Лусинда Райли
Сестра на сенките (42) (Историята на Ася)

41.

Тази нощ, докато с Кики вечеряхме, между нас имаше силно напрежение. Обикновено тя дърдореше за каквото й дойде на ума, но днес очите й бяха като непревземаема крепост.

— Ще си лягам. Утре ме чака дълъг ден — каза тя и се изправи, за да се качи горе. — Благодаря за вечерята.

Отнесох чиниите и излязох в студената нощ, за да погледам реката, която течеше под мен. И се замислих за Маус и аналогията му с вълните. И при мен настъпваха сеизмични промени; дори отношенията ми с Кики най-после се променяха. Тогава мислите ми се насочиха към неотворения плик, който бавно прогаряше дупка в раницата ми, и разбрах, че имах нужда спешно да поговоря с някого, на когото имах доверие. Някой, който няма да ме съди, а ще ми даде спокоен, разумен съвет.

Мама.

Извадих мобилния си от задния джоб и набрах номера на дома си — на истинския си дом — и зачаках да вдигне, което правеше винаги, когато някоя от нас й се обаждаше, дори да е късно. Тази нощ обаче обаждането бе прехвърлено на гласовата поща и автоматичното съобщение ми каза, че няма никого вкъщи. Сърцето ми се сви. На кой друг можех да се обадя?

Мая? Али? Тиги? Определено не и Електра… Макар да я обичах и да й се възхищавах за постиженията в живота, емпатията не беше в природата й. Татко винаги казваше, че има „труден характер“. С Кики тайно казвахме, че е разглезено хлапе.

Накрая пробвах Али, понеже знаех, че за разлика от Мая поне е в северното полукълбо. Тя вдигна на третото иззвъняване.

— Ася?

— Здрасти. Да не те събудих?

— Не. Добре ли си?

— Да. А ти?

— Добре съм.

— Радвам се да го чуя.

— Когато се видим, ще ти разкажа всичко. Е, с какво мога да ти помогна? — продължи тя.

Усмихнах се на автоматичния въпрос на сестра си. Тя знаеше, че когато ние, по-малките сестри, й се обаждахме, не беше, за да я питаме как е. И го приемаше, защото това беше ролята й като „водачката“ в семейството.

— Имам един плик — казах й. — И ме е страх да го отворя.

— О. Защо?

Обясних възможно най-сбито.

— Разбирам.

— Какво трябва да направя според теб?

— Да отвориш плика, разбира се!

— Наистина ли?

— Убедена съм, Ася, че колкото и да е болезнено, Татко е искал да помогне на всички ни да продължим напред. Освен това, ако не го направиш сега, само ще го отложиш за в бъдеще. Все някога ще го отвориш, разбира се.

— Благодаря, Али. Как е в Норвегия?

— Прекрасно е, просто прекрасно. Аз… имам добри новини.

— Какви?

— Бременна съм. От Тео — добави бързо. — Мама знае, но още не съм казала на другите сестри.

— Али — казах с буца в гърлото. — Това наистина е прекрасно! О, Господи! Невероятно е!

— Нали? О, намерих и семейството си тук, в Берген. Така че макар двамата най-важни хора да ги няма, имам подкрепа и се задава нов живот.

— Толкова се радвам за теб, Али. Заслужаваш го, толкова си смела!

— Благодаря. Освен това, Ася, ще свиря на флейта на един концерт тук, в Берген, на седми декември. Ще поканя всички сестри, разбира се, но толкова ми се ще да дойдеш. И Кики, ако е свободна.

— Ще дойда, обещавам.

— Мама също каза, че ще дойде, така че може би можеш да говориш с нея за плановете за пътуването. Толкова съм щастлива, Ася, макар да не вярвах, че някога отново ще изпитам щастие след… случилото се. Но слушай, да се върнем на теб. Мога да кажа само, че трябва да бъдеш смела сега, ако искаш животът ти да се промени.

— Искам.

— Предупреждавам те, че може да не е каквото ти се иска да чуеш; приказката беше Атлантис… но това беше предишният ни живот и нещата вече се промениха. Само помни, че ти направляваш съдбата си. Но трябва да й помогнеш да се изпълни. Нали разбираш?

