Лусинда Райли
Сестра на сенките (7) (Историята на Ася)

6.

На следващия ден се събудих и веднага проверих мобилния си, за да видя дали има съобщение от книжарницата. Тъй като нямаше, осъзнах, че нямам друг избор, освен да се върна обратно на „Кенсингтън Чърч стрийт“.

Час по-късно влязох в книжарницата „Артър Морстън“ за втори път. Нищо не се бе променило от вчера — и, за щастие, на масата пред камината лежеше моята папка. Не можах да се сдържа и извиках от облекчение. Взех папката и проверих съдържанието й — всичко си беше на мястото.

Книжарницата беше празна, а вратата в дъното на стаята затворена, така че имах възможността да изляза, без да притесня никого от обитателите зад нея. Но колкото и да ми се искаше да го направя, не биваше да забравям първоначалната причина да потърся това място. Освен това звънецът сигурно бе оповестил пристигането ми на някого. Беше въпрос на елементарна учтивост да го уведомя, че съм намерила каквото търсех.

Мобилният ми телефон отново разби тишината и изтичах навън, преди да вдигна.

— Ало?

— Госпожица Д’Аплиез ли е?

— Да?

— Здравейте, обаждам се от книжарница „Артър Морстън“. Току-що получих съобщението ви. Сега ще сляза и ще видя дали мога да намеря изгубената ви вещ.

— О! — възкликнах объркана. — Всъщност аз съм точно пред книжарницата. Бях вътре преди няколко секунди и намерих изгубеното на масата, където съм го оставила вчера.

— Много се извинявам. Сигурно съм изпуснал звънеца. Виждате ли, веднага щом отворих, изтичах обратно горе. Днес една книга излиза на търг и… — Прекъсна го звънене. — Това е представителят ми, обажда се на стационарния телефон. Извинете ме за момент…

Всичко затихна от другия край, докато не чух отново гласа му.

— Извинете ме, госпожице Д’Аплиез, трябваше да реша каква максимална цена да предложа за първо издание на „Ана Каренина“. Прекрасен екземпляр, най-добрият, който съм виждал, и подписан от автора, макар да се страхувам, че руснаците и техните рубли най-вероятно ще победят моите жалки лири. Все пак си струва да се опита, не мислите ли?

— Ъъъ… да — отговорих смутена.

— След като така или иначе сте тук, искате ли да влезете и да пийнете чаша кафе?

— О, не… всичко е наред, благодаря ви.

— Е, влезте, все пак.

Той затвори телефона и ме остави да се колебая на паважа и да се дивя на странния начин, по който работеше тази книжарница. Но, както бе казал мъжът, така или иначе бях тук и вече имах отворена покана да се върна вътре и да говоря с човека, който може да беше или да не беше Артър Морстън.

— Добро утро! — Мъжът тъкмо влизаше през задната врата на книжарницата, докато аз отварях предната. — Съжалявам за всичко това, и искрено се извинявам, че не се свързах с вас по-рано за изгубеното ви имущество. Сигурна ли сте, че не мога да ви убедя да пийнете кафе?

— Определено. Благодаря.

— А! Да не би да сте от онези млади дами, които смятат кофеина за по-лош от хероина? Трябва да призная, че нямам доверие на хора, които пият безкофеиново.

— Не, не съм. Ако не изпия сутрешната си чаша, денят ми започва зле.

Загледах се в него, докато сядаше. Сега, по-отблизо и на по-ярка светлина, реших, че е в средата на трийсетте. Беше много висок и слаб, също като мен. Днес беше облечен в безупречен кадифен костюм от три части, с подаващи се от ръкавите идеално колосани маншети, папийонка на гърлото и перфектно сгъната кърпичка в същия цвят в предния джоб. Лицето му беше бледо, сякаш никога не бе излизал на слънце, а дългите му пръсти бяха сплетени около чашата кафе, която държеше в ръце.

— Студено ми е. А на вас?

— Не особено.

— Е, почти септември е, и според прогнозата за времето по радиото е под тринайсет градуса. Да запалим ли огън, за да се развеселим в тази сива, мъглива утрин?

Преди да успея да отговоря той стана и се зае с огъня. Само след няколко минути съдържанието на камината гореше и тя започна да излъчва блажена топлина.

— Ще седнете ли? — посочи стола.

Седнах.

