Лусинда Райли
Сестра на сенките (35) (Историята на Ася)

34.

Флора прокара тясна пътека през снега от входната си врата; безплоден труд, тъй като ясно виждаше от надвисналите облаци, че всеки момент отгоре ще се изсипе още сняг. Въпреки това бе наложително да излезе от къщата и да мине по алеята, за да види Биатрикс, която наскоро се бе разболяла от бронхит. Нямаше смисъл да взима Жизел, понито си от Нортъмбрия, което трябваше да е свикнало с тези условия, но щом снегът стигнеше до над пищялите му, започваше да цвили и отказваше да помръдне.

Облечена в дебелите панталони от туид, които си бе ушила — бяха толкова по-практични от полите — и зимни ботуши, тя вдигна кошницата си с провизии и тръгна по ледения склон към алеята, скрита под снежните преспи.

Спря се, както винаги, при вида на прозорците на Естуейт Хол, които блестяха отвъд езерото. Езерото пък беше толкова силно заледено, че сигурно можеше да си сложи кънки и да го премине за няколко минути. Времето тази година беше най-лошото, което помнеше, откакто се премести тук преди девет години. За съжаление бе загубила няколко овце, като всеки фермер в областта.

В далечината се виждаше Касъл Котидж, къщата, в която се бе преместила Биатрикс след брака си с милия Уилям Хийлис, съпругът й адвокат. Именно Биатрикс й бе казала, че фермата Уинбриг се продава, и й даде идеята да я купи. Флора с много усилия бе ремонтирала къщата и възстановила фермата.

Биатрикс вече не беше толкова млада, макар да продължаваше да го отрича и още да обикаляше по склоновете в търсене на овцете си или на някой нов вид диво цвете, което още не растеше в градината й. Много от цветята се озоваваха и в градината на Флора, когато Биатрикс й даваше присадки.

В онази съдбовна вечер през 1910 година, когато избяга от Лондон, знаейки само, че трябва да се върне при любимите си езера, Биатрикс я бе спасила. Мнозина в селото смятаха писателката за странна и сприхава старица, но Флора бе видяла и усетила добротата в сърцето й.

Тя беше най-близката — всъщност единствената — приятелка на Флора, Флора я обожаваше.

Самотата беше малка цена за независимостта, помисли си Флора, докато крачеше през снега, натрупал до коленете. Поне не беше пострадала колкото повечето хора от Великата война — примирието бе обявено едва миналия ноември — понеже нямаше близки, които да загуби. Макар че би излъгала, ако кажеше, че не бе мислила постоянно за онези, които още обичаше. Арчи Вон се явяваше в сънищата и кошмарите й, колкото и да се стараеше да не мисли за него денем.

Но поне фермата й създаваше достатъчно работа, а по време на войната се бе наложило да научи изкуството на самостоятелността. В мандрата имаше недостиг на мляко, затова започнаха да доят малкото й крави за момчетата във Франция, тъй че Флора си бе купила коза, за да добива мляко за себе си. Местните товарни коне бяха реквизирани за войната и тя успя да задържи само понито си Жизел. Зеленчуците също не достигаха, затова Флора си засади собствени в градината си и започна да отглежда кокошки за яйца. Въпреки глада никога не се изкуши да им извие вратовете. Не бе изяла и едно парченце месо, откакто се върна в Лейк Дистрикт.

Понякога Флора си спомняше за грандиозните вечери на Портман Скуеър, с пищната храна и животинска плът, и благодареше на Бога, че вече има възможността да управлява собственото си домакинство, колкото и оскъдна да беше храната.

— Жив ли си? — попита ледения въздух, виждайки образа на Арчи в ума си. Агонията от незнанието беше непоносима. Биатрикс, пред която Флора бе изляла цялата си история, когато за пръв път пристигна тук преди всичките тези години, я умоляваше да се свърже със сестра си, да й каже къде е и да попита и за двама им. „Войната променя всичко“, бе казала Биатрикс, но Флора знаеше, че нищо не би могло да промени ужасното й предателство. Нито изражението на Аурелия, когато каза на Флора, че никога повече не иска да я вижда.