— Да. Благодаря ти, Али. Ще се видим през декември.

— Обичам те, Ася. Знаеш, че винаги ще съм тук да ти помогна.

— Да. Бог да те благослови — добавих.

— Бог да те благослови.

Прекъснах разговора и влязох вътре, защото забелязах, че пръстите ми са посинели от студ. Проверих си гласовите съобщения и изслушах няколко от Орландо и Маус. Взех си кратък душ и се промъкнах в спалнята, където Кики вече спеше тихо.

— Сеизмични промени — промърморих на себе си, щом главата ми докосна меката възглавница с благодарност.

Щях да последвам примера на голямата си сестра.

И да бъда смела.

 

 

Кики сънува кошмар около четири часа сутринта и след като се пъхнах до нея в леглото, за да я успокоя, вече бях съвсем будна. Станах и слязох долу да си направя чаша чай. Погледнах към обгърнатия от мрак Лондон, а над мен светеха ярко Седемте сестри на Плеядите; те бяха най-ярки над северното полукълбо през зимата. Проследих реката на изток и се зачудих дали истинските ми роднини не спят някъде, или може би се питат как съм. И къде съм.

Стиснах зъби, извадих плика от раницата си, и без да смея да спра и да обмисля действията си го отворих, със спящия град като единствен свидетел.

Вътре имаше два листа хартия. Разтворих ги и ги сложих на стъклената масичка. Единият беше родословно дърво, написано с красивия почерк на Орландо, със стрелкички, сочещи към разните му коментари. Вторият беше копие от свидетелство за раждане:

Дата и място на раждане: 21 април 1980

Родилна болница на Армията на спасението, Хакни

Име и фамилия: Луси Шарлот Браун

Баща: ----------

Майка: Петула Браун

— Луси Шарлот — прошепнах. — Родена на моя рожден ден.

Аз ли бях това?

Минах на родословното дърво, внимателно нарисувано от Орландо, и го прегледах. „Теси Елинор Смит“ бе родила през октомври 1944 момиченце на име Патриша, чиято фамилия също беше Смит. На дървото не бе отбелязан баща, макар Орландо да бе написал „Дъщерята на Теди?“ в полето. Което показваше, че Теси не бе успяла да се помири с годеника си. И бе отгледала дъщеря си Патриша сама…

След това, през август 1962, Патриша бе родила дъщеря на име Петула. Бащата бе записан като „Алфред Браун“. А на 21 април 1980 г. осемнадесетгодишната Петула бе родила „Луси Шарлот“.

Проверих отново родословното дърво и забелязах, че според бележките на Орландо Теси бе умряла през 1975, а Патриша съвсем наскоро, през септември тази година. Което вероятно означаваше, че майка ми — само при мисълта за тези думи по гърба ми премина тръпка на страх и очакване — още е жива.

Чух как вратата на банята се затръшва над мен, така че се изправих и започнах да приготвям закуската, питайки се дали да поискам съвет от Кики.

— Добро утро — каза тя, когато слезе след душа си. — Добре ли спа?

— Да, доста добре — излъгах.

Кики никога не помнеше кошмарите си и не исках да я карам да се чувства неудобно, като й напомням за тях. Изглеждаше необичайно бледа и потисната, когато седна да яде.

— Добре ли си?

— М-да — кимна тя, но знаех, че лъже. — За постоянно ли се връщаш вкъщи?

— Не знам. Искам да кажа, може да се наложи да отида пак, ако имат нужда от мен.

— Тук е много самотно без теб, Сия. Не ми харесва.

— Защо не поканиш някои от приятелите си от колежа да дойдат, когато ме няма?

— Нямам приятели и ти го знаеш — отвърна тя мрачно.

— О, Кики, сигурна съм, че имаш.

— По-добре да тръгвам. — Тя се изправи.

— О, между другото, снощи говорих с Али и тя ни покани на концерта си в Берген в началото на декември. Мислиш ли, че ще можеш да дойдеш?

— Ти ще ходиш ли?

— Да, разбира се! Мислех си, че може да отлетим заедно.

— Окей, защо не? Доскоро тогава. — Тя си навлече коженото яке, взе си портфолиото и излая едно „чао“ към мен, преди да излезе от апартамента.