— Не говорите много, а? — изкоментира той, но преди да успея да отговоря продължи. — Знаете ли, че най-лошото нещо за здравето на книгите е влагата? Те съхнат цяло лято, нали разбирате, и човек трябва внимателно да се грижи за тях и за крехката им вътрешност, за да не хванат хартиена жълтеница.

Той замлъкна, а аз се вгледах сляпо в огъня.

— Моля, чувствайте се свободна да си тръгнете, когато пожелаете. Извинявам се, ако ви задържам.

— Не, не ме задържате, наистина.

— Впрочем, защо дойдохте в книжарницата вчера?

— Да разгледам книгите.

— Значи просто минавахте?

— Защо питате? — попитах, усещайки внезапно чувство за вина.

— Просто защото повечето ми продажби напоследък стават онлайн. А хората, които влизат в книжарницата, са местни, които познавам от години. Като добавим факта, че не сте нито над петдесетте, нито китайка, нито рускиня… да го кажем направо, не приличате на типичните ми клиенти. — Той се вгледа замислено в мен през очилата си с рогови рамки. — Сетих се! — Плесна се по бедрото във възторг. — Вие сте интериорен дизайнер, нали? Обзавеждате луксозен апартамент на Ийтън Скуеър за някой олигарх и ви трябват двайсет ярда книги, за да може собственикът да покаже на неграмотните си приятели колко е културен!

Изкикотих се.

— Не, не съм.

— Е, това е добре, нали? — каза той с явно облекчение. — Простете ми, но гледам на книгите си като на деца. Мисълта да бъдат използвани за украса — игнорирани и никога четени — е непоносима за мен.

Това се очертаваше като един от най-странните разговори, които някога бях водила. Поне този път вината не беше само моя.

— Нека да върнем назад. Защо сте тук? Или по-скоро защо дойдохте тук вчера, след което забравихте нещо и се наложи да се върнете?

— Аз… бях изпратена тук.

— Ха! Значи все пак работите за клиент! — възкликна триумфално мъжът.

— Не, не е така. Получих визитната ви картичка от баща си.

— Разбирам. Може би е бил наш клиент?

— Нямам представа.

— Тогава защо би ви дал моята визитка?

— Работата е там, че всъщност не знам.

Отново изпитах желанието да се разсмея на посоката, в която тръгна разговора. Реших да обясня.

— Баща ми почина преди около три месеца.

— Моите съболезнования, госпожице Д’Аплиез. Прекрасна необичайна фамилия, между другото — добави той. — Никога преди не съм я чувал. Не че това компенсира факта, че горкият ви баща наскоро си е отишъл. Всъщност това беше крайно неуместен коментар. Извинявам се.

— Няма проблем. Ако мога да попитам, вие ли сте Артър Морстън? — Отворих папката и извадих визитката, за да му я покажа.

— Господи, не — отвърна той, разглеждайки картичката. — Артър Морстън е умрял преди повече от сто години. Той е бил оригиналният собственик — отворил е книжарницата през 1850, много преди моето семейство, Форбс, да я получи.

— И моят баща беше доста възрастен. Над осемдесет, когато умря. Поне така мислим.

— Божичко! — възкликна той. — Това само показва, че мъжете могат да останат плодовити дори в много напреднала възраст.

— Всъщност съм осиновена от него, също както и петте ми сестри.

— Това вече наистина е интересна история. Но като оставим това настрана, защо баща ви ви е пратил тук да говорите с Артър Морстън?

— Всъщност не ми е казвал, че трябва да говоря точно с Артър Морстън, просто предположих така, защото това беше името на визитката.

— Какво ви е казал да направите, когато дойдете тук?

— Да питам за… — бързо проверих писмото на Татко, за да се уверя, че помня правилно името, — жена на име Флора Макникъл.

Мъжът ме загледа втренчено. Накрая каза:

— Така ли е казал, наистина?

— Да. Познавате ли я?

— Не, госпожице Д’Аплиез. И тя е умряла, преди да се родя. Но да, разбира се, знам за нея…

Почаках го да продължи, но той не каза нищо. Просто седеше там, гледайки в празното пространство, явно изгубен в собствените си мисли. Накрая тишината стана твърде неловка дори за мен. Този път взех папката от бюрото, преди да стана.

