Лусинда Райли
Сестра на сенките (11) (Историята на Ася)

10.

На следващата сутрин Флора впрегна понито си Майла във файтона и отиде до Хоуксхед, за да прибере кутията изхвърлени зелеви листа и стари моркови, които й запазваше господин Болтън, зарзаватчията. Тя знаеше, че родителите й не одобряват да се вози сама, понеже смятаха за неуместно най-голямата дъщеря на Естуейт Хол да се придвижва в нещо по-малко от карета, но Флора не се остави да я разубедят.

— Все пак, мамо, след като вие с татко освободихте кочияша ни, само Стенли би могъл да ме закара, а той е толкова зает в конюшните, че ми се струва ужасно нечестно да го моля.

Майка й не можеше да възрази и в крайна сметка отстъпи. Напоследък дори бе започнала да моли Флора да изпълнява поръчки за нея, докато е в селото.

Горката мама, помисли с въздишка Флора, представяйки колко трудно е за нея непрестанното затъваме на семейството в немотия. Още помнеше посещенията в родния дом на майка си като малка — за ококореното четиригодишно момиче това беше направо дворец. Десетки слуги, прислужнички и един иконом с лице сякаш изваяно от мрамор, се бяха подредили да посрещнат дъщерята на дома и семейството й. Флора и Аурелия веднага бяха отведени от старата бавачка на майка си в детската стая и Флора дори не бе видяла баба си и дядо си. Макар че, ако си спомняше правилно, тригодишната Аурелия бе отведена за малко от детската стая, за да им бъде представена.

След като си свърши работата, Флора даде едно пени на момчето, което бе помолила да наглежда понито, и се качи обратно на дървената пейка с щайга, пълна със зеленчуци, и хартиена торба крушовидни захарни сладки — любимите на Аурелия.

Денят беше ясен и тя реши, докато излизаше от Хоуксхед с файтона, да мине по заобиколния път около езерото Естуейт през село Ниър Соури, за да види дивите минзухари и нарциси, които тъкмо започваха да цъфтят. Дори въздухът сякаш беше по-лек, а лекият сняг тази сутрин едва бе целунал земята, преди да се стопи. Докато минаваше по пътя от Ниър Соури към дома, тя погледна нагоре към къщата в чифлика, която едва се виждаше на върха на хълма вляво.

За стотен път Флора се замисли дали да не спре и да се представи на единствената й обитателка, за да й напомни как се бяха срещнали преди толкова много години. И какъв източник на вдъхновение беше за нея оттогава.

Както обикновено, щом накара Майла да забави ход, куражът й я напусна. Един ден ще спра, обеща си. Защото зад здравите стени на онази къща живееше въплъщението на всичките й надежди и мечти за бъдещето.

Майла подмина в тръс фермата Хил Топ, а Флора беше толкова дълбоко замислена, докато направляваше файтона по извития мост над шумно ромолящия ручей, че не чу трополенето на копита, които идваха с пълна скорост от поляната вляво. Докато взимаше завоя веднага след моста, на няколко метра пред нея се появи ездач на кон. Майла се уплаши и се вдигна толкова високо на задните си крака, че предните колела на файтона се отделиха от земята за няколко секунди и Флора се плъзна по седалката, опасно наклонена на една страна. Флора се хвана за ръба и се опита да се изправи, а ездачът спря коня си само на няколко сантиметра от разширените ноздри на Майла.

— Какво си мислите, че правите?! — изкрещя Флора, докато се опитваше да успокои ужасеното си пони. — За пръв път ли излизате на пътя?!

Точно в този момент Майла реши да избяга в галоп към вкъщи, далече от червеникавокафявия жребец, който бе препречил пътя й. Флора залитна напред, изгуби контрол на файтона, защото поводите се изтръгнаха от ръцете й, и Майла прелетя покрай коня и ездача, устремена към дома. Флора видя за миг шокираното изражение в тъмнокафявите очи на ездача.

Всичките й сили едва стигнаха да се задържи за седалката с една ръка, докато с другата дърпаше безрезултатно поводите. Едва след като влязоха през портите на имението, Майла забави ход, изпотена от галопа. Флора стигна до конюшнята разтреперана и лошо насинена.

— Госпожице Флора! Какво, за бога, се е случило? — запита Стенли, конярят, опитвайки се да успокои ужасеното пони.

— Някакъв ездач се появи отникъде на пътя ни и Майла избяга — отвърна Флора, почти разплакана, подаде юздите на Стенли и слезе от файтона с негова помощ.

— Госпожице Флора, бледа сте като призрак — каза той. Вече стъпила на terra firma, на Флора внезапно й прилоша и се облегна на широкото рамо на Стенли, за да не падне.

— Да извикам ли Сара да ви помогне да се качите до къщата?

— Не, остави ме да поседя в обора за малко. Ще бъдеш ли така добър да ми донесеш малко вода?

— Да, госпожице. — Стенли я заведе в обора, сложи я да седне на една купа сено и отиде да й донесе чаша вода. Флора откри, че трепери.