Нито кипарис вирее в сянката на дъб,

ни дъб пониква в сянка на кипарис…

Макар да бях забъркала голяма каша с опитите си да изляза от нейната сянка, поне се опитвах. И все още бях убедена, че това е правилното решение и за двете ни, дори Кики още да не го виждаше.

Изкъпах се и си проверих съобщенията. Орландо бе оставил едно, в което казваше, че днес се връща от Кент в книжарницата и питаше дали ще дойда.

— Мило момиче, моля те, ела. Толкова искам да поговорим. Благодаря. О, обажда се Орландо Форбс, между другото — бе добавил ненужно, което ме накара да се усмихна.

Тъй като официално още работех за него, реших, че трябва да отида. Но качвайки се на автобуса за Кенсингтън, си признах, че това е просто извинение; трябваше да говоря с Орландо за семейството, което ми бе намерил.

— Добро утро, госпожице Ася. Колко се радвам да ви видя отново тук. Как се чувствате в този прекрасен мъглив ден? — поздрави ме весело Орландо на прага.

— Окей.

— „Окей“ просто няма да свърши работа. Ще се погрижа да подобря тази ужасна дума незабавно. А сега седнете, защото имаме да обсъждаме много неща.

Сядайки, забелязах, че огънят вече е запален, и усетих мириса на прясно кафе. Орландо не се шегуваше. Донесе и на двама ни по чаша кафе, след което сложи дебела пластмасова папка на масата пред нас.

— Първо и най-важно: ще приемете ли извиненията ми за безчувственото ми отношение към настоящата ви семейна криза?

— Да.

— Изглежда трябва да говоря само на себе си и да крещя на герои от книги. Не ме бива с хората.

— Справяш се много добре с Рори.

— Е, той е друга история, но, за щастие, не моя. Какво стана, отворихте ли плика си?

— Да. Тази сутрин.

— Божичко! — Орландо плесна с ръце като възбудено дете. — Радвам се. И ако мога да го кажа, госпожице Ася, вие сте много по-смела от мен. След като съм бил „Орландо“ цял живот, би било трудно да открия, че съм бил „Дейв“ или „Найджъл“, или, опазил ме бог, „Гари“!

— „Луси“ доста ми харесва, някога имах чудесна приятелка с това име — възразих, понеже не бях в настроение да търпя снобизма на Орландо.

— Да, но вашата съдба, Астеропа, е да летите сред звездите. Като майка ви преди вас — добави загадъчно.

— Какво имаш предвид?

— Ами ето какво стана — като изключим свидетелството й за раждане, не намерих никаква следа от „Петула Браун“ по време на дългото си и тежко проучване на произхода ви. Никакви документи дори в интернет, което е странно, предвид необичайното й собствено име. Накрая писах на Националните архиви и на всички други, за които се сетих, в опит да открия какво е станало с нея. И вчера най-сетне получих отговор. Можете ли да познаете какво ми каза той?

— Нямам никаква представа, Орландо.

— Че „Петула“ си е сменила името чрез държавен вестник. Не особено изненадващо, щом е била обременена с подобно име. Вече не се казва „Петула Браун“, а „Силвия Грей“. Госпожице Ася, жената, която почти със сигурност е ваша майка, в момента е професор по руска литература в университета Йейл! Какво мислите за това?

— Аз…

— Според биографията й на сайта на Йейл… — Орландо прелисти папката на масата и извади един лист хартия. — Професор Силвия Грей е родена в Лондон, след което спечелила стипендия за Кеймбридж. Много е необичайно, госпожице Ася, за момиче от Ийст Енд да постигне такова нещо. След това е завършила магистратура и докторска степен и е работила там още пет години, преди да й предложат позицията в Йейл, „където се запознала със съпруга си, Робърт Стайн, професор по астрофизика в Йейл. Сега живее в Ню Хейвън, Кънектикът, с трите си деца и четири коня, а в момента работи върху новата си книга“ — цитира Орландо от листа.

— Тя е писателка?

— Публикувала е някои критически текстове чрез университетското издателство на Йейл. Ето! Не е ли невероятно, как се проявяват гените?

