Лусинда Райли
Сестра на сенките (32) (Историята на Ася)

31.

— Имате посетителка, госпожице Флора — каза Пеги, след като влезе в стаята на Флора.

— Кой е?

— Графиня Уинчестър. Настаних я в дневната на долния етаж и й поднесох чай.

— Благодаря ти.

Флора се почувства облекчена, че графинята бе отговорила на телеграмата й само ден след като я изпрати, макар да беше изненадана, че Дафни е дошла да я види лично. Слезе на долния етаж, отвори вратата на дневната и видя Дафни, която седеше на кушетката, облечена в разкошна рокля от черно кадифе, а по диадемата в посивяващата й коса проблясваха черни сапфири.

— Скъпа Флора, толкова съжалявам за загубата ти. — Дафни се изправи и прегърна Флора.

— Не бих казала, че загубата е моя, а на страната и на света.

— Е, за всички ни е загуба — каза Дафни. Влизайки в естествената си роля на домакиня, тя покани Флора да седне. — Всичко това е толкова трагично, нали? И не би могло да се случи в по-лош момент.

— Едва ли има добър момент да загубим краля на Англия.

— Разбира се, но сега сватбата просто не може да се състои следващата седмица. Каквото и да било тържество би било видяно като обида към краля.

— Разбирам, че ще трябва да бъде отложена.

— Да, сигурна съм, че разбираш. Особено предвид… обстоятелствата.

Флора не разбра съвсем коментара й, който очевидно имаше скрит смисъл, но все пак продължи.

— Предполагам, че сте получили телеграмата ми. Семейство Кепел напуснаха къщата и не мисля, че е прилично да остана тук. Надявах се, че ще мога да остана в Селбърн, докато с Фреди се оженим.

— Не можеш ли да отидеш у сестра си в Кент?

— Това не би било… удобно.

— Наистина ли? — Дафни я погледна внимателно. — Мислех си, че милата Аурелия разчита на помощта ти?

— Да, така е, с нея винаги сме били близки… — Флора се опита да намери подходящо обяснение, но не можа да измисли нищо. — Не мога да отида там и това си е.

— Разбирам.

В стаята се възцари тишина.

— Скъпа моя — въздъхна накрая Дафни. — Предвид обстоятелствата в момента, след смъртта на краля, трябва да те уведомя, че сватбата никога няма да може да се състои. Убедена съм, че разбираш.

Флора погледна Дафни, напълно объркана.

— Сватбата е отменена?

— Да.

— Аз… можете ли да ми кажете защо?

Дафни замълча, за да си събере мислите, преди да проговори.

— Да ти налея ли малко чай?

— Не, благодаря. Моля ви да ми кажете защо сватбата ми с Фреди няма да се състои? Разбирам нуждата да бъде отложена…

— Заради това коя си, мила моя. Нали разбираш, че сега, когато всички скърбят заедно с кралицата за ужасната й загуба, би било ужасно непристойно?

— О — най-после схвана Флора, — заради госпожа Кепел.

— Да, и това също.

— Разбирам.

— Не съм напълно сигурна, че е така, мила моя, но от своя страна мога само да кажа, че съм наскърбена от това неочаквано развитие на събитията. Надявах се, че ще можеш да дадеш на Фреди стабилността, от която се нуждае, и очаквах с нетърпение да станеш част от семейството ни. Но поради променените обстоятелства съпругът ми вече не може да позволи сключването на брак между теб и наследника си. Както знаеш, жените могат само да правят каквото кажат мъжете им. Моля те, не се обиждай, скъпа. Просто така се стекоха нещата и не по твоя вина.

Флора не каза нищо. Чувстваше се като листо, издухано от вятъра, напълно неспособна да управлява собствената си съдба.

— Вероятно би могла да се върнеш в Шотландия при родителите си, ако не можеш да отидеш у сестра си? — предложи Дафни.

— Вероятно ще мога, да.

— В такъв случай няма какво повече да се каже. Можеш да бъдеш сигурна, че Фреди е съкрушен, като всички нас, но несъмнено ще се възстанови, както и ти. — Дафни стана и тръгна към вратата. — Сбогом, скъпа, и Бог да те благослови.

Флора остана замръзнала на мястото си за известно време след като Дафни излезе. Чувстваше се вцепенена — нямаше нито облекчение от ненадейното й спасение, нито страх от бъдещето. В тази къща животът й сякаш бе започнал и свършил.

— А може би е свършил и започнал — промърмори тя, опитвайки се да се съвземе от скръбта след смъртта на краля, внезапното заминаване на семейство Кепел и шокът от изненадващия край на очакваното й бъдеще.