От време навреме чуваше новини за родителите си чрез местните клюки и така узна с дълбока тъга, че баща й е умрял преди две години. Написа писмо на майка си в Шотландия, но така и не го изпрати. Горчивината, която Флора изпитваше към Роуз, последвала изоставянето й след смъртта на краля, я бе направила неспособна да комуникира. Наскоро бе чула, че Роуз е напуснала Шотландия и е заминала в чужбина, но никой не знаеше къде точно.

Зимата винаги беше най-тежкото време за нея, понеже не можеше да се изтощава с физическа работа, за да прогони мрачните мисли, изпълващи ума й. Щеше да се зарадва, когато дойдеше пролетта и дните й отново се изпълнеха с работа. Задъхана от мъчния път през снега, Флора стигна до Касъл Котидж и почука на вратата. Както винаги, първи я посрещнаха двата пекинеза на Биатрикс.

— Флора, скъпа, заповядай вътре — каза Биатрикс и прилив на топъл въздух обгърна Флора. — Тъкмо пека кейк с последното си яйце. Няма нищо лошо и ти да му се насладиш, тъй като Уилям отиде през снега в офиса си в Хоуксхед. Не се притеснявай да опиташ този, госпожа Роджърсън ми помогна с него.

— Колко мило от твоя страна. Виж, донесох ти и малко пресни яйца. — Флора си свали ръкавиците и внимателно постави трите яйца на масата. — По-добре ли си, скъпа Биатрикс?

— Много по-добре, благодаря ти. Беше много лоша настинка. А тези дни стига и до гърдите ми.

— Донесох ти и малко камфор — каза Флора и го извади от кошницата си. — И един буркан от миналогодишния мед от кошерите ми.

Тя седна на масата, а Биатрикс й отряза парче пандишпанов кейк, чийто щедър пълнеж от сладко компенсираше тънкото дъно и горен пласт. Докато вдигаше парчето към устните си, наслаждавайки се на миризмата, изведнъж й хрумна нещо.

— Коя дата е днес? — попита тя.

— Ами, шестнайсети февруари.

— Божичко! — Флора се облегна и се засмя. — Можеш ли да повярваш, че днес е рожденият ми ден? А ти ми сервираш кейк!

— Скъпа моя! В такъв случай не бих могла да го опека с по-добра цел. — Биатрикс седна и стисна ръката й. — Честит рожден ден, Флора.

— Благодаря ти.

— Напомни ми, на колко години ставаш днес?

— Аз съм… — Флора трябваше да се позамисли за няколко секунди, — на двадесет и девет.

— Още толкова млада. Малко над половината на моите години — каза Биатрикс. — Винаги мисля за теб като за по-възрастна. Моля те, приеми го като комплимент, ако можеш.

— О, така го приемам. Имам чувството, че съм живяла много дълго време.

— Е, знаеш, че съм земна жена, но дори аз понякога имам нужда да се върна в цивилизацията в Лондон, и понякога се чудя дали не трябва да го направиш и ти. Особено сега, след като войната свърши.

— Тук съм достатъчно щастлива — отвърна Флора с нотка на раздразнение.

— Знам, скъпа, но с Уилям си говорехме едва миналата вечер, че се притесняваме за теб. Още си млада и красива…

— Моля те, Биатрикс, няма нужда да ме ласкаеш.

— Не те лаская. Просто изтъквам фактите. Няма ли да помислиш дали да не се свържеш със семейството си? Може би да предложиш посещение на юг, за да прогониш призрака?

— Знаеш, че и преди сме говорили за това, и отговорът продължава да е не. Аурелия не иска да ме вижда никога повече. Какво бих могла да донеса в живота й, освен болезнено напомняне за миналото?

— Ами любовта, Флора?

Флора се вгледа объркана в Биатрикс. Не разбираше защо приятелката й, която обикновено не беше сантиментална, говори за такова нещо. Налапа остатъка от кейка и се изправи.

— Трябва да се връщам вкъщи. Благодаря ти за добрите пожелания, но те уверявам, че съм добре и се чувствам щастлива. Довиждане.

Гледайки как младата й приятелка напуска кухнята и потегля през снега по алеята, Биатрикс продължаваше да се тревожи дълбоко за самотата и изолацията, в които живееше Флора.

* * *

Четири месеца по-късно, в един слънчев юнски ден, Флора отвори вратата на къщата си разплакана, след продължителното чукане на Биатрикс.

— Господи! — Биатрикс видя скръбното й изражение. — Какво се е случило?