— Мразя конете. Винаги съм ги мразила — смотолевих.

— Не бъдете толкова педантична. Мислех, че ще се зарадвате!

— Не се радвам особено. Все пак тя ме е изоставила.

— Но както трябва да сте разбрала от родословното дърво, което толкова внимателно начертах за вас, „Петула“ — вече „Силвия“ — е била само на осемнадесет, когато ви е родила. Родена е през 1962.

— Да, пресметнах го.

— Трябва да е била първи курс в Кеймбридж, което значи, че е забременяла в някакъв момент предното лято…

— Орландо, моля те, по-бавно. Опитвам се да възприема всичко това, но ми е трудно.

— Извинете ме. Както казах по-рано, би трябвало да се придържам към художествената литература, а не да се занимавам с реалността. — Той замълча като смъмрено дете, докато аз се опитвах да смеля новините.

— Може ли да кажа нещо? — попита плахо.

— Да — въздъхнах.

— Има нещо, което трябва да видите, госпожице Ася.

— Какво е то?

Той ми подаде една принтирана страница.

— Тя ще дойде тук, в Англия, другата седмица. Ще изнесе лекция в Кеймбридж, своята алма-матер.

— О! — Прочетох го, без да виждам думите, и го оставих.

— Не е ли невероятно? Да стигне дотам, където е сега, без привилегиите на високото обществено положение. Само ви показва как се е променил светът.

— А ти го мразиш.

— Признавам — каза той, — че винаги съм се противопоставял на прогреса. Но както казах на брат си едва миналата вечер, вие ми помогнахте да се променя. За по-добро, бих добавил. Разследването на произхода ви… да кажем, че ме научи на много нови неща. Благодаря ви, госпожице Ася. Длъжник съм ви за толкова много неща. Ще отидете ли?

— Къде?

— Да я видите в Кеймбридж, разбира се.

— Не знам. Не съм го обмислила, аз…

— Разбира се, че не сте. — Орландо скръсти дългите си пръсти, най-после схващайки намека. — А сега, ще ви кажа какво реших относно собственото си бъдеще?

— Давай.

— Както споменах, с Маус проведохме дълъг разговор миналата вечер. Ще се зарадвате да чуете, че се сдобрихме.

— Маус ми каза, да.

— Значи знаете също и че милият господин Хо ни предложи изумителна сума пари за книжарницата. Тя ще позволи на мен и на Маус да изчистим дълговете си. А аз ще мога да намеря алтернативно място за себе си и книгите си. Добрата новина е, че вече открих такова — обяви той.

— Наистина ли?

— Да, точно така.

И той ми разказа за книжарницата на господин Медоус в Тентърдън и как вече е предложил да поеме договора за наема. А господин Медоус се съгласил веднага.

— Има и апартамент на горния етаж, в който мога да живея — добави той. — И смятам, че след всичкото време в този бизнес съм си спечелил правото да я кръстя „О. Форбс Ескуайър — Редки книги“. Какво мислите?

— За идеята или за името?

— И двете.

— Мисля, че са идеални.

— Сериозно ли? — попита Орландо, а лицето му светна като слънчев лъч. — И аз съм на същото мнение. И може би е време всички в семейството да получим ново начало. Включително и вие. Все пак сте роднина на милата Маргьорит.

— И на Рори — добавих.

— Маус и аз обсъдихме дали да не й кажем всичко за миналото. Искам да кажа, че вече няма значение, след като са минали толкова години, но иронията е, че тя никога не е искала да наследява Хай Уийлд. След разхищенията на Теди имението е останало разорено. Майкъл, братовчедът на баща ми — синът на Теди и Дикси — бил принуден да продаде части от земеделските земи, както и вдовишката къща и малките къщи, само за да си плаща сметките. Но, разбира се, не е останало нищо за ремонти. Маус и аз сме обсъждали дали да не дадем на Маргьорит част от приходите от книжарницата, за да помогнем с основните нужди като водопровод и отопление. Кой би си го помислил…

— Кой би си помислил какво? — Гледах как Орландо се отнася в собствения си свят.