Взе да се смрачава; падна здрач, който кралят никога нямаше да види. Улиците отвън бяха тихи като гроб, сякаш целият град се бе затворил по домовете си, за да оплаче покойния си крал. Флора се облегна в стола и по бузата й падна сълза, когато си го спомни в тази къща, колосалното му присъствие и удоволствието му от живота. Явно бе задрямала, защото звънецът я събуди и когато отвори очи, вече беше тъмно. Потърси в мрака вратата на дневната, открехна я и заслуша какво става навън.

Чу госпожа Стейси и Пеги да се качват по стълбите.

— Иди да видиш дали госпожица Флора си е в стаята, а аз ще запаля лампите в дневната. Би било добре да ни каже кога смята да си тръгне — господин Джордж прати съобщение по куриер по-рано, че иска да затворим къщата, докато решат какво да правят. Вече пратих лакея да свали покривалата за мебелите от тавана.

— Ако бях на нейно място, бих напуснала Лондон при първа възможност. От уважение към кралицата, ако не за друго.

— Не съм убедена, че тя изобщо знае — отвърна госпожа Стейси.

— Е, ако не знае, някой трябва да й каже — целият Лондон знае! — изсъска Пеги.

— Тръгвай! Иди да видиш дали си е в стаята, а аз ще запаля лампите.

Флора се дръпна от вратата. Госпожа Стейси влезе и изпищя от изненада, когато видя Флора пред себе си в тъмното.

— Божичко, госпожице Флора! Така ме уплашихте!

— Извинявам се — каза Флора, а госпожа Стейси започна да пали лампите.

— Имате посетител — каза тя. — Ще му кажа да се качи и ще пратя Мейбъл да дойде и да запали камината. Тук е направо студено.

— Кой е?

— Сър Ърнест Касел, госпожице Флора.

Госпожа Стейси напусна стаята, а Флора отиде при голямото позлатено огледало над камината, за да си оправи косата. Зачуди се защо му е на сър Ърнест да я посещава, както и какво имаше предвид Пеги, че трябвало да напусне Лондон от уважение към кралицата. Достигна заключението, че е заради връзката й с госпожа Кепел.

— Добър вечер, скъпа госпожице Макникъл.

Сър Ърнест Касел влезе в стаята и се приближи до нея, за да целуне ръката й. Тя видя, че очите му са зачервени, а кожата му бледа.

— Моля седнете, сър Ърнест.

— Благодаря ви. Съжалявам, че ви притеснявам, докато скърбите; това е ужасен ден за всички нас, които познавахме и обичахме краля. Както и, разбира се, за поданиците му. Той би бил изумен и удовлетворен от изблика на скръб на обичната му империя. Хиляди още стоят на бдение пред Бъкингамския дворец. За един крал, който мислеше, че никога няма да бъде достоен наследник на майка си, нито на баща си. Аз… това… — Той преглътна тежко. — Това е добър начин да почетат паметта му.

— Мога ли да попитам защо сте тук, сър? Госпожа Кепел вече я няма.

— Наясно съм с това. Посетих я на „Графтън стрийт“, за да изкажа съболезнованията си на нея и на семейството й. Тя обаче беше неразположена и милата Соня ми каза, че майка й направо е полудяла от скръб и не иска да вижда дори дъщерите си.

— Тя толкова много го обичаше.

— И аз смятам, че е така. И ако трябва да бъда откровен, госпожице Макникъл, може би плаче и за себе си. И нейното „царуване“ свърши, заедно с това на краля.

— Това е тежък момент за нея.

— Както и за дъщерите й. Макар да съм сигурен, доколкото я познавам, че госпожа Кепел ще се възстанови, но сега е правилно да не се показва.

— Знаете ли случайно дали е успяла да получи аудиенция при краля, преди той да умре?

— Да. Бях там. И цялата случка беше много неприятна. Когато видя краля, госпожа Кепел изпадна в пълна истерия. Наложи се кралицата да помоли да я изведат от стаята. Не беше достойното поведение, с което сме свикнали от нея, но пък — въздъхна сър Ърнест, — какво достойно има в смъртта? Така че, когато бях на „Графтън стрийт“, поисках да ви видя и узнах с изненада, че сте била оставена тук. Сякаш направо са ви изоставили.

— О, сигурна съм, че не е нарочно. Както казахте, госпожа Кепел е полудяла от скръб. В най-лошия случай е просто пропуск, а в най-добрия е защото е знаела, че ще мога да намеря убежище у сестра си или годеника си.