— Пантера! Снощи заспа на леглото ми както обикновено, но тази сутрин… не се събуди.

— О, мила моя — каза Биатрикс, влезе вътре и затвори вратата. — Толкова съжалявам.

— Толкова го обичах! Котенцето беше единствената ми връзка с миналото, разбираш ли? Всъщност беше всичко, което имах…

— Хайде, хайде. — Биатрикс заведе Флора в кухнята, сложи я да седне и постави чайника на печката. — Живя дълъг, щастлив живот.

— Беше само на десет. Чувала съм, че много котки живеят много по-дълго. — Флора наведе глава и раменете й се разтресоха от безмълвни ридания.

— Е, във времето, в което живя, беше здрав и щастлив. И двете знаем, че няма нищо по-лошо от това да гледаш старо животно да умира бавно и мъчително.

— Но стана толкова внезапно! Не разбирам.

— Никой не разбира, освен Господ на небето. — Биатрикс наля водата за чая. — Къде е сега?

— Още е на леглото ми. Изглежда толкова спокоен там, че не искам да го местя.

— Трябва да бъдеш практична, Флора. Пантера трябва да бъде погребан. Да ти помогна ли?

— Да… — Очите на Флора се изпълниха с още сълзи. — Извини ме, че съм толкова сантиментална. Знаеш, че съм губила много животни, но Пантера беше специален.

— Разбира се. Някои животни са.

— Глупаво ли би прозвучало, ако кажа колко самотна се чувствам сега, без него?

— Не, изобщо. — Биатрикс сложи чаша чай пред нея. — Трябва да имаш някаква кутия по шкафовете си. Защо не я донесеш, а аз да се кача горе и да сложа в нея милия Пантера? Ще го донеса долу и ще можеш да се сбогуваш, преди да затворя кутията. След това може да излезем и да решиш къде в градината би искала да го погребем.

— Благодаря ти. — Флора й се усмихна тъжно, преди да излезе от стаята.

 

 

След като погреба Пантера и направи всичко възможно да утеши съкрушената Флора, Биатрикс напусна фермата Уинбриг и се върна по алеята към Касъл Котидж. Отвори едно чекмедже на бюрото си, извади писмото, което бе получила преди няколко дни, и го препрочете. Съдържанието му я разплака, което беше рядкост в тези дни, след Великата война, която бе донесла толкова много трагедии. На вечеря обсъди съдържанието със съпруга си Уилям.

— Днес отидох да видя Флора и да й предложа идеята, но усетих, че моментът не е подходящ. Беше много разстроена от загубата на котката си.

Уилям замислено изтръска пепелта от лулата си.

— Съдейки по нещата, които току-що ми каза, смятам, че това само прави предложението ти още по-добро. И бих предпочел направо да я поставим пред свършен факт. Най-многото да каже не.

— Може би си прав. Благодаря ти, скъпи.

Седмица по-късно, все още скърбящата Флора видя Биатрикс отново да се приближава по пътеката, този път с голям вързоп в ръце.

— Добро утро, Флора — каза Биатрикс, прекрачвайки прага на къщата. — Лехите в градината ти изглеждат прекрасно, особено персийската звезда^[1] — отлично допълнение.

— Благодаря — отвърна Флора. Макар че след смъртта на Пантера нищо не я интересуваше особено. — Какво е… това?

Биатрикс махна одеялото, което покриваше съдържанието на вързопа.

— Това, мила моя, е бебе.

— Господи! — Флора отиде до Биатрикс и погледна по-отблизо малкото личице. Очичките му бяха затворени и явно спеше дълбоко. — И какво прави тук с теб?

— Момченце е и е на две седмици. Знаеш, че съм редовен посетител на местната болница, а това мъниче бе доведено там няколко часа след раждането си. Една съседка чула плача му от стопанството до нейното горе на Блекфел. За жалост открила, че майката е умряла при раждането, но това бебенце ревяло гръмогласно между краката й. Връвта, която свързва майките с бебетата, още била цяла. Тя я срязала с нож за хляб, пратила мъжа си да доведе гробаря и завела бебето долу в болницата. Мога ли да седна? По-тежък е, отколкото изглежда. Много силно малко момченце, нали така? — изгука Биатрикс на вързопчето.

Флора заведе Биатрикс в кухнята и й изтегли стол, удивена от тази нова, майчинска страна на приятелката си.