— Че след шейсет години ние, бедните роднини от другата страна на пътя, обикновени продавачи и фермери, ще предлагаме милостиня на настоящата господарка на имението. Но така става с времето. Също като с майка ви и промяната на положението й, много неща могат да се променят за две поколения.

— Да, могат.

— Ще отидете ли в Кеймбридж да чуете лекцията й?

— Орландо. — Завъртях очи; той пак бе успял да обърне разговора. — Не мога просто да се появя и да й кажа, че съм изоставената й дъщеря.

— Настоявам да видите още едно доказателство. Би могло да се каже, че то е кулминацията на старателната ми детективска работа. Къде го сложих? — Той пак се разрови в папката. — Аха! Ето го! — Той ми го подаде с драматичен жест.

Погледнах страницата и срещнах погледа на друго лице. То беше познато като моето собствено, само че по-старо и по-добре поддържано, със сини очи, подчертани с лек грим, и алабастрово бяла кожа, оградена от късо подстригана бледоруса коса. Усещах как очите на Орландо ме пронизват, пълни с възторг.

— Къде намери това?

— В интернет, разбира се. В една от онези социални мрежи. Можете ли да ми кажете сега, че професор Силвия Грей не е ваша майка, госпожице Ася?

Отново се вгледах в снимката, която несъмнено изглеждаше като мен, минала четирийсет години. Въпреки всичките писмени доказателства, които бе събрал Орландо, именно тази снимка ме накара да го повярвам.

— Много е красива, нали? — подкани ме той. — Също като вас. А съдбата е решила да я прати точно тук, под носа ни, само след няколко дни. Не бива да изпускате възможността, която ви се удава, нали така? Лично аз много бих се радвал да си поговоря с нея. Тя е един от най-големите авторитети в областта на руската литература — към която, както знаете, изпитвам особена склонност. Според биографията й е живяла в Санкт Петербург една година, докато е карала докторантурата си.

— Не, Орландо, моля те, спри! Движиш се прекалено бързо. Имам нужда от време да помисля…

— Разбира се, че имаш, и отново се извинявам за прекаленото си въодушевление.

— Не мога просто да вляза на лекция в Кеймбридж! Не съм студентка там.

— Вярно — съгласи се Орландо. — Но за щастие познаваме някого, който е. Или поне беше.

— Кой?

— Маус. Той учи архитектура там и знае как стават тези неща. Съгласи се да ви вкара контрабандно.

— И той ли знае за това?

— Мило момиче, естествено, че знае.

Изправих се рязко.

— Достатъчно, моля те, Орландо.

— Темата вече е затворена, докато не решите да я отворите отново. Преди следващия вторник, надявам се — добави с лукава усмивка. — А сега да се върнем на работата. Господин Медоус е съгласен да се нанесем в новия си дом, когато пожелаем. Предложих да го направим до две седмици, за да се възползваме от предколедното пазаруване. Договорът вече се подготвя. Тези — каза Орландо, сочейки етажерките с книгите, — трябва да бъдат внимателно опаковани в номерирани кашони, които вече съм поръчал и ще пристигнат утре. Казах на Маргьорит и Маус, че не бива да отнемат от времето ви, докато не свършим. Ще трябва да работим денонощно, госпожице Ася, денонощно.

— Разбира се.

— Всичко се случи доста бързо, особено продажбата на тази сграда — господин Хо иска да свършим преди Коледа. Трябва да дойдете и да видите интериора на книжарницата на Медоус. Бих казал, че е още по-очарователна от тази. И най-важното, има истинска камина. Докато опаковаме, ще трябва да пресеем наличните книги — за жалост там има по-малко място, но Маргьорит бе така добра да се съгласи да приеме останалите в Хай Уийлд. Освен това ги има и книгите на господин Медоус, които се съгласих да купя. Направо ще потънем в писмено слово!

Опитах се да се концентрирам върху Орландо и да се радвам за него. Но очите ми постоянно се отклоняваха към листа пред мен. Снимката на професор Силвия Грей, моята майка…

Обърнах листа на обратно и се принудих да се усмихна.

— Добре, откъде започваме?