— Възхищавам се на лоялността ви, но ви уверявам, че всяко действие в живота на госпожа Кепел е внимателно обмислено. Може би разбирате защо е почувствала, че е важно да се дистанцира от вас в този момент?

— Не. — Флора се засмя мрачно. — Макар да не сте първият ми посетител тук днес. Графиня Уинчестър, майката на годеника ми, виконт Соумс, пристигна този следобед, за да ми каже, че сватбата ми другата седмица е не просто отложена поради смъртта на краля, а отменена. Завинаги.

— Значи кралят е бил наистина мъдър човек, защото предвиди това.

— Така ли? Заради връзката ми с госпожа Кепел ли?

— Отчасти, да, но не изцяло.

— Сър Ърнест. — Флора стана, за да си стопли ръцете на камината. Гневът, умората и скръбта я надвиха. — Откакто ме извикаха в Лондон преди седем месеца, за да живея под този покрив, имам чувството, че съм невинна пионка в някаква игра, чиито правила знаят всички, освен мен. Извинете ме за откровеността, но ви умолявам да ми кажете защо изобщо бях доведена в Лондон. Бях деветнадесетгодишно момиче от добро, но не аристократично семейство, чиито родители дори нямаха средства, за да може най-голямата им дъщеря да дебютира. След това изведнъж се озовах в най-висшите етажи на обществото, с госпожа Кепел за покровителка, и дори пиех чай със самия крал! И един виконт ми предложи брак, което означаваше някой ден да стана графиня и да управлявам едно от най-големите имения в цяла Англия.

Останала без дъх от силните емоции, Флора се обърна, за да го погледне в очите.

— А сега кралят е мъртъв, госпожа Кепел ме изостави тук и вече няма да се женя. Често казано, не разбирам никоя от тези внезапни промени в живота си и това ме подлудява! Постоянно имам чувството, че всички знаят нещо, което аз не знам. Аз…

— Госпожице Макникъл, вече виждам ясно защо се смятате за невинна пионка. Като всички останали предположих, че знаете. Моля, позволете ми да налея и на двама ни по едно бренди.

— Но аз не пия бренди.

— Мислете за него като за лекарство. Ще ви трябва.

Сър Ърнест стана и отиде до подноса с гарафите, а Флора, смутена от емоционалния си изблик, се постара да възвърне спокойствието си.

— Ето, пийнете си, мила моя, ще ви стопли.

— Моля ви, сър Ърнест, аз никога не съм искала да идвам в Лондон, и в крайна сметка съм много щастлива, че се измъкнах от брака с човек, когото никога не бих могла да обикна. Така че не се бойте, че ще ме разстроите повече. Самият факт, че сте тук, в нощта след смъртта на нашия крал, доказва, че имате отговорите, които търся.

— Простете ми, защото в тази страшна нощ извадихте на повърхността и моите емоции. Миналата година кралят ми каза, че не е сигурен за идеята на госпожа Кепел да ви доведе да живеете с нея в Лондон. Но после, разбира се, той ви обикна, и точно както планираше госпожа Кепел, обикна още повече и нея, задето ви е довела в живота му, и то в момент, когато дните му бяха преброени. А той го знаеше, о, толкова добре го знаеше! Веднага след срещата си с вас в Биариц ме повика и ме помоли да ви осигуря в случай на смъртта му. Помоли ме да ви дам това.

Сър Ърнест отвори куфарчето си и извади тънък плик, който й подаде. Тя го взе и видя, че е адресиран до нея с неравен, остър почерк.

— Освен това, когато посетих краля снощи, той ме бе помолил да донеса със себе си пари — голяма сума в банкноти. Отидох при него и оставих сумата до леглото му. Той кимна и ми благодари, и каза, че се надява да успее да предаде парите там, където ще бъдат нужни. За жалост малко по-късно изпадна в кома. Един от съветниците му ми върна плика, понеже му се стори неуместно толкова голяма сума в брой да стои до леглото на краля. Бяха почти десет хиляди лири. Знаех за кого са предназначени парите. И ето ме тук.

Той отново бръкна в куфарчето си и извади пакет, увит в кафява хартия, който сложи в треперещите ръце на Флора.

— Не може да имате предвид, че парите са били за мен? Та аз едва познавах краля. Виждала съм го само два пъти…

— Мило мое момиче, наистина съм изненадан, че госпожа Кепел не ви е казала. И ми се ще да не бях аз този, чийто дълг е да ви каже сега. — Сър Ърнест изпи на един дъх остатъка от брендито си под нетърпеливия поглед на Флора.

