Лусинда Райли
Сестра на сенките (33) (Историята на Ася)

32.

— И ето ни тук. Каква история, а?

Гласът на Маус имаше успокоително въздействие и аз бях затворила очи, забравяйки къде съм, докато той ме пренасяше почти сто години назад в миналото. Богатият, описателен език на Флора — като този, който Орландо обичаше и продължаваше да използва — само правеше образите в ума ми още по-ярки.

Истинският баща на Флора… е бил крал. Но не това беше най-важното. Преглътнах буцата в гърлото си при мисълта за емоциите, които бе изпитвала и които бе описала по толкова затрогващ начин в дневника си. И се зачудих как бих се чувствала, ако същото се случеше с мен.

— Ася? Ехо?

Постарах се да се фокусирам върху фигурата на дивана срещу себе си.

— Тази… история. Мислиш ли, че е истина? Искам да кажа, той е бил кралят на Англия…

— Напълно възможно е да е истина. Едуард е бил известен с това, че е имал по няколко любовници във всеки един момент от царуването си. Проверих историческите факти и открих една записана бременност, приписвана на Едуард VII. А предвид нивото на контрацептивите по онова време, или по-скоро липсата на такива, би било направо чудо да няма още, които не са били записани.

— Колко ужасно за кралицата. Изумена съм, че госпожа Кепел е била толкова високопоставена в обществото.

— За висшата класа тук, в Англия, моногамията е станала задължителна в брака съвсем скоро. По времето на Флора уредените бракове между великите семейства в Англия са били точно това — бизнес сделка. Щом се е родял наследник, и на мъжете, и на жените е била позволена свободата да си имат любовници, стига да бъдат дискретни.

— Историк ли си?

— Учих архитектура в университета. Но нуждите и желанията на хората имат много общо със сградите, в които живеят. Тайни проходи от един будоар до друг, например… — Маус огледа изражението на лицето ми. — Изглеждаш много стресната, Ася. Добре ли си?

— Имам чувство за морал — отвърнах колкото можах по-спокойно. Това не беше въпрос, на който исках да отговарям след разговора си с Шанти.

— Както кажеш. Е, развълнувана ли си, че може да имаш роднинска връзка с нашето кралско семейство? Все пак баща ти е оставил котката „Фаберже“ като следа, а Флора казва в дневника си, че тя й е била дадена от Едуард VII.

— Не особено — признах.

— Може би щеше да бъдеш, ако беше англичанка. Познавам безброй хора, които биха направили всичко възможно да докажат кралска връзка. Ние, британците, често сме ужасни сноби и постоянно се стремим към социално израстване. Сигурен съм, че в Швейцария има много повече равенство.

— Така е. По-интересно ми е да науча какво е станало с Флора, след като е избягала у дома в Лейк Дистрикт.

— Е, мога да ти кажа само, че…

Тогава чух ключа в ключалката и веднага се изправих.

— Сестра ти?

— Да.

— Така или иначе трябва да си тръгвам.

Маус вече се бе изправил, когато Кики влезе в стаята.

— Боже, Сия, имах ужасен ден…

Млъкна изведнъж, когато видя Маус до дивана.

— Здрасти, аз съм Маус.

— Кики, сестрата на Ася.

— Много ми е приятно да се запознаем — каза той, а Кики го подмина на път за кухнята. — Сега ще си тръгвам.

Последвах Маус до вратата.

— Ето. Задръж ги. — Той сложи дневниците на Флора в ръцете ми. — Може да поискаш да ги препрочетеш. Освен това — той се наведе и прошепна в ухото ми, — погледни под копринената обвивка на задната корица.

— Благодаря ти — отвърнах аз, поласкана, че ми има доверие да се грижа за нещо, което беше в същността си важен исторически архив за Англия.

— Сия? Сготвила ли си някаква вечеря? Умирам от глад! — чу се вик от кухнята.

— По-добре да отидеш при нея — каза той. — Чао, Ася.

След това се наведе и ме целуна леко по бузата.

— Чао — казах аз и затръшнах вратата зад гърба му веднага щом излезе. Бузата ми гореше там, където ме бе целунал.

 

 

На другата сутрин станах преди Кики и когато слезе, й направих препечени филийки с мед в опит за помирение, понеже знаех, че са й от любимите.

