Лусинда Райли
Сестра на сенките (36) (Историята на Ася)

35.

Бебето Теди се премести при Флора два дни по-късно и двамата се постараха, с някои трудности, да свикнат един с друг. Подходът на Флора беше да гледа на него като на осиротяло агънце, което се нуждае от топлина, любов и най-вече мляко. Но беше смаяна, че можеше да почисти каквито и да било животински изпражнения без проблем, а й прилошаваше, когато сменяше пълната му пелена.

Теди определено не беше доволно бебе; като кученце, загубило майка си, тя го оставяше в импровизираното легълце — чекмедже, напълнено с одеяла и оставено близо до печката — след последната му бутилка мляко. След това се приготвяше за лягане, промъкваше се тихо нагоре по стълбите, пъхаше се между чаршафите и затваряше очи с облекчение. Но само няколко минути по-късно ревовете започваха отново.

Опитваше се да ги пренебрегне, според инструкциите на Биатрикс, че бебетата имат нужда от „трениране като животни“, но Теди изглежда не искаше да играе по правилата. Децибелите се покачваха, отеквайки от дебелите каменни стени на къщата, и Флора разбираше, че това е война на изтощение, която Теди винаги печелеше.

Изглеждаше спокоен само когато лежеше сгушен до нея в леглото. И накрая, макар да знаеше, че сама си навлича беля, но толкова изтощена физически, умствено и емоционално, че вече не я интересуваха последствията, му позволи да спи до нея нощем.

След това в къщата се възцари някакво подобие на мир. Все пак фермата страдаше от липса на внимание, което я принуди да наеме един младок от селото да върши основната работа, за която вече нямаше време. И макар внимателно изграденият й ред да бе непоправимо нарушен, фактът, че друго сърце биеше в ръцете й всяка нощ, помогна на леда в собственото й сърце да започне да се топи.

Щом излезе лятното слънце, тя започна да извежда Теди на разходки, завързан за нея с памучна превръзка, увита около двама им, тъй като неравните пътища и скалистият терен не бяха подходящи за количка. Игнорираше любопитните погледи на селяните — представяше си какви клюки се разказват за нея и й ставаше смешно. С минаващите дни започна да изпитва усещането за мир и доволство, което бе смятала, че никога няма да постигне. Поне до онзи горещ юлски ден, в който я посети неочакван гост.

Тя току-що бе сложила Теди да спи следобеден сън и се зае с градината, чиито внимателно засадени лехи, пренебрегвани през последния месец, крещяха за внимание също толкова силно, колкото и Теди. Започна да вади плевелите, увили се около лупините, потейки се под силното следобедно слънце, и се замисли колко бързо природата, оставена дори за малко да действа сама, си възвръщаше контрола.

— Здравей, Флора.

Ръцете й — пълни с пръст и плевели, — замръзнаха на място.

— Казвам се Арчи Вон. Помниш ли ме?

Трябва да съм слънчасала, помисли си тя. Дали го помнеше? Мъжът, чийто образ я преследваше в последните девет години? Това беше най-абсурдният въпрос, който умът й някога бе раждал.

— Мога ли да вляза?

Тя се обърна, за да прекрати тази нелепа халюцинация, но когато се вгледа във фигурата, застанала търпеливо от другата страна на градинската порта, след което поклати глава и примигна няколко пъти, образът отказа да изчезне.

— Абсурдно! — извика на глас.

— Какво е абсурдно? — попита халюцинацията.

— Ти — каза тя, изправи се и тръгна към вратичката, понеже беше чела достатъчно книги, за да знае, че когато човек е дехидратиран, образът на оазиса изчезва, щом се приближи до него.

— Така ли?

Флора вече стоеше над вратичката на двора, достатъчно близо, за да усети познатия му мирис и дори лекото докосване на дъха му на бузата си.

— Моля те, махни се! — заповяда му отчаяна.

— Флора, моля те… аз съм, Арчи. Не помниш ли?

Тогава миражът протегна ръка и един пръст докосна бузата й, носейки със себе си усещания, които не можеха да бъдат сън или видение.

Допирът му сякаш изцеди и последната капка кръв от вените й. Тя залитна и се хвана за вратичката, за да се задържи права, а главата й се завъртя.

— Господи, Флора…

Изведнъж земята се повдигна към нея и тя се строполи на пътеката.