— Заповядайте, госпожице — Стенли се върна с водата. — Сигурна ли сте, че не искате да доведа Сара? Не изглеждате добре, определено.

— Не. — Флора заговори толкова твърдо, колкото беше способна. И най-лекият шепот, че е била видяна да губи контрол над файтона на публично място, би означавал край на пътуванията — и на свободата й. — Моля те — каза тя, събирайки сили да се изправи на омалелите си крака, — не казвай нищо.

— Както пожелаете, госпожице.

Флора излезе от обора с високо вдигната глава, но костите й сякаш се бяха разтресли в кожената си обвивка. Прекоси поляните към къщата, разбирайки, че не трябва и с едно мигване на окото да издаде на родителите си какво се е случило.

Влезе в кухнята и видя смутеното изражение на госпожа Хилбек, която тъкмо вадеше парче агнешко от печката.

— Къде, за бога, бяхте, госпожице Флора? Майка ви слезе преди няма и десет минути да попита дали сме ви виждали. Вече са седнали да обядват в трапезарията.

— Бях… навън.

— Госпожице Флора? — Сара се приближи до нея.

— Да?

— Имате кално петно на носа, а косата ви е цялата разрошена.

— Имаш ли кърпа?

— Разбира се. — Сара взе една кърпа и избърса лицето й, както когато Флора беше дете.

— Махна ли се?

— Махна се, но косата ви…

— Нямам време, благодаря. — Флора изтича от кухнята, опитвайки се на сляпо да прибере изплъзналите се кичури обратно в шиньона. Спря пред вратата на трапезарията, където се чуваше като тихо бръмчене разговорът вътре, Флора си пое дълбоко дъх и влезе. Шест глави се обърнаха към нея.

— Моля, простете ми, мамо, татко, лейди Вон, госпожице Вон и Ар…

Погледът на Флора следваше думите й около масата и се спря на две тъмни очи, разширени от тревога и изненада, щом я разпознаха.

— Арчи — довърши вбесена.

Значи този нещастник почти я беше съборил от файтона — ужасното малко момче, което я бе насинило с киселици преди толкова години. Вече беше пораснало, но продължаваше да създава също толкова проблеми.

— Синът ми вече е пълнолетен и правилното обръщение към него е „лорд Вон“ — поправи я лейди Вон.

— Простете ми, не знаех. Лорд Вон — успя да каже, докато сядаше.

— Къде, за бога, си била, Флора? — попита майка й. Гласът й беше мил, но изражението й казваше всичко, което не можеше да изрече на глас. Флора забеляза, че майка й носи най-хубавата си следобедна рокля.

— Забавих се… на път за вкъщи, защото… една каруца се беше преобърнала на пътя. — Флора се спря на полуистина. — Съжалявам, мамо, наложи се да прекарам файтона по обиколните пътища.

— Дъщеря ти се вози сама във файтона? — попита лейди Вон и острите й черти се свиха в неодобрително изражение.

— Обикновено не, разбира се, Арабела, скъпа, но тази сутрин кочияшът ни не беше добре, а Флора имаше неотложна работа в Хоуксхед.

— Съжалявам, мамо — повтори Флора, докато най-сетне сервираха обяда.

Макар да направи всичко възможно да се концентрира върху доста празноглавата Елизабет до себе си и думите й за прекрасните й тоалети за предстоящия сезон в Лондон, усещаше извинителния поглед на „лорд“ Арчи, вперен в нея от другата страна на масата. Аурелия беше сложена да седи до него и правеше всичко възможно да го увлече в разговор, но той изглеждаше също толкова разсеян, колкото беше Флора. Борейки се с основното ястие — агнешко, което остави настрана в чинията и изяде само гарнитурата, — се утешаваше с идеята да примами Арчи долу в конюшните и да забие юмрук в арогантния му аристократичен нос. Най-накрая Алистър издърпа стола си назад и обяви, че се оттегля в кабинета си да се погрижи за някакви документи.

— Арабела, Елизабет и аз ще се съберем в дневната — обяви Роуз и се изправи. — Имаме да си разказваме много неща, нали така, скъпа?

— Точно така — потвърди лейди Вон.

— Аурелия, защо не разведеш Арчи из градините? Денят изглежда достатъчно топъл, стига да се облечеш добре. Аурелия претърпя ужасна настинка преди няколко седмици, но така е, като живееш в забравения от Бога север — обясни Роуз на лейди Вон.

* * *

Като единствения член на групата, който не бе получил инструкции, Флора се изправи последна и излезе от трапезарията след останалите. Минавайки по коридора, видя, че Роуз, лейди Вон и Елизабет вече са отишли в дневната, а Аурелия и Арчи са излезли в градината през входната врата.

Флора се качи бавно и болезнено до спалнята си горе. Щом стигна благополучно там, заключи вратата отвътре и се свлече на леглото си.

Вече се смрачаваше, когато я събуди тихо почукване на вратата.

Предпазливо се обърна и седна на леглото.

— Кой е?

— Аз съм, Аурелия. Може ли да вляза?

Флора се принуди да стане и да отиде скована до вратата, за да отключи.