— Наистина съжалявам, че ви притесних. Имате номера ми, така че ако…

— Не, не… трябва отново да ви помоля за прошка, госпожице Д’Аплиез. Всъщност обмислях дали да увелича офертата си за „Ана Каренина“. Толкова са редки, разбирате ли? Маус^[1] ще ме удуши, но наистина много я искам. Какво ме попитахте?

— За Флора Макникъл — казах бавно, объркана от начина, по който умът му прескачаше от една мисъл на друга със скоростта на светлината.

— Да, разбира се, но се боя, че ще трябва да ме извините засега, госпожице Д’Аплиез, понеже реших, че не бива да позволявам на руснаците да спечелят. Ще отида за малко до горе и ще се обадя на агента си, за да увеличи офертата ми, преди търга да започне. — Той стана от стола, извади златен джобен часовник и го отвори с натискане като Заека от „Алиса в страната на чудесата“. — Точно навреме. Дали бихте могли да наглеждате магазина, докато се върна?

— Разбира се.

— Благодаря ви.

Гледах как дългите му крака бързо пресичат пътя до задната врата. След това седнах, чудейки се аз ли бях луда или той. Но поне беше разговор и бях казала каквото беше необходимо. И пуснах зайците да бягат…

Прекарах си много приятно, като се запознах с наличните книги и си съставих наум списък със заглавията, които бих искала на етажерката на мечтите си. Шекспир, разбира се, както и Дикенс, да не говорим за Ф. Скот Фицджералд и Ивлин Уо…

След това и някои от съвременните книги, които също обичах, но още не бяха имали време да се превърнат в класики. Знаех, че след сто-двеста години ще бъдат също толкова ценни за колекционерите, макар да не бяха с красиви кожени корици като в миналото.

Нито един човек не влезе в книжарницата, докато бродех между етажерките. Ровейки в детската секция, открих колекция с книгите на Биатрикс Потър — „Приказка за мисис Тиги-Уинкъл“ ми беше любимата.

Седнах край огъня и започнах да разгръщам страниците й. Изведнъж си спомних ясно една Коледа, когато трябва да съм била много малка. Открих под елхата тази книга, подарена от Дядо Коледа, и същата нощ Татко Солт ме сложи да седна на коляното му пред огъня, който весело гореше в дневната ни по цяла зима, и ми прочете приказката. Спомнях си как гледах през прозореца към заснежените планински върхове и се чувствах стоплена, доволна и много, много обичана.

— В мир със себе си — прошепнах на глас. — Това искам да открия отново.

— Всичко е готово — достигна до мен гласът на мъжа и прекъсна спомените ми. — Може да ме наречете безразсъден, но просто трябваше да имам тази книга. Маус несъмнено ще ме нахока, което напълно заслужавам, задето ни докарах още по-близо до банкрута. Господи, колко съм гладен! От стреса е. А вие?

Погледнах часовника си и видях, че е минал повече от час, откакто той се качи горе, и вече е един без десет.

— Не знам.

— Е, дали бих могъл да ви изкуша? Има отличен ресторант от другата страна на улицата, който много любезно ми предоставя обедното си меню, каквото и да е то. Това е предварително определено меню, нали разбирате — поясни той, сякаш беше важно. — Винаги е вълнуващо да не си сигурен какво точно ще получиш, вместо да си го избереш, не мислите ли?

— Предполагам.

— Какво ще кажете да изтичам отсреща да взема храната и да видим дали ще ви хареса? Дължа ви най-малкото един обяд, задето бяхте така любезна да останете тук долу, докато аз се потях над търга.

— Добре.

— Биатрикс Потър, а? — каза той, поглеждайки надолу към книгата в ръцете ми. — Колко иронично. По повече от един начин. Тя е познавала Флора Макникъл, но нищо в живота не е случайно, нали така?

С тези думи той излезе от книжарницата и ако имах някакво намерение да си тръгна, докато го няма, прощалните му думи не го позволиха. Погрижих се за огъня, както ме беше учил Татко Солт — натрупах въглените близо едни до други, за да не горят прекалено бързо и да не се хаби гориво, а да дава постоянна, равномерна топлина.

Книжарницата отново остана пуста, така че прочетох „Приказка за патицата Джемайма“ и „Котенцето Том“, докато чаках мъжът да се върне. Тъкмо щях да започна „Джереми Рибаря“, когато безименният ми събеседник се появи отново на вратата, понесъл две кафяви хартиени торби.