— Къде е бащата на това бебе?

— О, това е такава трагична история! Бащата бил овчар, пратен да се бие във Франция преди три години. Последният му отпуск бил през август и малко след това се върнал на фронта и загинал в окопите в битката при Епеи. И то само няколко седмици преди примирието. Тялото му така и не било върнато у дома. — Биатрикс поклати тъжно глава. — А сега нито един от тях не е тук да види сина си. Мога само да се моля, че са заедно в рая, Бог да даде покой на душите им.

— Бебето няма ли роднини?

— Не, доколкото знае съседката. Единственото, което можа да каже на персонала в болницата, е, че майката била от Кесуик и се казвала Джейн. Когато отидох в болницата за месечното си посещение, ми разказаха за бебето и трагичната му съдба. Отидох да го видя и макар да не беше добре тогава, признавам, че историята му ме трогна.

— Сега изглежда много добре.

И двете гледаха бебето, което се раздвижи, малките му устни като листенца на роза се намусиха недоволно, след което издаде смучещ звук.

— Скоро ще се събуди и ще трябва да го нахраня. Ей там, в кошницата ми, има бутилка. Ще я стоплиш ли? Казаха ми, че бебетата не го харесват студено.

— Човешко мляко ли е? — попита заинтригувана Флора. Намери бутилката в кошницата и я сложи да се стопли в тенджера с вода на печката.

— Не, на всички бебета се дава разредено животинско мляко, макар да ми казаха, че кравето мляко понякога им разстройва стомаха — в такъв случай им дават козе мляко.

— Да… — Флора се поколеба. — Защо бебето е с теб? Да не смятате с Уилям да го осиновите?

— Божичко, не! Колкото и да съжалявам, че никога няма да бъда майка, приемам, че би било несправедливо да осиновя бебе сега. Флора, мила моя, може би си забравила, че съм на петдесет и две години, достатъчно възрастна, за да бъда баба на това мъниче. Каква мисъл само — засмя се Биатрикс. — Уилям и аз почти със сигурност ще сме мъртви, когато бебето навърши пълнолетие.

— Значи просто се грижиш за него днес?

— Да. — Бебето се размърда още повече и малките му ръчички се подадоха изпод одеялцето, докато се протягаше. — При посещенията ми в болницата — продължи Биатрикс — виждам много болни бебета и малки деца, но това тук е истински борец. Въпреки травматичните обстоятелства на раждането му, сестрите ми казаха, че се е възстановил напълно. Би ли го подържала за малко? Ръцете ужасно ме болят.

— Аз… никога преди не съм държала бебе, не искам да го изпусна или да му навредя…

— Няма. И двете сме били бебета някога, и въпреки вероятно некадърните ни, но добронамерени майки, сме успели да оцелеем. Хайде, ще взема бутилката. — Биатрикс вдигна бебето и го сложи в ръцете на Флора.

Флора се удиви от здравината му; изглеждаше толкова мъничък, но въпреки това, когато всяка част от тялото му започна да мърда в различни посоки и той заскимтя за храна също като Пантера, чистата му воля за живот накара една сълза да се отрони от окото й.

— Тествах бутилката на ръката си, за да се уверя, че не е нито толкова гореща, че да го опари, нито толкова студена, че да го уплаши — каза Биатрикс и й я подаде.

— Какво да правя с нея? — попита Флора, а бебето, може би подушвайки млякото наблизо, започна да реве.

— Ами сложи я в устата му, разбира се!

Флора се опита да пъхне биберона между устните на бебето, но те се бяха затворили здраво в най-лошия момент.

— Не иска да я приеме.

— Тогава капни малко мляко на устните му. Флора, виждала съм те да се грижиш за агнета и да ги караш да пият. Просто използвай същата техника.

Флора го направи и след няколко напрегнати секунди най-после успя да пъхне бутилката в устата му. Бебето засука и двете жени въздъхнаха с облекчение, щом в кухнята отново се възцари мир.

— Какво ще стане с него? — попита след малко Флора.

— Кой знае? Сега, щом вече е добре, не може да остане в болницата. Писаха ми с молба да разпитам за него в околността, но ако не му намерим дом, ще го пратят в сиропиталище в Ливърпул. — Биатрикс потръпна. — Чувала съм, че е ужасно място. След това, когато порасне достатъчно, ще му намерят някаква работа — в памучна фабрика, ако има късмет, или в мина за въглища, ако няма.