— Госпожице Макникъл… Флора…

— Да?

— Вие сте негова дъщеря.

Флора знаеше, че ще помни това кратко изречение до края на живота си. И гледайки навън в нощта, се запита защо никога досега не й бе хрумнала тази мисъл. Знаеше обаче, че дори да й беше хрумнала, би я отхвърлила като абсурдна. Сега, когато погледна надолу към пликовете в скута си, и към мъжа, който беше най-близкият съветник на краля, а сега седеше срещу нея, всичко й стана напълно ясно.

Може би в някаква недосегаема част от подсъзнанието си бе знаела, но понеже идеята бе почти немислима, никога не й бе позволила да излезе на повърхността.

Любовницата и незаконното дете…

Флора реши, че определено й трябва бренди, и отпи от чашата, която бе игнорирала по-рано.

— Извинете ме, сър, но това е голям шок. И няма доказателство, че е вярно, нали?

— Всички замесени знаят, че е истина. И, което е най-важното, баща ви знаеше. Истинският ви баща — поправи се той. — Разбирате, че след авантюрата на краля с майка ви, не можеше да има никакво признание на нейното… състояние. Майка ви се съгласи да се омъжи незабавно и да напусне Лондон.

— Което е и причината баба ми и дядо ми да не искат да ме виждат, нито да дойдат на сватбата ми…

— Затова и нямахте дебют. Как бихте могли да бъдете представена на кралицата, която почти със сигурност би знаела коя сте?

— Не е било възможно, сър, съгласна съм. А баща ми — тоест, съпругът на майка ми — сега разбирам защо едва понасяше да ме вижда. Трябва да е знаел.

— Убеден съм, че сте права. Ако погледнете брачното свидетелство на родителите си и собственото си свидетелство за раждане, ще забележите, че има тримесечно… несъответствие в датите.

Флора се сети за писмото, което бе намерила в стаята на баща си.

— Да. Знам също така, че е имало прехвърляне на пари. Мисля, че на моя… втори баща е било платено да се ожени за майка ми. Той… кралят… обичал ли е майка ми?

— Простете ми, не мога да коментирам това, но определено обичаше вас.

— Госпожа Кепел е знаела за връзката на майка ми с краля?

— Те дебютираха заедно. Бяха приятелки.

— Цял Лондон е знаел коя съм — прошепна тя. — А аз не знаех.

— Поне под покровителството на госпожа Кепел се озовахте на по-високо положение в обществото.

— И аз бях част от „алтернативния“ двор на краля…

— А този двор направи краля много щастлив.

— Защо госпожа Кепел ме доведе в Лондон?

— Не мога да знам със сигурност дали е искала да ви запознае с баща ви за ваше добро, или за негово. Или за да извлече полза за себе си и да получи благоволението на краля. Както и да е било, нещата се развиха, както се развиха, и кралят ми каза няколко пъти колко се е радвал на компанията ви. И, действително, той виждаше много прилики между вас и себе си. Появата ви в живота му беше голяма радост за него, госпожице Макникъл. Уверен съм, че ако бе живял по-дълго, връзката ви щеше да стане по-близка.

— И затова станах обект на желание за останалите, понеже са знаели, че съм дъщеря на краля. И наскоро приета от него, макар и незаконна… — започна да размишлява тихо на глас Флора. — Затова Фреди искаше да се ожени за мен. Графинята говореше за „доброто ми родословие“ и дори за възможността кралят да дойде на сватбата ни…

— Може би е повлияло на събитията, да. Но сега, разбира се, кралят е мъртъв, а кралицата е жива…

— И илюзията, създадена от вълшебната пръчка на госпожа Кепел, изчезна като сън. Както и да е… — Флора си позволи сянка от усмивка. — Каквото и да е било и каквото и да стане в бъдеще, радвам се, че поне прекарах малко време с него.

— Той се гордееше с вас, госпожице Макникъл, но трябваше да го пази в тайна. Надявам се, че разбирате.

— Разбирам.

— А сега, както вече намекнахте, идва нова епоха; бремето на стария двор свърши и всички ние, които му служехме, сме отнесени от течението и трябва да се помъчим да оцелеем в бъдещето. Аз, от името на краля, се надявам съдържанието на този плик да ви позволи да го направите. И се надявам да не откажете да го използвате от гордост. Той ви виждаше като свободна душа, невинно момиче, неопетнено от всичко онова, с което той е трябвало да се справя от раждането си. Каквото и да е бъдещето ви, използвайте наследството му мъдро. Е, ще отидете ли у сестра си?

— Не мога.