— Днешното меню изглежда отлично — обяви той, заключи вратата и обърна табелата на „Затворено“. — Не обичам да ме притесняват, докато ям. Лошо е за храносмилането, ако не знаеш. Ще се кача горе да донеса чинии. О, и по чаша бял Сансер, върви с рибата — добави той, премина бързо през книжарницата и го чух да препуска нагоре по стълбите.

Забавляваше ме учтивият му, старомоден начин на говорене. Макар да бях свикнала със специфичния английски, говорен тук от висшата класа, новият ми приятел беше на съвсем друго ниво. Истински английски ексцентрик, помислих си, и го харесвах заради това. Той не се страхуваше да бъде точно какъвто е, а аз знаех много добре каква сила на волята изисква това.

— Е, надявам се, че обичате морски език, а пресният зелен фасул несъмнено е задушен перфектно — каза той, появявайки се отново с бутилка вино, влажна от кондензацията, чинии, прибори и две идеално колосани бели ленени салфетки.

— Да, много. А да сготвиш добре зелен фасул действително е учудващо сложно.

— Вие сте професионална готвачка? — попита той, махайки капаците от два съда от фолио. Напомняха ми за храната в самолет. Надявах се съдържанието им да е по-добро на вкус.

— Не, просто обичам да готвя. Ходих на курс преди няколко седмици и трябваше да приготвям зелен фасул.

— Трябва да разберете, че не съм сноб по отношение на храната, поне не в модерния смисъл; не ме интересува какво слагам в устата си, но настоявам да е сготвено добре. Проблемът е, че съм разглезен. „Кларкс“ е един от най-добрите ресторанти в Лондон и кухнята им е приготвила това за нас днес. А сега, ще желаете ли чаша вино? — попита той, докато местеше храната в порцеланова чиния и я слагаше пред мен.

— Обикновено не пия по обед.

— Е, мисля, че е добре да се борим с лошите навици, не сте ли съгласна? Ето.

Наля ми чаша и ми я подаде през масата.

— Чин чин^[2]! — вдигна наздравица и отпи голяма глътка, след което започна да яде огромни хапки риба. Аз леко побутнах моята.

— Наистина е отлична, госпожице Д’Аплиез — окуражи ме той. — Не ми казвайте, че сте на диета?

— Не. Просто не съм свикнала и да ям по обед.

— Както казва поговорката: „Закусвай като крал, обядвай като принц и вечеряй като просяк“. Толкова проста максима, но човешката раса я игнорира и после се оплаква, че не може да се отърве от тлъстините. Не че теглото е проблем за когото и да е от нас двамата.

— Не.

Изчервих се и продължих да ям. Забелязах, че вече беше обрал всичко от чинията си. Беше прав — храната беше отлична. Наблюдаваше ме внимателно, докато ядях, което намерих за доста смущаващо. Вдигнах чашата си с вино и отпих, опитвайки се да събера смелост да задам необходимите въпроси. Бях дошла тук, за да намеря отговори, напомних си.

— Казахте, че Флора Макникъл е познавала Биатрикс Потър? — подсказах му.

— Да, да, точно така. Познавала я е. Всъщност госпожица Потър някога е притежавала тази книжарница. Свършихте ли? — Хвърли поглед на последната хапка на вилицата ми. — Ще занеса горе мръсните чинии. Толкова мразя да ги гледам, не сте ли съгласна?

В момента, в който оставих вилицата си в чинията, той я взе, заедно с бутилката вино. Отнесе и собствената си чаша за вино, но моята беше не повече от наполовина празна, така че я остави на масата и изчезна през задната врата.

Отново отпих от виното, което всъщност не исках, и си спомних, че трябва да го попитам как се казва, когато се върне. Да извлечеш информация от този човек беше деликатна операция.

Този път, когато се върна, носеше поднос с две порцеланови чаши и френска преса за кафе.

— Със захар ли го пиете? — попита той, поставяйки подноса доста рисковано върху стар речник. Замислих се за момент колко ли струва книгата. — Лично аз я обожавам.

— И аз много обичам захар. Три лъжички, ако обичате.

— Ах, аз пък винаги си слагам четири.

— Благодаря — казах, когато той ми подаде чашата, и се почувствах, сякаш съм попаднала на чаеното парти на Лудия шапкар. — И откъде казвате, че Флора Макникъл е познавала Биатрикс Потър?

— Някога е била съседка на г-ца Потър.

