Лусинда Райли
Сестра на сенките (13) (Историята на Ася)

12.

— Добро утро, госпожице Макникъл — каза Арчи, когато се срещнаха в двора на конюшните, както се бяха уговорили. — Донесох обяд за двама ни. Не се притеснявайте, сандвичите са си още с коричките. — Той качи кошницата за пикник на файтона и подаде ръка на Флора, за да й помогне да се качи.

Той се качи до Флора, а тя хвана юздите и се усмихна на облеклото му. Арчи носеше овехтели панталони от туид, груба карирана риза и дебели работнически ботуши.

— Взех ги назаем от кръчмаря, у когото съм отседнал в селото — обясни той, виждайки накъде гледа. — Панталоните са ми прекалено широки, така че ги вързах с връв. Справям ли се с ролята?

— Определено, лорд Вон — съгласи се тя. — Изглеждате точно като фермер от провинцията.

— Щом ще прекараме деня като други хора, каквито иначе не сме, дали сега бихме могли да оставим формалностите? Аз съм просто Арчи, момчето на градинаря, а вие сте Флора, доячката.

— Доячка! Толкова зле ли изглеждам? — престори се на обидена Флора и подкара коня. — Не мога ли поне да съм камериерка или лична прислужница на дама?

— О, но във всяка приказка, която съм чел, винаги доячката е представена като най-красивата. Не беше обида, а комплимент.

Флора се концентрира върху карането на файтона, радвайки се, че шапката прикрива изчервеното й лице. Това беше първият директен комплимент за външния й вид, който получаваше от мъж, и тя нямаше представа как да отговори.

Долината Лангдейл лежеше свита между величествените върхове, прорязващи облаците високо горе. Те стояха, разделени почти по библейски, ограждащи зеленината, постепенно претопяваща се в камък, колкото по-нагоре вдигаше поглед човек.

Арчи помогна на Флора да слезе от файтона. Двамата се изправиха и погледнаха нагоре.

— „В комбинациите, които образуват, издигайки се един над друг, или възправяйки се в гребени като вълните на бурно море…“

— „… и в красотата и разнообразието на повърхностите и цветовете си, те са ненадминати“ — довърши Флора. — Аз съм момиче от Лейксайд, познавам Уърдсуърт — сви рамене, виждайки изненадата му.

— Ето затова обичам да ходя в планината — въздъхна той. — Усещаш собствената си незначителност. Ние сме само точици в безкрайния космос.

— Да, и може би това е причината лондончани да са толкова убедени в собствената си важност.

— Те се чувстват като господари на собствената си вселена в построените си от човешка ръка градове, докато тук… — Арчи не довърши изречението си, а само вдиша дълбоко свежия въздух. — Качвала ли си се някога на някоя от тези планини, Флора?

— Разбира се, че не. Аз съм момиче. Мама би получила удар, ако предложа такова нещо.

— Искаш ли да се качим? Утре? — Арчи грабна ръката й. — Ще бъде приключение. Кой връх предпочиташ? Този? — Пусна ръката й, за да посочи един от върховете. — Или може би онзи там?

— Ако ще се качваме, трябва да се качим на най-високия — връх Скафел. — Флора посочи най-високата планина, с връх, скрит от облачен ореол. — Най-високият в Англия е, а баща ми казва, че изгледът отгоре е несравним.

— Е, ще го направим ли?

— Не и докато съм облечена в рокля!

Арчи се засмя.

— Тогава ще трябва да вземете на заем от някого панталони. Съгласна ли сте?

— Стига това да си остане наша тайна.

— Разбира се. — Арчи протегна ръка, за да прибере изпаднал кичур коса обратно зад ухото на Флора. — Ще ви взема от портите на имението утре точно в шест и половина.