— Трябва да вървя — каза тя, след като ги изяде. — Ще се видим по-късно.

Качих се горе, за да взема дневниците. Откакто Маус си бе тръгнал предната вечер, отчаяно исках да ги прочета. Реших да не мисля за това колко бе груба Кики към него, нито че дори не ме бе попитала кой е.

Отворих задната корица на всички дневници поред и бързо открих това, което търсех. Внимателно извадих крехкия лист хартия, скрит в копринения джоб на гърба на дневника. Разтворих го внимателно и прочетох писмото, което кралят на Англия бе написал на Флора, незаконната си дъщеря. Изумих се, че е останало в тайна почти сто години. Върнах го на мястото му и прочетох последните страници на дневника, мъчейки се да разчета думите. Замислих се над възможността да съм свързана с най-висшите в тази страна. Но познавах Татко Солт достатъчно добре, за да съм сигурна, че ще има пречки и завои по пътя ми към откритието. И нещо ми подсказваше, че пътуването не е свършило.

Проблемът беше, че не можех да го завърша сама. А имаше само двама души на света, които биха могли да ми помогнат, единият от които вече беше извън обсега ми. А другият… не знаех какво да мисля за Маус.

Тогава осъзнах, че можех да му дам ключовете за книжарницата, когато се видяхме снощи. Трябваше да ги върна и да скъсам последната си връзка с Орландо и с вълшебния свят на книжарница „Артър Морстън“. Освен това имах нужда от препоръка и смятах, че я заслужавам. Написах писмо на Орландо и реших, ако книжарницата е затворена, да го пусна заедно с ключовете в пощенската кутия. Също така трябваше да се махна от апартамента, за да не мисля постоянно за думите на Шанти от снощи.

Докато се качвах на автобуса, си мислех, че не въпросът й за сексуалността ми ме бе изкарал от равновесие. Все пак по време на пътуванията ми с Кики бяхме срещали хора, които ни смятаха за двойка; изобщо не приличахме на сестри, с нейната тъмна кожа и нисък ръст в контраст с моята височина и бледност. И показвахме очевидна физическа привързаност помежду ни. Не беше дори фактът, че Шанти явно ме намираше за привлекателна… другите й думи ме бяха разстроили. Непогрешимият й усет бе улучил право в сърцето на най-дълбокия ми проблем.

Слязох от автобуса и тръгнах към вратата на книжарницата, молейки се Орландо още да е затворен горе, за да мога да пусна писмото и ключовете в пощенската кутия и да избягам. Бутнах входната врата и открих, че е отворена. Стомахът ми се сви при мисълта да се изправя пред него.

За щастие в книжарницата нямаше следа от него, така че оставих писмото и ключовете на масата и си тръгнах обратно към вратата. Точно преди да изляза, се спрях и си помислих колко безотговорно би било да оставя ключовете за книжарница, пълна с редки книги, на такова видно място. Вдигнах ги отново и ги прибрах в скритата ниша в дъното на стаята. Прибрах ги в едно чекмедже и реших да пратя съобщение на Орландо, за да му кажа къде съм ги оставила.

Обърнах се, за да се изнеса колкото може по-бързо, но видях, че вратата за горния етаж е открехната. И през нея се виждаше крак в добре излъскана черна обувка, лежащ под странен ъгъл на пода. Потиснах писъка си, поех си дълбоко въздух и отворих широко вратата.

Орландо лежеше в малкото фоайе пред стълбите с глава на най-долното стъпало, все още стискайки следобедния си кейк.

— О, Господи!

Наведох се и чух слабото му дишане. Видях кървава рана в средата на челото му.

— Орландо, Ася е. Чуваш ли ме?

Не получих отговор. Извадих си мобилния, набрах 112 и казах на жената от другата страна какво се е случило колкото можах по-сбито. Тя попита дали раненият страда от някакви болести и изведнъж си спомних.

— Да, има епилепсия.

— Ясно. Скоро ще пристигне линейка.

След това тя ми обясни как да поставя Орландо в позицията за възстановяване. Постарах се да изпълня инструкциите й. Орландо може да беше слаб, но бе висок над метър и осемдесет и затворен в тясното пространство под стълбите. За щастие няколко минути по-късно чух приближаваща се сирена и щом се изправих, видях синята светлина да присвятква пред прозореца на книжарницата.