— Значи вратите там вече са затворени за вас?

— Да — Флора реши да не обяснява повече.

— Моля, запомнете, че нямате никаква вина за положението, в което се оказвате сега. Не трябва да се чувствате виновна. Машинациите около вас не са ваше дело. Просто така се е случило. Това е вашето проклятие, и надявам се, в последно време, ваше удоволствие.

— За мен наистина беше удоволствие да се запозная с краля.

— А сега, госпожице Макникъл, трябва да си вървя. Както можете да си представите, имам много работа за вършене, но зная, че бяхте на първо място в мислите на краля, когато беше близо до смъртта.

— Благодаря ви, че отделихте време да дойдете да ме видите. — Флора се изправи и Ърнест Касел последва примера й.

— Не ми благодарете. Чувствам се ужасно, че трябва да ви оставя сама в тази къща.

— Не, сър Ърнест, наистина ви благодаря. За добро или лошо вие ми дадохте отговорите, които търся, откакто дойдох в Лондон. Сега, след като вече знам, мога да продължа напред.

— А аз винаги ще бъда на вашите услуги. Ако искате да ви помогна да инвестирате наследството си, не се колебайте да се свържете с мен. И ако ми е позволено да го кажа, спокойствието, с което приехте новините ми тази нощ, показва, че сте велика принцеса. И дъщеря на баща си. Лека вечер, госпожице Макникъл.

Ърнест Касел се поклони леко и почти избяга от стаята; Флора разбра инстинктивно, че иска да скрие собствените си емоции. С Пантера по петите си, тя се качи спокойно горе в стаята си, сякаш беше просто ден като всеки друг. Някой бе запалил газовите лампи и тя легна на леглото, разглеждайки тежкия плик. Бе обзета от странно спокойствие; това, което бе чула днес, не беше по-сюрреалистично от случилото се в последните седем месеца. Сега всичко се подреждаше като завършен пъзел.

Тогава заспа — природата се смили над нея и позволи на шокирания й ум да си почине. Събуди се в ранните часове точно преди изгрев. И докато Пантера мъркаше до нея, отвори първия плик.

26 април 1909

 

Мила моя Флора,

(Трябва да похваля майка ти за името ти — знаеш, че винаги съм обичал Шотландия.)

Както вече знаеш, ако четеш това, аз съм твоят кръвен баща. Ако се съмняваш за това, както мога да те уверя, че се съмнявах и аз, преди госпожа Кепел да предложи да се запознаем, тогава не се съмнявай повече. Мило момиче, ти дори имаш моя нос! Съчувствам ти за това, понеже не е особено хубав, но на твоето лице стои чудесно. Разпознавам у теб много от себе си, Флора, макар, нека бъда откровен, да не ми се искаше, въпреки че фактите около зачеването ти са неоспорими: мога да потвърдя, че майка ти бе недокосната от друг, когато започна кратката ни връзка.

Първо трябва да ми простиш за отношението ми към нея и по-късно към теб. Надявам се, че разбираш ситуацията, в която бях поставен. Няма какво повече да се каже по въпроса, освен че се зарадвах да чуя, че майка ти благополучно се е омъжила.

Ърнест Касел трябва да се е видял с теб и да ти е дал това писмо, заедно със сума пари, която се надявам да осигури бъдещето ти. Моля те само да се смяташ за късметлийка, че не живееш живота на полубратята и сестрите си. Надеждата ми е поне едно от децата ми да живее необременено от протокола и изискванията на кралското семейство. Живей живота си в свободата на анонимността, както ми се ще да можех да изживея своя. И над всичко останало бъди вярна на себе си.

А сега, мила моя, ти пожелавам щастие, доволство и любов. Съжалявам, че нямах повече време да те опозная по-добре.

Помни кратките моменти, които споделихме.

И те моля да изгориш това писмо заради всички, които засяга.

Писмото бе подписано с почерка на краля и подпечатано с кралския печат.

След това Флора отвори тежкия плик, вече подозирайки какво съдържа. Излязоха стотици банкноти, чиято стойност щеше да пресметне по-късно.

Флора набута парите обратно в плика, а писмото в копринения джоб на гърба на дневника си. След това стана от леглото, позвъни на Пеги и я помоли да каже на Фрийд, че ще трябва скоро да я закара на гара „Юстън“.

* * *

След като се качи на влака и се настани във вагона, тя се загледа през прозореца, докато тръгваше от гарата. Пантера измяучи в кошницата си и тъй като беше сама в купето, тя го взе на ръце.

— Не плачи, миличък — прошепна тя. — Отиваме си вкъщи.