— В Лейк Дистрикт?

— Точно така — каза с одобрение. — Знаете ли за книгите и авторите им, госпожице Д’Аплиез?

— Моля, наричайте ме Ася. А вие сте…?

— Името ви е Ася?

— Да. — Не бях сигурна от изражението му дали одобрява или не. — Съкратено е от Астеропа.

— Ах! Аха! — На устните му се появи усмивка и той се засмя. — Отново, каква превъзходна ирония! Астеропа, съпругата — или майката, в зависимост от мита — на цар Ойномай от Пиза. Вие сте една от Седемте сестри на Плеядите, трета от дъщерите на Атлас и Плейона, след Мая и Алкиона, и преди Келено, Тайгета, Електра и Меропа… „Гледах Плеядите, издигащи се в сянка, блестящи като светулки в сребърна плитка…“^[3]

— Тенисън — казах автоматично, разпознавайки цитата от една от книгите на Татко.

— Правилно. Скъпият ми покоен баща, който притежаваше този магазин преди мен, е учил латински и гръцки език и литература в Оксфорд, така че детството ми беше пълно с митове и легенди… макар да не бях аз синът, кръстен на митичен гръцки цар, но това е друга история… — Той замлъкна и се притесних, че нещо отново е отвлякло вниманието му. — Не, моето име е избрала майка ми, същинска светица, Бог да даде покой на душата й, която е учила литература в Оксфорд. Тъкмо там родителите ми се запознали и се влюбили. Може да се каже, че книгите са в кръвта ми. Може би и с вас е така. И така, знаете ли нещо за семейството, в което сте родена, преди да ви осиновят?

Посегнах към папката.

— Всъщност затова съм тук. Баща ми ми остави тези… улики, за да открия откъде съм дошла.

— Ха! Играта започва! — Мъжът плесна с ръце. — Толкова обичам добрите мистерии! Уликите в тази папка ли са?

— Да, но единствената информация, която имам, освен картичката с инструкции да питам тук за Флора Макникъл, е мястото, където съм родена. И това. — Поставих кутията за бижута на масата пред него, отворих я и извадих пантерата. Сърцето ми туптеше със страх, понеже доверявах на този непознат информация, която още не бях споделила дори с Кики.

Дългите му пръсти побутнаха очилата му по-нагоре на носа. Той внимателно огледа адреса на мястото, където явно бях родена, а след това и пантерата. Върна ми ги и се облегна в стола си. Отвори уста да заговори и аз се наведох напред, за да чуя какво мисли.

— Време е за кекс — каза накрая. — Макар че не е ли винаги?

Отново се качи на горния етаж и се върна с две парчета лепкав шоколадов кейк.

— Искате ли едно парче? Изключително вкусно е. Купувам ги от сладкарницата надолу по улицата всяка сутрин. Открил съм, че нивото на захарта в тялото ми спада между три и пет, така че трябва или да ям сладко, или да спя следобеден сън.

— Да, благодаря — отвърнах. — И аз обичам кекс. Впрочем, как се казвате?

— Боже мили! Нима не съм ви казал? Сигурен съм, че трябва да съм го направил в някакъв момент.

— Не, не сте.

— Виж ти, виж ти… така стоят нещата и моля за извинение. Майка ми ме е кръстила на любимите си книги. Следователно аз съм или мармаладена котка, или литературно въплъщение на известна авторка, която е избягала във Франция с любовницата си и се е представяла за мъж. Как тогава се казвам? — предизвика ме той.

— Орландо. — И е перфектно за него, помислих си.

— Госпожице Д’Аплиез — поклони ми се той, — аз съм дълбоко впечатлен от познанията ви за литературата. Е, на мармаладена котка ли ви приличам повече, или на жена, маскирана като мъж?

Сподавих смеха си.

— Не мисля, че сте което и да е от двете. Вие сте си просто вие.

— А аз мисля, госпожице Д’Аплиез — той се наведе напред и облегна лявата си буза на ръката си, — че знаете много повече за литературата, отколкото признавате.

— Следвах литература, но не съм никакъв експерт.

— Подценявате се. Малко човешки същества на планетата знаят за мармаладената котка и за известния биографичен роман от…

Гледах как търси името на авторката и бях сигурна, че отново ме изпитва.