— Това ли е най-доброто, на което може да се надява едно невинно дете? — Ужасената Флора погледна спокойното и доволно личице на бебето.

— За жалост, да. Може би е било по-добре да си бе отишъл с майка си. Няма много надежда за бъдещето — броят на намерените деца расте всеки месец. Много жени се борят да отгледат децата си без никакви средства, понеже мъжете им не са се върнали от Франция.

— Не видяхме ли вече достатъчно загубени човешки животи?

— Загубите водят до още загуби, мило момиче. Целият свят се опитва да се възстанови, след като едва не бе унищожен. Извини ме, че го казвам, но докато живеем скрити тук, край уютните си огнища, е лесно да забравим какво се случва навън. Когато ходя в Лондон, виждам отчаянието на осакатените войници, които просят по улиците, бедността, която е епилогът на тази ужасяваща война.

— Нахрани се, вече заспива. — Флора остави бутилката на масата. — Биатрикс, защо доведе тук това бебе?

— Защото исках да го видиш.

— Това ли е всичко?

— В общи линии да. Но освен това…

— Какво?

— Понякога се притеснявам колко си се изолирала от външния свят.

— Може би това искам. Също като теб предпочитам животните пред хората.

— Това не е вярно, Флора, и ти го знаеш. Основният ми източник на щастие е друго човешко същество. Ако не беше съпругът ми, животът ми би бил празен.

— Ето. — Флора подаде спящото бебе на Биатрикс. — Нахранен е.

— Засега. — Биатрикс отново го взе на ръце, след което се изправи. — Ще ми подадеш ли кошницата?

Флора го направи и Биатрикс уви одеялото около бебето, приготвяйки се за тръгване.

— Благодаря ти, че го доведе тук — каза тя, когато излязоха през вратата и тръгнаха по пътеката отпред. — Как се казва? — попита Флора, докато отваряше вратата на двора.

— Наричат го „Теди“, защото всички сестри обичат да го гушкат^[2]. — Биатрикс се усмихна тъжно. — Довиждане, Флора.

По-късно тази вечер Флора седна да пише в дневника си, но откри, че не може да се концентрира. Преследваше я погледът в огромните очи на бебето. Накрая се предаде и започна да крачи напред-назад из безупречната си дневна. Всичко беше на мястото си, точно където го беше сложила. Никой никога не идваше, за да разтури безопасния, спокоен ред, който бе създала за себе си.

Направи си чаша „Овалтин“, какъвто Нани винаги даваше на Вайълет и Соня преди лягане.

Вайълет… скъпата Вайълет, толкова пълна със страст и все още контролирана от обсебващата си любов към приятелката си Вита Саквил-Уест. Флора знаеше, че Вита се бе омъжила преди няколко години, но Биатрикс наскоро бе донесла слухове от Лондон, че двете жени са подновили връзката си. Флора, както винаги, затваряше уши за новините от предишния си живот, но дори така бе разбрала достатъчно, за да й стане ясно, че любовта между двете приятелки от детинство е разцъфтяла в нещо по-дълбоко.

Флора въздъхна при мисълта, че обектът на клюките за най-новата скандална връзка в Лондон беше точно Вайълет, като истинска дъщеря на майка си. Беше обучена за това — и бе научила още като дете, че лошата слава е нещо нормално.

Докато тя бе избягала…

На горния етаж, в леглото си, тя се заслуша в бухането на бухала отвън — единственото същество, което още беше будно в дългите, тихи часове на нощта. Самотата се спусна върху нея като тъмно наметало, докато се връщаше долу при бюрото си. Извади ключа от един от шкафовете и го използва да отвори малката преграда за писма, след което пъхна ръка в тайното отделение. Извади един дневник, отвори го и бръкна с пръсти в копринения джоб на задната корица. Извади писмото, което баща й — Едуард — й бе изпратил по сър Ърнест Касел.

Живей живота си в свободата на анонимността, както ми се ще да можех да изживея своя. И над всичко останало бъди вярна на себе си…

Загледа се в подписа.

— Едуард…

Изведнъж се сепна и възкликна:

— Теди!

И Флора Макникъл се засмя за пръв път, откакто се помнеше.

— Разбира се — каза. — Разбира се.