— Той е тук — помахах на влизащите парамедици. — Не мога да го събудя…

— Не се бойте, госпожице, ще се оправим с него — каза един от парамедиците, докато се изправях да им направя място, за да стигнат до пациента си.

Прегледаха го и закачиха медицинска сонда за пръста му, за да проверят кръвното му налягане, а аз набрах номера на Маус. Включи се гласовата му поща и обясних възможно най-спокойно какво се бе случило.

— Съвзема се, госпожице. Ударил си е лошо главата, така че ще го качим в линейката, за да го прегледат в болницата. Искате ли да дойдете?

Докато качваха Орландо на носилката, аз взех обратно ключовете от чекмеджето, заключих зад себе си и последвах парамедиците в линейката.

 

 

Няколко часа по-късно Орландо вече седеше в леглото, замаян и блед, но поне в съзнание. Един лекар ми бе обяснил, че Орландо е получил епилептичен пристъп и почти със сигурност е паднал по стълбите, ударил се е и е изпаднал в безсъзнание.

— Има сътресение от удара по главата, но изследването на мозъка показва, че всичко е наред. Ще го задържим за през нощта, за да го наблюдаваме, но утре вече би трябвало да е достатъчно добре, за да му позволим да се върне вкъщи.

— Съжалявам — дойде дрезгав глас от леглото.

— Орландо, няма за какво да се извиняваш.

— Вие се държахте чудесно с мен, а сега ми спасихте живота. — По бузата му се спусна малка сълза. — Вечно съм ви благодарен, госпожице Ася, вечно благодарен.

След това заспа, а аз излязох навън да глътна малко чист въздух и пратих съобщение на Кики, че работодателят ми е претърпял злополука и може да се върна късно, понеже съм с него в болницата. Точно когато се готвех да се върна вътре, телефонът ми иззвъня.

— Ася, съжалявам, цял ден бях навън с проклетия трактор, а тук никога няма никакъв шибан сигнал — каза Маус с напрегнат глас. — Сега съм на гара „Ашфорд“. Ще се видим след около час. Как е той?

— Самосъжалява се, но е добре.

— Гарантирам ти, че не си е пил лекарствата както трябва. Може би в знак на протест, че продавам книжарницата. Не бих се изненадал.

— Не мисля, че Орландо би изложил съзнателно живота си на опасност, Маус.

— Не го познаваш като мен. Както и да е, слава богу, че си го намерила навреме.

— Сега се връщам в болницата. Ще се видим по-късно. — Затворих телефона и влязох през вратите на болницата.

Орландо бе преместен в лична стая в едно от отделенията и щом го настаниха и сестрите привършиха с проверките си, ми позволиха да го видя.

— Изцяло е ваш — промърмори една от сестрите, когато мина покрай мен на излизане.

— Какво си направил, Орландо? — попитах го и седнах до него.

— Кой, аз ли? Просто попитах дали имат „Ърлс Грей“ вместо този бълвоч, който представят за чай. Няма и кейк, явно.

— Вече отдавна мина три часът.

— Предполагам, че е така — отвърна той, гледайки през прозореца мрака навън. — Стомахът ми явно е загубил два часа от деня поради… инцидента. Представата му за часа е неточна, като след пътуване до друга часова зона.

— Вероятно.

— Помислих, че си си отишла вкъщи и си ме изоставила — добави Орландо.

— Трябваше да се обадя тук-там. Маус идва да те види.

— Тогава ще уведомя сестрите, че не желая да го пускат да влезе.

— Орландо, та той ти е брат!

— Е, няма нужда да си прави труда да идва заради мен. Но съм убеден, че ти ще се радваш да го видиш.

Замълчах си. Макар Орландо да се държеше като разглезено дете, тайно се радвах, че се връща към предишното си аз.

— Извинявам се, госпожице Ася — каза накрая. — Наясно съм, че цялата тази ситуация няма нищо общо с вас. И че думите ми към вас онзи ден бяха жестоки и ненужни. Истината е, че ми липсва компанията ви. Всъщност днес тъкмо се качвах да ви се обадя, за да ви помоля за прошка и да попитам дали бихте се върнали на работа. Освен, разбира се, ако не сте приели работата в Хай Уийлд.