— Прости ми — чу смътен глас, усещайки хладен ветрец по лицето си. — Трябваше да пратя телеграма и да те предупредя, че идвам. Но се страхувах, че ще се погрижиш да те няма, когато дойда.

Тихият глас я накара да отвори очи и тя видя нещо като бежово ветрило да се вее пред лицето й. Когато погледът й се фокусира осъзна, че е шапката й за слънце, а зад нея се виждаше лице: по-слабо, отколкото го помнеше, с посивял кичур коса над слепоочието. Очите му вече не блестяха ярко, а бяха потъмнели като на човек, преследван от спомени.

— Можеш ли да се изправиш? Трябва да се скриеш от слънцето.

— Да. — Тя се облегна на него и той й помогна да влезе в къщата. Тя го насочи към кухнята.

— Не трябва ли да си полегнеш?

— Господи, не! — отвърна тя, чувствайки се замаяна и глупава като героиня от евтин любовен роман. — Можеш ли да ми донесеш вода от каната в килера?

Той го направи и тя изгълта жадно водата. Мрачният му поглед не се отдели от нея. Тя изведнъж си представи какво виждаше той: жена, чието лице бе покрито с бръчки от скръб, самота и суровия климат край езерата. Косата й беше разрошена, както обикновено, и се бе изплъзнала от кока, а тялото й бе увито в мръсна, грубо ушита риза. Памучни бричове, покрити с петна от трева, и дървени обувки допълваха тоалета. Накратко, изглеждаше като плашило.

— Изглеждаш толкова красива — каза тихо Арчи. — Годините са се отнесли добре към теб.

Тя се изсмя, мислейки си, че може би слънцето е заслепило него. За щастие умствените й способности започнаха да се връщат и да се събират неохотно като изтощена армия, за да се подчинят на волята й.

— Какво правиш тук? — попита остро. — Как ме намери?

— Първо ще отговоря на втория въпрос и ще ти кажа, че семейството ти знае къде се намираш от години. Едва ли ще се изненадаш да научиш, че за присъствието ти тук бе докладвано на майка ти почти веднага от Стенли, стария коняр на Естуейт Хол. И без да знае за драмата, която се бе разиграла малко по-рано между двете й дъщери, Роуз писа на Аурелия.

— Ясно.

— Сигурно разбираш, че за да оцелее бракът ни, беше най-добре и тримата да оставим случилото се в миналото и да се въздържаме от контакт. Но Аурелия те наглеждаше от разстояние.

— Това ме изненадва.

— Казват, че времето лекува, Флора. А всички разбрахме през последните няколко години колко малко време може да ни остава. — Очите на Арчи потъмняха.

— Да.

Падна тишина и погледите и на двамата се зареяха в пространството, обзети от спомени.

— Тук съм, защото Аурелия искаше да ти се извини — продължи накрая Арчи.

— Но ние сме виновните, не тя.

— Съгласен съм, но Аурелия беше тази, която те прогони от живота си. Когато детето ни се роди преди месец, първата й мисъл беше да ти пише. Реши, че е време.

— Ново бебе? Колко имате вече?

— Само едно. Аз…

Флора чу спъването в гласа на Арчи и разчете изражението му. И разбра.

— Не — прошепна.

— Аурелия умря преди три седмици, десет дни след като роди. Толкова съжалявам, Флора. Знаеш, че тя не беше много здрава, а бременността се оказа фатална за здравето й.

Флора затвори очи и сълзите й потекоха. Красивата й, добродушна сестра вече не дишаше. Никога повече нямаше да погледне в ясните й сини очи, пълни с надежда и смях. Дори в самоналоженото си изгнание винаги усещаше сестра си до себе си. Безвъзвратната й загуба я ужаси. И тя се укори за всичките изгубени години.

— О, боже… О, боже… — започна да нарежда тихо. — Не мога да го понеса. Ние… допринесохме ли за смъртта й? С радост бих дала собствения си живот вместо нея, трябва да го знаеш.

