Лусинда Райли
Сестра на сенките (21) (Историята на Ася)

20.

Усетих нечия ръка да ме потупва многократно по рамото и се върнах в настоящето. Вдигнах поглед и видях надписите на „Супермен“ на екрана, а Рори стоеше до мен.

— А сега „Супермен II“?

Погледнах си часовника и видях, че минава пет и половина следобед.

— Не — поклатих глава. — Мисля, че стига толкова за един ден. Искаш ли да видиш фазана? — попитах Рори, за да го разсея.

Той кимна ентусиазирано и аз станах от стола и излязох от миналото, знаейки, че не е това моментът да анализирам прочетеното и дали то има някаква връзка със собственото ми съществуване. В кухнята Орландо подреждаше доставките от фермерския магазин.

— Браво, че толкова старателно си оскубала фазана — каза той. — Ще се зарадваш да научиш, че току-що извадих сачмите, които са отнели живота му, така че утре няма да има счупени зъби. — Той вдигна малка чинийка, на дъното на която имаше три оловни сачми.

Рори веднага взе едната и я заразглежда.

— Горката птица.

— О, да, но утре ние ще сме късметлии. Госпожице Ася, това е за тазвечерното пиршество.

Видях на мраморния плот пред него прекрасно кървавочервено филе за пържоли.

— Не познавам никой друг, който би могъл да приготви подобаващо нещо толкова перфектно. Ако нямате нищо против, предпочитам да ям точно в осем часа вечерта. Така остават три часа за смилане на храната преди лягане — обясни Орландо и погледна часовника.

— Тогава по-добре да се заемам.

— Докато се занимавате с това, аз ще заведа младежа да поиграем шах. Губещият ще измие чиниите след вечеря.

— Но ти винаги печелиш, чичо Ландо — оплака се Рори, докато напускаха кухнята.

Приготвих месото и зеленчуците, след което седнах, вдишах аромата на готвено и се насладих на прекрасната топлина на кухнята. Обмисляйки прочетеното, осъзнах, че фигурката, която Татко ми беше дал, трябва да е любимата котка на Флора, а не истинска пантера, както си бях помислила. След това се замислих за Флора, която според Татко Солт имаше връзка с мен. Между нас определено имаше прилики — общият ни интерес към ботаниката и любовта към природата. Но милиони други хора също обичаха тези неща, а от прочетеното изглеждаше по-вероятно да имам роднинска връзка с Аурелия. Все пак изглежда тя бе тази, която щеше да се омъжи в семейство Вон.

Най-лошото беше, че отчаяно исках да намеря връзка, нещо, което да ме свърже неразривно с Хай Уийлд и да ми позволи да стана част от това изключително семейство, двама членове на което заобичвах все повече и повече с всеки изминал ден.

След като изядохме филето и Орландо го обяви за „героично“, заведох Рори на горния етаж, за да се изкъпе, без да съм сигурна как се прави това тук. Оставих го да води, а той си свали слуховите апарати и внимателно ги постави на един рафт.

— Да изляза ли? — попитах, докато той влизаше в покритата с гъста пяна вана, която му бях напълнила. Но той поклати глава.

— Говори ми. Разкажи ми история за семейството си, Ася.

Така че седнах на старомодния дървен капак на тоалетната и, разчитайки основно на мимики и гримаси, когато езикът на знаците не ми достигаше, дадох на Рори възможно най-съкратената версия на детството ми в Атлантис, като добавих няколко истории как с Кики си навличахме неприятности.

— Палави сестри! — засмя се Рори, докато излизаше от ваната и се загръщаше в хавлията, която му подадох. Тогава обаче зелените му очи станаха сериозни. — И аз искам сестра или брат. Звучи забавно.

Помогнах му да си сложи пижамата и му подадох слуховите апарати. Той ги върна обратно в ушите си, след което обви с ръце раменете ми и ме целуна по бузата.

— Ще ми бъдеш ли сестра, Ася?

— Да, разбира се — отвърнах, докато вървяхме по коридора към спалнята му.

Няколко минути по-късно Орландо се появи на вратата с несигурен вид.

— Свършихте ли с банята?

— Да. Лека нощ, ангелче — казах и целунах Рори.

— Лека нощ, Ася.