 

 

Тази вечер Флора направи нещо, което никога не бе правила преди — влезе в гардеробната на баща си. Отвори вратата колебливо, макар да знаеше, че няма кой да я види — Сара си беше у дома в малката къща, която споделяше с майка си, а Тили и госпожа Хилбек си разменяха клюки в кухнята, както всяка вечер. Престъпвайки прага на стаята, Флора потръпна от внезапния спад в температурата. Забеляза, че вътре миришеше на прах и влага с лек намек за одеколона на баща й. Стаята бе потънала във вечерни сенки, покриващи тясното дървено легло. На нощното шкафче имаше часовник, отброяващ секундите, в които собственикът му го нямаше.

Флора разтвори тежките дъбови врати на гардероба и прерови с пръсти панталоните, докато накрая се спря на ловни бричове от туид. Осъзна, че ще има нужда и от чорапи, и отвори подходящо на вид чекмедже в махагоновия скрин, но откри, че е пълно с документи. В ъгъла му имаше малка купчинка кремави пликове, здраво завързани с канап. Флора разпозна почерка на майка си и се зачуди дали не са писма от дните, когато са се ухажвали. Беше силно изкушена да погледне, с надеждата да намери обяснение на мистериозния брак на родителите си. Флора бързо затвори чекмеджето, преди предателските й пръсти да се насочат към писмата. Намери чорапите, добави дебела риза към купчината на ръката си и тръгна обратно към вратата.

Пръстите й едва бяха докоснали бравата, когато изкушението надви здравия разум и тя тръгна обратно към скрина. Остави дрехите на леглото, отвори чекмеджето и извади купчината писма. Извади най-горното изпод канапа и прочете съдържанието му.

Кранхърст Хаус

Кент

13 август 1889

 

Скъпи мой Алистър,

След седмица вече ще бъдем женени. Не мога да ти се отблагодаря достатъчно, че беше моят рицар в бляскави доспехи и ме спаси от безчестието. В замяна се заклевам, че ще бъда най-преданата и вярна съпруга, която би могъл да иска един мъж. Баща ми каза, че вече е превел парите и се надявам да са пристигнали в сметката ти.

Очаквам с удоволствие да те видя, както и новия си дом.

С най-добри пожелания,

Роуз

Флора четеше и препрочиташе писмото, опитвайки се да схване значението на думата „безчестие“. Какво може да е направила майка й, което да е било толкова ужасно?

— Каквото и да е, поне обяснява брака им — каза на празната гардеробна.

Най-вероятно майка й се бе влюбила в неподходящ мъж — поне това се случваше в много от книгите, които беше чела. Флора се зачуди кой ли може да е бил. Макар майка им никога да не говореше за детството и младостта си, Аурелия наскоро бе отбелязала в писмата си, че сякаш всички познават Роуз. Което само подчертаваше факта, че тя явно имаше минало. Флора върна писмото в плика и внимателно го пъхна обратно под канапа, след което върна купчинката в чекмеджето. Взе дрехите на баща си от леглото и излезе от гардеробната.

* * *

Флора стана в шест часа на следващата сутрин и набързо облече бричовете, ризата и чорапите на баща си. Слезе на пръсти до стаята за ботуши и взе на заем здравите ботуши на Сара — които й бяха доста малки, но щяха да свършат работа — и една туидова шапка, която принадлежеше на баща й. Остави бележка за персонала, че е излязла да събира цветя и да рисува, след което се измъкна от къщата. Тръгна по алеята, излезе през портите и видя чисто нова моторна кола ролс-ройс, паркирана на тревата. Арчи й отвори вратата и тя се качи.

— Добро утро. — Усмихна се, като видя как е облечена. — Днес изглеждаш особено добре, доячката Флора. Перфектно облечена за пътуване в Сребърния призрак.

— Поне дрехите са практични — защити се тя.

— Всъщност с тази шапка на главата можеш да минеш за момче. Ето, сложи си тези моторни очила, за да допълнят костюма.

Нахлузи ги намръщена пред очите си.

— Радвам се само, че никой в околността няма да ме разпознае.

— Представяш ли си какво биха казали майка ти и сестра ти, ако те видят сега? — попита той, докато палеше двигателя.