* * *

Поне опаковането на инвентара на книжарницата ме държеше заета, физически и умствено. И докато дните минаваха и вторник идваше все по-близо, изтрих от ума си всички мисли по въпроса. И така стигнахме до понеделник вечер, изтощени и покрити с прах след дни неспирно опаковане.

— Време е за почивка, госпожице Ася — заяви Орландо, излизайки от мазето, където внимателно бе опаковал най-ценните книги от стария сейф. — Господи, изобщо не съм свикнал с такава физическа работа. И не съм подходящ за нея. Мисля, че заслужаваме по чаша хубаво червено вино за награда.

Орландо се качи горе, а аз се строполих на стола си в пространството пред камината, което образуваше истински оазис сред планините от кашони, натрупани около нас.

— Отворих го преди два часа, за да има време да подиша — обяви Орландо, минавайки по тесния коридор между кашоните с бутилка и две чаши, и седна срещу мен.

— Чин чин — каза той, когато се чукнахме. — Не бих могъл да ви се отблагодаря за помощта ви. Нямаше да се справя без вас. И, разбира се, се надявам, че сте готова да се преместите с мен в новата ми книжарница.

— О…

— „О“?! Не може да не сте се замисляли за това досега! Ще ви изкуша и като ви предложа по-високата длъжност на управител, както и подобаващото увеличение на заплатата, което се полага за такова повишение.

— Благодаря. Може ли да помисля?

— Не прекалено дълго. Знаете колко високо оценявам уменията ви. Мисля, че сме непобедим отбор. А и сигурно разбирате какво означава това, нали?

— Какво означава кое?

— Това, че двата отделни клона на семейство Вон — Форбс се събират, шейсет години по-късно, в общо начинание.

— Да, предполагам, че е така.

— И предвид факта, че тази книжарница все пак е принадлежала на Флора Макникъл, а тя технически ви е прапрабаба, макар и не по кръв, имате също толкова право да бъдете тук, колкото и аз. Виждате ли? Накрая всичко се подрежда.

— Така ли?

— Хайде, госпожице Ася, не ви подхожда да бъдете толкова негативно настроена. Сега трябва да ви попитам…

— Не! — Знаех какво щеше да каже. — Няма да отида утре. Аз… не мога.

— Мога ли да попитам защо не?

— Защото… — Прехапах устна. — Страх ме е.

— Естествено.

— Може би ще се свържа с нея в бъдеще. Но сега е прекалено скоро за мен.

— Разбирам. — Орландо въздъхна победен, а аз пресуших чашата си и се изправих.

— Най-добре да тръгвам, минава осем часът.

— Значи ще се видим утре рано сутринта? И моля да обмислите предложението ми. Вече попитах Маргьорит дали може да останете в Хай Уийлд, докато си намерите собствен дом в околността. Тя много се зарадва на идеята. Както и Рори.

— Още не си й казал за… връзката ми с нея?

— Не, но Маус може да й е казал. Освен това тя живее в настоящето, а не в миналото. Особено в момента. Е, лека вечер, госпожице Ася.

— Лека вечер.

* * *

Бих излъгала, ако кажа, че следващият ми ден — и нощ — не премина в мисли за професор Силвия Грей и омраза към самата мен за малодушието ми. Точно в седем и половина си представих как се качва на подиума под бурни аплодисменти.

Знаех за свой срам, че има и друга причина да не отида в Кеймбридж тази вечер: възможността, която пропуснах преди десет години, когато не взех предложеното място там. Стоях будна дълго след като сестра ми си легна и признах пред себе си, че завиждах на тази майка, която не познавах. На майката, която не бе позволила нищо да й попречи да учи в Кеймбридж, който бе проправил пътя й към величието в академичните литературни среди. Дори аз, бебето й…

Решимостта й да постигне нещо, въпреки скромния си произход, будеше у мен чувството, че не съм постигнала нищо особено в живота си, в сравнение с този пример за успех: майка на три вероятно изключително умни и амбициозни деца, съпруга, отглеждаща коне и с кариера, отвела я до самия връх на професията й.

Би се срамувала от мен толкова, колкото и аз се срамувах от себе си…

Отидох до прозореца и се загледах в студеното, ясно небе, обсипано със звезди.

— Помогни ми, Татко — прошепнах. — Помогни ми.