* * *

След закуска на другия ден запържих бутчетата на фазана в голяма желязна тенджера, след което добавих плодчета, билки и малко червено вино, надявайки се, че ще образуват плътен сос, след като поврят. След това увих гърдите в бекон и ги оставих настрана за по-късно печене. Рори седеше на кухненската маса и рисуваше, докато аз точех тестото за плодов пай. Бях гледала Кики да рисува стотици пъти, но тя обикновено работеше много прецизно, докато Рори смесваше водните боички до желания оттенък, след което ги мажеше щедро по листа. Слагайки пая в печката, видях, че е произвел есенен пейзаж, който не бих могла да повторя, дори да имах месеци на разположение.

— Невероятно! — възкликнах, докато той подписваше рисунката, и забелязах, че ръката му изписва буквите несръчно, в контраст с плавните движения на четката му.

— Обичам да рисувам.

— Всички обичаме нещата, в които сме добри — усмихнах му се.

Орландо бе излязъл по-рано тази сутрин. Не беше казал къде отива, но имах чувството, че не му е особено приятно. Върна се, следван от Маус, докато мачках картофите на пюре.

— Виж! — Рори посочи рисунката си. — За Ася.

Орландо се постара да похвали рисунката, докато Маус само й хвърли лек поглед.

— Какво ще кажете да донеса бутилката „Вакейрас“, която реших, че ще подхожда на фазана на Ася? — каза Орландо, без да се обръща към когото и да било, и тръгна към килера да вземе виното.

— Прочетохте ли преписа ми? — попита рязко Маус.

— Да, благодаря ви. — Посочих спретнатата купчинка хартия до телефона.

— Намерихте ли го за информативен?

— Много.

— Бих искал да видя онази фигурка, ако я носите.

— Всъщност, мисля, че в крайна сметка не съм я донесла — излъгах с надеждата да не съм се изчервила, както обикновено ставаше, когато не казвах истината.

— Жалко. Орландо мисли, че може да е на Фаберже.

— Ще я потърся пак, преди да си тръгна.

— Направете го.

Телефонът иззвъня и Маус вдигна слушалката.

— Здрасти, Маргьорит. Да, тук всичко е наред. И той е добре, нали, Рори?

— Да! — изкрещя Рори, за да го чуе майка му. — Добре!

— Кога ще се връщаш?

Започнах да работя на печката, за да не изглежда все едно слушам.

— Разбирам. Е, аз определено не мога, но ще попитам Орландо и Ася дали могат. Орландо?

— Да? — Той излезе от килера с виното.

— Маргьорит са я помолили да остане по-дълго във Франция. Иска да знае дали с Ася можете да останете тук няколко дни по-дълго, за да се грижите за Рори.

— За жалост, не е възможно. Предстоят ми два големи търга в Лондон, на които непременно трябва да присъствам. А ти, Маус?

— Няма начин. Знаеш как е с фермата в момента. Освен това Рори е в междусрочна ваканция…

Очите ми се спряха на Рори, който стоеше между двамата братя, обръщайки глава от едната страна на другата, докато те водеха вербалния си тенис мач. И вероятно се чувстваше не по-важен от метафоричната топка, която си подхвърляха.

— Аз ще го направя — казах внезапно. — Имам предвид, ако можеш да се справиш без мен в книжарницата, Орландо.

— Мога да го обмисля, определено.

Рори потупа ръцете на Орландо и заговори разпалено със знаци.

— Да, остави Ася тук, моля те! Хубава храна!

Падна тишина и погледите на двамата братя се задържаха върху мен.

— Предвид колко малко клиенти има книжарницата, едва ли има какво да върши там, освен да чисти праха — каза Маус.

Коментарът му ме ядоса, но се опитах да си наложа самоконтрол. Видях, че и Орландо прави същото.

— Разбира се, най-важното е Рори да е щастлив — каза накрая.

— Добре тогава, чу ли всичко това, Маргьорит? Ася ще остане, а Рори е доволен от този вариант — каза Маус в слушалката. — Ще минавам да ги наглеждам. Ще ни кажеш по кое време ще се върнеш в сряда, нали? Добре, чао засега.

— Храната е готова — казах на Орландо, който беше налял по чаша вино на всеки от нас.

— Чудесно. Ще ядем тук, нали? И аз… ние — Орландо хвърли поглед на брат си, — сме много благодарни за помощта ти.

— Няма проблем — отвърнах и се обърнах обратно към печката.

След обяда, който, без да се хваля излишно, беше направо триумф, предвид факта, че никога преди не бях готвила фазан, Орландо замина за Ашфорд с ленд роувъра на Маус, за да хване влака за Лондон. Хладината между него и брат му беше очевидна и предположих, че се дължи на по-ранната им среща и на разговора с Маргьорит.