— Предпочитам да не си представям. А ти как така имаш подобна кола, ако семейството ти няма пукната пара, както ми каза? Според татко струват цяло състояние.

— За жалост не е моя. Собственикът на съседното имение ми я даде на заем, а в замяна аз му позволих да използва една къщичка в Хай Уийлд. Обещах му да не питам за какво я използва. Макар че, трябва да призная, съпругата на горкия човек е бременна с шестото им дете за също толкова години, ако разбираш какво искам да кажа.

— Изобщо не разбирам — прояви благоприличие Флора.

— Е, ще се радвам да направя няколко кръгчета с колата през планините. Прибрах храна за пикник в една раница, която господин Търнбул, услужливият ми ханджия, ми позволи да заема, заедно с две одеяла за всеки случай.

Флора погледна през прозореца към небето над върховете в далечината. Намръщи се, виждайки надвисналите облаци.

— Надявам се, че не сме избрали единствения ден от седмици насам, в който ще се излее порой.

— За щастие тази сутрин е топло.

— Може и така да е, но баща ми често казва, че температурите спадат рязко на по-висока надморска височина. Той е изкачил повечето върхове през годините, в които живее тук.

— В такъв случай ще трябва да намерим някой хамбар, в който да паркираме моторната кола. Заклех се в живота си, че ще я върна на Феликс в добро състояние и не мога да рискувам да завали върху нея.

Един местен фермер бе така добър да се съгласи да прибере ролс-ройса, макар че Арчи гледаше лошо опулените му деца, които изглежда искаха да се качат на колата, да не говорим за пилетата.

— Татко каза, че му е отнело около четири часа да се качи до върха — каза Флора, когато тръгнаха по сухата трева към долината.

— Баща ти е опитен катерач; смятам, че на нас ще ни отнеме доста повече — отвърна Арчи и изрови карта от раницата си. — Ханджията предложи добра пътека, която да следваме. Ето я. — Той вдигна една пръчка и начерта маршрута в сухата кал. — Трябва да тръгнем на юг към Еск Хауз, после да продължим към Броуд Краг Кол. — Арчи тръгна напред с картата си в ръка.

— Какви са всички тези малки бели точици по склоновете на планината? — запита той.

— Овце. Оставят барабонки навсякъде, трябва да внимаваш да не стъпиш в тях.

— Може да яхнем някоя, ако се уморим. Такива полезни животни — дават ни вкусна храна и покриват телата ни с вълната си.

— Мразя вкуса на агнешкото — заяви Флора. — Вече съм решила, че няма да сервирам месо, когато имам собствено домакинство.

— Наистина ли? Какво ще сервираш тогава?

— Зеленчуци и риба, разбира се.

— В такъв случай не съм сигурен, че бих искал да дойда на вечеря у вас.

— Както искаш — вдигна рамене Флора и закрачи напред, изпреварвайки го.

Първите два часа по по-ниските склонове на планината минаха леко. Арчи и Флора спираха от време на време край ручеите, течащи към долината, пиеха вода в шепа и мокреха изпотените си лица. Следваха добре отъпканите от други катерачи пътеки и си говореха приятелски за всичко от любими книги до музикални произведения. След това катеренето стана по-трудно и разговорът спря, докато се катереха задъхани по острите скали, с които бяха обсипани склоновете на планината.

— Мисля, че сме изминали към две трети от пътя нагоре — каза Арчи, след като се качи на една скала и погледна нагоре. — Ела, да се състезаваме до следващия хребет!

Час по-късно стигнаха до самия връх. Стояха един до друг, останали без дъх, но въодушевени от успеха си. Флора се разходи бавно по върха, от който се разкриваше величествена гледка надолу.

— Снощи прочетох в една книга, че в ясни дни оттук се виждат Шотландия, Уелс, Ирландия и остров Ман — каза Арчи, заставайки до нея. — Жалко, че нямаме фотограф, за да запечата момента. Да ти помогна ли да се качиш на маркировъчните камъни?