— Не, не съм.

— Вече сте си намерила друга работа?

— Не. Лоялна съм към теб.

— Въпреки че в отчаянието си постъпих прибързано и ви уволних?

— Да.

— Каква прекрасна изненада. — Орландо успя да се усмихне леко. — В такъв случай ще се върнете ли в книжарницата? Поне във времето, което ни остава да бъдем екипаж на книжния „кораб“, докато не потъне безвъзвратно?

— Да. Книжарницата ми липсва — както и ти.

— Хм, наистина ли? Господи, госпожице Ася, колко мило от ваша страна. Вие сте истински милостив ангел за всички нас. И, разбира се…

Той замлъкна и затвори очи за толкова дълго, че се уплаших да не е припаднал отново.

— Да, Орландо? — подканих го.

Очите му се отвориха.

— Разбирам, че би било егоистично от моя страна да ви задържа за себе си. Когато други — по-точно Рори — се нуждаят от вас. Реших, че трябва да поставя неговото щастие пред своето и да ви споделям. — Той отново затвори очи и вдигна уморено ръка. — Имате благословията ми да ходите в Хай Уийлд, когато е необходимо.

На вратата се почука и се появи сестрата.

— Брат ви е тук да ви види, господин Форбс.

— Пусни го. Той просто иска да се увери, че си добре — казах преди Орландо да успее да отвори уста да възрази. Той се втренчи в мен, след което кимна като послушно дете. Ако се бе изненадал от твърдия ми укор, не беше единственият.

— Здрасти, приятел. Как се чувстваш?

— Присъствието ти не подобрява положението — отвърна стегнато Орландо и се извърна, за да погледне през прозореца.

— Значи се оправя — подхвърли иронично Маус, поглеждайки към мен.

— Да — отговорих и станах, за да му предложа стола.

— Няма нужда да си тръгвате заради брат ми — отбеляза кисело Орландо.

— Наистина трябва да си вървя.

— Разбира се — каза Маус.

— Дръж се прилично, или поне се опитай. — Усмихнах се и целунах Орландо по челото, избягвайки превръзката на раната му. Вдигнах раницата си и тръгнах към вратата. — Обади се да ми кажеш как е пациентът — казах на Маус.

— Ще го направя. И отново ти благодаря, Ася. Ти си истински герой.

* * *

Докато вечерях с Кики по-късно същата вечер, телефонът ми иззвъня.

— Извини ме, трябва да вдигна.

Изправих се, усещайки очите на Кики, впити в гърба ми, и излязох на терасата.

— Здрасти, Ася — каза Маус. — Обаждам се да докладвам. Ако всичко мине добре, Орландо ще бъде изписан утре. Но лекарят не искаше той да остава сам през следващите няколко дни, предвид сътресението и епилепсията. Може да има по-голям риск от пристъп, особено след като — както подозирах — Орландо призна, че бил „забравил“ да си взима лекарствата напоследък. В крайна сметка излиза, че независимо дали му харесва или не, ще трябва да го взема с мен в Кент.

— Искаш ли да дойда и да ти помогна? Орландо се съгласи и вече няма проблем.

— Ася, ако можеш, би било фантастично. Маргьорит пак заминава за Франция в неделя вечер, а Орландо даде ясно да се разбере, че няма да остане при мен в Домашната ферма, така че и той, и Рори ще са с теб в Хай Уийлд. Пиши ми кога пристига влакът ти в неделя и ще дойда да те взема от гарата.

— Окей, няма проблем. Чао. — Затворих и се върнах на масата.

— Какво иска сега от теб онова семейство? — попита настоятелно Кики.

— Трябва да отида в Хай Уийлд в неделя. Шефът ми се възстановява там и има нужда от помощта ми.

— Искаш да кажеш, че има нужда да му бъдеш неплатена болногледачка — изсмя се Кики. — Божичко, Сия, те ти плащат жълти стотинки, а и, нека си го кажем честно, все пак си просто продавачка в магазин.

— Казах ти, обичам тази къща и семейството. Това не е бреме за мен. — Събрах празните чинии на масата и ги занесох в мивката. — Може ли да оставим въпроса? Отивам и това е.

— Знаеш ли какво, Сия? Променила си се, откакто срещна това семейство. Наистина си се променила.