— Здравей.

— Арчи ми каза какво е станало по-рано. Как се чувстваш? — Очите на Аурелия бяха загрижени. — Беше толкова притеснен за теб и се чувстваше направо ужасно. Не говори за нищо друго, докато се разхождахме. Дори настоя да ти напише извинителна бележка и аз обещах да ти я донеса. Ето — Аурелия й подаде плик за писмо.

— Благодаря — Флора прибра писмото в джоба си.

— Няма ли да го отвориш?

— По-късно.

— Флора, разбирам, че срещите ви досега са били… неприятни, но Арчи наистина е много мил. Мисля, че ще го харесаш, ако му дадеш шанс. Аз го харесвам… много.

Флора видя как замечтаният поглед на Аурелия се отнесе към прозореца.

— Божичко, Аурелия! Да не си вече влюбена в него?

— Аз… не, разбира се, че не, но дори ти трябва да признаеш, че е страшно красив. И толкова образован! Струва ми се, че е прочел всяка книга, написана някога, и е бил на обиколка в Европа една година, така че има много висока култура. Чувствах се като невежа глупачка по време на разговора ни.

— Арчи е имал привилегията да получи истинско образование, за каквото ние, жените, за жалост изглежда не сме достойни — възрази Флора.

— Е… — Аурелия знаеше, че когато сестра й е в такова настроение, няма смисъл да се опитва да спори с нея. — Така стоят нещата и няма начин да ги променим, тъй че просто трябва да ги приемем. Понякога имам чувството, че не ти харесва, че си жена.

— Права си, може би не ми харесва. Както и да е — продължи Флора по-меко, когато видя колко неудобно се чувства Аурелия. — Просто не ми обръщай внимание, миличка, пострада не само тялото ми, а и гордостта ми. Предполагам, че гостите ни вече са си тръгнали?

— Да, но се надявам да ги виждам често по време на сезона. Домът им в Лондон е на съседния площад до този, на който живее леля Шарлот. А Елизабет беше толкова мила с мен, разказа ми за всички момичета, които ще дебютират заедно с нас. Дори Арчи каза, че може да дойде на няколко бала тази година.

Пак този поглед, помисли си Флора, а сестра й замлъкна, унесена в блянове.

— Ще слезеш ли на вечеря? — попита накрая Аурелия. — Винаги мога да кажа на мама, че имаш главоболие, и тя ще каже на госпожа Хилбек да ти прати храната в стаята. Много си бледа.

— Благодаря ти. Мисля, че е най-добре да си остана в леглото, тази вечер не се чувствам на себе си.

— Ще се върна да видя как си след вечеря. Сигурна ли си, че не искаш да кажа истината на мама?

— Недей. Само ще се притесни. Добре съм, Аурелия, сериозно.

Щом сестра й излезе от стаята, Аурелия пъхна ръка в джоба си и напипа плика вътре. Извади го и обмисли дали просто да не го скъса и хвърли в огъня, защото каквото и да беше написал, не можеше да има никакво значение. Накрая обаче любопитството надделя и тя скъса плика, отбелязвайки красивия почерк, и прочете съдържанието.

Мила госпожице Макникъл,

Моля за извинението ви за неприятния инцидент по-рано днес. Отне ми много усилия да успокоя коня си и щом го направих, тръгнах след вас, за да видя дали се нуждаете от помощ, но не можах да ви намеря.

Бих искал да се извиня и за злобното си поведение с киселиците. Преди новата катастрофа, която ни сполетя днес, бях взел решение да ви помоля за прошка със задна дата и да ви благодаря, че не направихте това, което повечето малки момиченца биха направили — да изтичате разплакана при майка си. Това ми спести един бой.

Ако има нещо, което бих могъл да направя, за да ви се реванширам, бих желал да се опитам. Познанството ни досега винаги е било бурно, но се надявам, че в бъдеще ще имаме шанс за ново начало. Късмет от третия път, както казват.

Ще ви видя, сигурен съм, в Лондон този сезон. Дотогава оставам ваш покорен и разкаян слуга,

Арчи Вон

Флора метна писмото през стаята. Загледа как се носи по въздуха като разтревожена пеперуда, преди да падне на пода, и реши, че Арчи Вон сигурно има много опит в писането на изтънчена, елегантна проза на жени. Макар да не искаше да го признава, Аурелия беше права. Той имаше силна фигура и сякаш изваяни черти, които леките трапчинки на всяка буза само подобряваха. Вълнистата му тъмна коса падаше свободно на челото, а кафявите му очи лесно се усмихваха. Беше наистина вбесяващо красив.

Но характерът му беше съвсем друг въпрос.

— Той приема за даденост, че винаги ще му се прощава. Е, не и този път — промърмори Флора, вървейки към клетките от другата страна на стаята, и коленичи пред тях въпреки скованото си тяло. Лекото шумолене отвътре й напомни, че отдавна е време менажерията й да вечеря. Пресегна се към кутията, в която държеше семената и зеленчуците, и издаде отчаян стон.

— И след всичко това храната ви е паднала от файтона!