— Благодаря ти. — Арчи я хвана за ръката и я задържа изправена, докато се качваше по купчината камъни, после я пусна и тя разпери ръце и се вгледа нагоре в небесната синева. — Чувствам се на върха на света!

— Точно там си — поне на върха на Англия — засмя се той и разпери ръце към нея, докато тя слизаше към него. Хвана я за кръста и я завъртя обратно на земята. Задържа я там за няколко секунди и се вгледа в нея. — Флора, мога да заявя, че си просто невероятно красива, когато си щастлива.

Флора усети как бузите й отново се зачервяват. Изведнъж падна мъгла и гледката изчезна.

— Умирам от глад — заяви тя, за да скрие смущението си.

— Аз също. Какво ще кажеш да слезем на слънце и да си направим пикник там? Господин Търнбул предложи да тръгнем на северозапад към Лингмел; пътят е ясно маркиран със струпани камъни. Според него гледката оттам към Уасдейл е изключителна. Можем да спрем да ядем там.

Двадесет минути по-късно Флора заяви, че не може да върви повече, така че се настаниха на една плоска скала и Арчи разопакова обяда.

— Сандвичите със сирене никога не са били толкова божествено вкусни — промърмори Флора. — Ще ми се само да се бях сетила да си донеса скицника и въглена за рисуване. Трябва да се опитам да запомня тази гледка, за да мога да я пресъздам на хартия.

Флора си свали шапката, освобождавайки косата си, която се изля около раменете й, и наклони лице нагоре, към топлината на слънцето.

— Имаш най-прекрасната коса, която съм виждал, трябва да призная — каза Арчи, пресегна се и завъртя един кичур около пръста си.

Нещо в тялото на Флора сякаш потрепна от интимното докосване на Арчи.

— Гъста и здрава е като въже за теглене и майка ми няма представа откъде се е взела — обясни тя. — Ако се подхлъзнеш и паднеш по пътя, ще ти подам един кичур и можеш да го използваш, за да се изтеглиш обратно.

Флора се усмихна и се обърна. Арчи се взираше в нея със странен израз в очите си.

— Какво има? — попита тя.

— Би било непристойно да ти кажа какво си мислех. Затова ще кажа само, че те намирам за прекрасна компания, когато си в това еуфорично настроение.

— Благодаря ти. Аз пък искам да ти кажа, че най-накрая ти простих, че за малко не ме уби. Два пъти.

— Значи сме приятели?

За момент лицето на Арчи беше много близо до нейното.

— Да, приятели сме.

Докато лежаха на затоплената от слънцето скала, Флора реши, че никога не се е чувствала толкова отпусната в присъствието на друг човек, което беше сериозен обрат предвид обстоятелствата.

— Откъде мислиш, че е дошъл талантът ти да рисуваш? — попита той.

— Нямам представа, но определено знам кой ме вдъхнови. Оттук сигурно можеш да видиш къщата й.

— И коя е тази личност?

— Детска писателка на име Биатрикс Потър. Когато бях на седем, тя дойде в Естуейт Хол с родителите си на чай. Аз седях в градината и се опитвах да нарисувам една гъсеница, която току-що бях намерила върху едно листо, и я сравнявах с един гол охлюв. Тя седна на тревата до мен, похвали гъсеницата ми и попита дали може да ми покаже как да я нарисувам. Седмица по-късно получих плик по пощата. Бях толкова развълнувана — никога преди не бях получавала каквото и да е, адресирано до мен. Вътре имаше писмо от госпожица Потър. Но не беше обикновено писмо, защото разказваше историята на гъсеницата Седрик и неговия приятел, охлювът Саймън, и съдържаше миниатюрни рисунки с водни бои. То е най-ценното ми притежание.

— Чувал съм за госпожица Потър и нейните книги. Станала е известна с тях в последните няколко години.

— Така е, но когато се запознах с нея, още не беше известна. А сега живее в Ниър Соури, във фермата Хил Топ, много близо до странноприемницата, където си отседнал.