— Вирджиния Улф — отговорих. — Историята е вдъхновена от живота на Вита Саквил-Уест и любовната й връзка с Вайълет Трефузис. А „Орландо, мармаладеният котарак“ е написана от Катлийн Хейл. Една от най-близките й приятелки е била Ванеса Бел, сестрата на Вирджиния Улф, която също е имала връзка с Вита Саквил-Уест. Но вие със сигурност знаете всичко това…

Замлъкнах и изведнъж се почувствах неловко, че съм споделила всичката тази информация. Бях изгубила контрол от вълнение, че съм срещнала друг заклет любител на книгите като мен.

Орландо помълча малко, докато смилаше думите ми.

— Знаех част от това, да, но не всичко. И не знаех за връзката между тези две авторки на съвсем различни книги. Откъде я знаете вие?

— Писах дисертация върху Кръга „Блумсбъри“^[4].

— Аха! Но както може би сте забелязали, госпожице Д’Аплиез, умът ми прехвърча насам-натам като хвърчащо създание. Той е като пчела, която търси мед, и щом го намери, отлита. Вашият обаче не е такъв. Смятам, че криете светлината си под бушел. Дума, за чиято смърт в английския още скърбя, не сте ли съгласна?

— Аз…

— Кажете ми — продължи той, — как е възможно да знаете толкова много, но да показвате толкова малко? Вие сте като сърпа на новата луна и също толкова мистериозна. Госпожице Д’Аплиез… Ася, Астеропа, който псевдоним предпочитате да използвате, искате ли да ви предложа работа?

— Всъщност да. Имам нужда от работа, понеже съм разорена. — Постарах се да не изглеждам прекалено отчаяна.

— Ха! И аз съм разорен, както и бизнесът ми, след днешната малка покупка. Разбира се, заплатата ще бъде ужасна, но ще ви храня добре.

— Точно колко ужасна е заплатата? — попитах в опит да задържа вниманието на Орландо, преди да се отвлече в друга посока.

— О, не знам. Последният студент, когото взех на работа, получаваше достатъчно, за да има покрив над главата си. Кажете ми от какво имате нужда.

Истината беше, че бях готова да плащам на него, само за да съм тук всеки ден.

— Двеста и петдесет лири на седмица?

— Готово. — Орландо се усмихна. Беше широка усмивка, която показа неравните му зъби. — Трябва да ви предупредя, че не се справям добре с общуването с хора. Разбирам, че ме намират за доста странен. Сякаш ги отблъсквам, когато влизат тук. По-добре е по интернет, разбирате ли? Не мога да продам фъстък на маймуна, но печеля добре.

— Кога искате да започна?

— Утре, ако е възможно.

— В десет часа?

— Идеално. Ще изтичам догоре и ще ви донеса ключовете.

Той стана и щеше да се спусне към горния етаж, но го спрях.

— Орландо?

— Да?

— Искаш ли да видиш сивито ми?

— За какво ми е? — попита, обръщайки се рязко. — Току-що проведох най-подробното възможно интервю за работа. И вие преминахте с отличен резултат.

Няколко минути по-късно вече бях събрала уликите си обратно в папката, а Орландо бе сложил в ръката ми комплект тежки месингови ключове. Той ме изпрати до вратата.

— Благодаря ви, госпожице… как предпочитате да ви наричам?

— Ася е достатъчно.

— Госпожице Ася. — Той отвори вратата за мен и излязох през нея. — Ще се видим утре.

— Да.

Вече бях тръгнала по улицата, когато той пак ме повика.

— И, госпожице Ася?

— Да?

— Напомнете ми да ви разкажа повече за Флора Макникъл и връзката й с вашата фигурка на животно. Довиждане засега.

Чувствах се сякаш току-що са ме изхвърлили от Нарния обратно през гардероба. Отвън книжарница „Артър Морстън“ беше като паралелна вселена. Но докато пътувах с автобуса и отварях вратата на апартамента с картата си, усещах малко кълбо щастие и очакване. Тананиках си, докато готвех вечерята, и обмислях дали да кажа на Кики за невероятния си ден. Накрая споменах само, че съм си намерила работа в книжарница и започвам утре.

— Това става засега, предполагам — каза тя. — Но със сигурност няма да забогатееш, продавайки стари книги за някой друг.

— Знам, но там ми харесва.

Извиних се и станах от масата веднага щом можах. Новата ми работа може и да не беше кой знае какво за другите, но за мен означаваше много.