-лесно, ако намериш някой, който е готов да те издържа, докато отглеждаш децата.

— Е, нямам такъв човек — засмях се.

— Ще имаш, миличка, ще имаш.

— Ъм, здравейте — каза Маус от вратата на кухнята. — Идвам само да ви кажа, че Орландо ми се обади. Той, Маргьорит и Рори се връщат от Тентърдън.

— В такъв случай по-добре да си ходя.

Майка ми понечи да стане, но аз я дръпнах обратно.

— Може ли да остане, Маус?

— Разбира се, Ася — отвърна той с усмивка. — Няма никакъв проблем.