— Срещала ли си се с нея, откакто е пристигнала тук?

— Не. Тези дни е толкова заета и прочута, че не ми е удобно да се явя на прага й, без да съм поканена.

— Сама ли живее?

— Така мисля, да.

— Тогава може би е самотна. Това, че се е прочула, не означава, че не иска компания. Особено тази на млада жена, която някога е вдъхновила.

— Може би, но още не мога да събера смелост. Тя е моята героиня. Надявам се животът ми един ден да е подобен на нейния.

— Какво? Искаш да бъдеш стара мома само с животни и растения за компания?

— Имаш предвид независима жена със средства, която е имала възможността сама да избере съдбата си? — контрира Флора.

— Вярваш, че съдбата ти е да бъдеш сама?

— Тъй като родителите ми не намериха за необходимо да бъда представена в двора като по-малката си сестра, вече съм се примирила с мисълта, че най-вероятно никога няма да се оженя.

— Флора… — Арчи колебливо протегна ръка към нейната, — фактът, че не си била представена, не ти пречи да се влюбиш и да споделиш живота си с мъж. Може би е имало причини…

— Да. Родителите ми нямаха необходимите финанси, нито помощта на леля Шарлот като Аурелия.

— Нямах предвид точно това. Понякога има… обстоятелства, с които може да не сме съвсем наясно, които влияят на действията на другите.

— Имаш предвид, че не съм красавица като Аурелия?

— Определено нямах това предвид! Нямаш представа колко ярко сияеш. Както отвън, така и отвътре.

— Моля те, Арчи, разбирам, че се опитваш да бъдеш мил, но знам защо. Сега трябва да тръгваме надолу по планината. Виждаш ли облаците, които се събират над нас? Мисля, че скоро ще завали. — Флора стана и внезапно й се прииска този разговор никога да не бе започвал. Чувстваше се необяснимо уязвима и настроението й се бе променило също толкова внезапно, колкото облаците бяха закрили слънцето.

Петнайсет минути по-късно двамата лежаха с лице надолу върху острата трева и овчите барабонки, докато небесата се разтваряха и вятърът мяташе по тях остри като иглички дъждовни капки.

— Ето — каза Арчи, ровейки в раницата си, — хвани ръба на одеялото и можем да се скрием под него.

Флора хвана края на одеялото и го издърпа над главата си. Арчи държеше другия край и двамата лежаха един до друг в мрака. Неподходящият им щит бързо прогизна.

— Здравей — прошепна той и тя усети дъха му на бузата си.

— Здравей.

— Срещали ли сме се някъде преди? Казвам се Арчи, момчето от фермата.

— А аз съм Флора, доячката.

— Тук доста мирише на овчи изпражнения, нали?

— Доколкото разбирам, това е предпочитаният парфюм в този край на света.

— Флора?

— Да?

Устните му потърсиха нейните и той я целуна. Малки стрели на желание се изстреляха от устата й през цялото й тяло, и макар да се опитваше да накара устните си да се откъснат от неговите, те отказваха да се подчинят. Той я привлече по-близо и я обгърна в топла прегръдка. Целувките сякаш продължиха много дълго време, а намеренията на Флора да остарее сама бяха издухани от вятъра като някой от облаците горе. Най-накрая, когато дъждът спря, с огромно усилие отдели лицето си от неговото.

— Господи, Флора — каза задъхан Арчи, — какво ми причиняваш? Ти си истинско чудо! Обожавам те…

Отново се пресегна към нея, но този път Флора се отдръпна, отметна одеялото и седна, замаяна от изненада и удоволствие. Няколко секунди по-късно Арчи също се изправи и двамата седнаха един до друг в мълчание.

— Искрените ми извинения, боя се, че чувствата ми ме надвиха. Сигурен съм, че сега ще добавиш и тази проява на лошо поведение към списъка с греховете ми. Моля те, Флора, недей. Просто не можах да се спра. Държа на това, което казах, и колкото и да е непристойно, наистина те обожавам. Истината е, че не мога да мисля за нищо и за никой друг, откакто те видях през април.