Маус бе казал, че ще се върне да пожелае лека нощ на Рори, но мина осем и още го нямаше. Откъснах Рори от филма му за „Супермен“, изкъпах го и го сложих да си легне.

Върнах се в собствената си стая и потърсих в раницата си писмото на Татко Солт и черната котка. Огледах внимателно малкото същество, спомняйки си ярките описания на „Пантера“ от дневниците на Флора.

— Това ти ли си? — попитах въздуха, но не получих отговор и отново го прибрах. Ако наистина беше Фаберже, както бе предположил Маус, знаех, че е много ценно. Може би госпожа Кепел, която също обичаше творенията на Фаберже, бе дала котката на Флора като подарък…

Имаше само един начин да разбера и той беше да покажа на Каналния плъх… на Маус, поправих се. Галеното ми име за галеното му име при никакви обстоятелства не биваше да се изплъзва от устата ми.

Влязох в банята и се потопих колкото можах по-бързо във ваната, която бях напълнила за Рори, понеже снощи бях разбрала, че бойлерът може да стопли вода само за една вана на ден. След това побързах да се върна в спалнята и да се облека дебело, преди да сляза на долния етаж.

Застанах нерешително до входната врата, чудейки се дали трябва да заключа за през нощта, когато от сумрака зад мен излезе нечия фигура и ме накара да извикам от изненада.

— Аз съм — каза Маус. — Влязох през задната врата, докато бяхте горе. Исках само да ви дам ключовете. — Подаде ми два огромни месингови ключа на халка.

— Благодаря.

— Благодаря ви за това, което правите. Рори очевидно вече ви харесва. Маргьорит каза, че утре ще се обади. Много е непривично за нея да се съгласи да остане. Явно става нещо — промърмори той. — Тя обикновено работи в околността, така че може поне да се прибира при Рори вечер. Но явно славата й се е разнесла. Както и да е, ще имате нужда от още провизии за следващите няколко дни. Ако ми напишете списък, утре сутрин ще ги донеса. Ще бъде рано обаче.

— Няма проблем — отвърнах. — Имате ли нещо против да използвам телефона, за да кажа на сестра ми, че няма да се връщам тази вечер? Мобилният ми не работи тук.

— Чувствайте се свободна. А ако имате нужда да пратите имейл, можете да дойдете у нас. Тръгнете надясно от портата и прекосете пътя. На няколкостотин ярда вляво има знак за „Домашната ферма“. Не е нещо особено, но поне има безжичен интернет.

— Мисля, че ще се справя и без интернет.

— А ако успеете да намерите онази фигурка, наистина бих желал да я видя. В миналото на семейството ни има някои дупки, които бих искал да запълня.

— Пак ще я потърся в чантата си.

— Надявам се накрая да я намерите. Лека вечер тогава.

— Лека вечер.

Пуснах го да излезе през вратата, след което я заключих здраво. После отидох в кухнята, вдигнах телефона и набрах номера на Кики.

— Здрасти, аз съм.

— Сия! Къде си? И защо се обаждаш от непознат номер?

Обясних толкова добре, колкото можах, и последва дълга пауза.

— Значи това семейство не само ти плаща жълти стотинки, за да работиш дълги часове в книжарница, а вече те използва и като неплатена бавачка и готвачка.

— Орландо каза, че ще продължа да си получавам надницата, а и Маргьорит ще ми плати нещо отгоре.

— Проблемът ти е, че си прекалено мекосърдечна.

— Беше спешен случай, а аз бях единствената, която можеше да помогне. И наистина нямам нищо против, обичам това място — отговорих честно.

— Само се увери, че ти плащат каквото ти дължат. Липсваш ми, Сия. Този апартамент е прекалено голям за един човек.

— Ще се върна скоро, а ако имаш нужда от мен, можеш да ме намериш на този номер.

— Ще пропусна последния урок в колежа в сряда, за да вечеряме заедно. Имам чувството, че почти не съм те виждала последните няколко седмици.

— Знам, съжалявам. Да спиш добре, Кики.

— Ще се опитам. Чао.

Обаждането прекъсна внезапно от другата страна и въздъхнах, после влязох в дневната, за да се уверя, че огънят няма да ни запали през нощта — още едно златно правило на Татко. Загасих светлините и се качих горе да си легна. Проверих как е Рори, който спеше спокойно, и благодарих на небесата, че са ми дадени още две вечери в тази прекрасна къща.