— Аз…

— Изслушай ме. — Арчи взе ръката й в своята. — Това е един от последните ни шансове да бъдем заедно насаме. Причината да придружа Елизабет на онзи бал в Лондон беше, че очаквах да те видя там заедно със сестра ти. След това си спомних, че баща ти ме беше поканил да се присъединя към ловната дружина в Шотландия и това беше перфектното извинение да мина и да те видя на път за вкъщи. Последните три дни с теб бяха… поразителни. Ако има двама души на света, които си отиват като ръка и ръкавица, това сме аз и ти. И ти го усещаш, нали?

Флора се опита да се изправи, но той държеше здраво ръката й.

— Моля те, повярвай на думите ми — настоя той. — И искам да запомниш всяка дума, която казах, да ме погледнеш и да видиш, че е истина. Трябва да си тръгна тази вечер с колата, защото обещах на майка ми, че ще се върна утре. Но се кълна, че ще ти пиша и че ще се видим отново. — Той стисна ръката й по-силно, а тъмните му очи се взряха в нейните. — Искам да ми се довериш. Каквото и да се случи, трябва да ми имаш доверие.

Флора се обърна към него, объркана от внезапното му излияние на чувства. След едва три дни, прекарани заедно, как би могла да му има доверие?

Откъсна с усилие очите си от неговите.

— По-добре да тръгваме, или Сара ще се чуди къде съм.

— Да, разбира се. — Ръката му пусна нейната като въже, скъсано от напрежение, и я остави със странно чувство за изоставеност.

Проправиха път надолу в пълна тишина, унили и подгизнали.

Най-накрая стигнаха до моторната кола. Флора едва си държеше очите отворени, страдайки едновременно от преумора и объркани емоции. Докато Арчи караше, седяха само на няколко сантиметра един от друг, всеки потънал в собствените си мисли. Накрая спряха пред портите на къщата и Арчи спря моторната кола.

— Флора, трябва да се върна вкъщи и да поправя ужасната грешка, която вече знам, че съм направил. Но се кълна, че ще го сторя. И те умолявам да не пренебрегваш случилото се помежду ни в последните три дни. Колкото и нереално да ти се струва след време, опитай се да запомниш, че беше истинско. Ще ми обещаеш ли това?

Флора се вгледа в него и си пое дълбоко дъх.

— Да, обещавам.

— Тогава сбогом, скъпа Флора.

— Сбогом.

Флора слезе от моторната кола, затръшна вратата и мина с доста несигурна крачка през портите — чувстваше се сякаш няма твърда земя под себе си. Влезе в кухнята и откри Сара да дъвче парче торта с качени на печката крака, докато госпожа Хилбек седеше на масата с Пантера в ръцете. И двете я погледнаха стреснати, след което избухнаха в смях.

— Госпожице Флора! Къде бяхте, за бога? И в какво сте облечена? Изглеждате полуудавена! — възкликна Сара, когато се успокои.

— Така е — отвърна тя, благодарна, че й бяха върнали усещането за нормалност, от което имаше нужда, за да се възстанови физически и емоционално. Сара вече бършеше косата на Флора с муселинена кърпа, за да я изсуши. — Бях в планината — каза замаяна.

— А навън вали като из ведро — промърмори Сара. — Божичко, дете! Качи се горе и свали тези мокри дрехи. Ще донеса чай и ще напълня ваната.

— Благодаря ти.

Флора отиде бавно до стаята за ботуши и свали подгизналите ботуши от краката си. Мина, накуцвайки, през преддверието, качи се по стълбите и стигна до спалнята си, където я посрещнаха недоволни звуци от гладните животни. Свали мокрите си дрехи и си сложи халата, след което бързо пъхна листа и семена през решетките. Внезапно я заля вълна от изтощение и тя се просна на леглото.

Когато Сара се качи горе с чая, госпожица Флора вече спеше дълбоко.