— Знам го по-добре от всеки друг, Флора. Ти жертва собственото си щастие заради нейното. А и ако трябва да съм честен, в началото на брака ни беше… трудно. Особено докато се мъчехме да си осигурим това, от което се нуждаехме, за да ни свърже — дете. Аурелия загуби първото ни бебе, последваха и още помятания. Скоро след това започна Великата война. Присъединих се към Кралските военновъздушни сили и бях далеч от Хай Уийлд през по-голямата част от последните три години и половина. Продължихме да се опитваме да направим дете, но безуспешно. Лекарят ни предупреди, че би било по-добре за здравето на Аурелия да се въздържим, но тя не искаше и да чуе. И миналата есен отново се оказа, че носи дете. Ние… аз — поправи се той, — имам дъщеря.

— Аз… О, Арчи… — Флора изрови мръсна кърпичка от джоба си и си издуха носа.

— Толкова съжалявам, че нося тези ужасни вести. Но Аурелия настоя.

— За какво е настояла?

— Да дойда тук лично и да ти дам това. Беше последната й молба, преди да умре. — Той извади плик от джоба на сакото си и й го подаде. Само при вида на познатия почерк главата на Флора се завъртя.

— Знаеш ли какво съдържа?

— Имам някаква представа, да.

Тя взе плика с треперещи ръце и у нея се надигна страх от осъдителните думи, които би могъл да съдържа. Тогава усети една топла ръка да докосва нейната.

— Не се страхувай. Казах ти, че тя искаше да се извини. Ще го отвориш ли сега?

— Извини ме. — Флора се изправи, излезе от кухнята, прекоси фоайето и влезе в дневната. Седна на едно кресло и счупи восъчния печат.

Хай Уийлд

Ашфорд, Кент

16 юни 1919

 

Скъпа моя сестро,

Има толкова много неща, които искам да ти кажа, но както знаеш, не ме бива с думите като теб. А и отслабвам всеки ден, така че моля да ми простиш за сравнително краткото послание.

Липсваш ми ужасно, мила моя сестро. Не минава ден, в който да не мисля за теб. В началото те мразех, да, но в последно време започнах да се укорявам за действията, към които те подтикна ревнивият ми характер преди девет години. Изгубихме толкова много време, което вече няма начин да си върнем.

Затова сега, докато гледам как скъпата ми дъщеря спи спокойно в легълцето си до мен, без да знае, че ще порасне, без да познава майка си, трябва да се опитам, да ти се реванширам. Флора, не искам детето ми да порасте без майка. Колкото и да обича Луиз, Арчи не може да й даде нежността на женските ръце, нито ухо, което да я слуша, да я води и направлява по пътя й, докато расте и се превръща в жена.

Милата Сара ще остане тук, разбира се, за да се грижи за основните нужди на Луиз, но тя вече остарява. А и двете знаем, че образованието й и възгледите й за света са много ограничени, макар и не по нейна вина.

Това ме води до услугата, за която трябва да те помоля: когато разпитах наскоро шпионите си в Естуейт за състоянието ти, те ми казаха, че живееш сама. Ако още е така, и ако си склонна да напуснеш изолацията си, те моля да се преместиш в Естуейт Хол и да отгледаш дъщеря ми като свое дете.

Сигурна съм, че ще я обичаш с цялото си благородно сърце. И че ще утешиш съпруга ми в скръбта ту. Флора, нямаш представа какво преживя той през войната, а сега да загуби жена си и да отглежда сам дъщеря ни — не бих могла да го понеса.

Моля те, поне помисли за възможността да го направиш, и да ми позволиш да изчистя безсмъртната си душа от егоистичната си грешка. Вече достатъчно дълго си страдала. Може да намериш това писмо за изненадващо, но с времето научих, че не можем да избираме кого да обичаме. А Арчи си призна, че носи много от вината за случилото се тогава. Каза ми как те е преследвал и те е заблудил за договорката, направена с татко в Шотландия.

Скъпа Флора, изтощена съм и не мога да пиша много повече. Но моля да ми повярваш, че след всичкото страдание в света в последните години последното ми и най-горещо желание е да спестя на онези, които обичам, още болка в бъдеще. И се надявам да открият щастието.

Моля се да ме разбереш и да ми простиш. И ако си склонна, да отгледаш дъщеря ми в дома й, с любов и състрадание.

С всичката ми любов, скъпа сестро.

Моли се и за мен.

Аурелия

Флора се загледа през прозореца, зашеметена от невероятното писмо. Щедростта в него беше някак по-лоша и от обвиненията, които смяташе, че заслужава.

— Флора? Добре ли си? — чу се глас от вратата.

— Тя помоли мен за прошка — прошепна Флора. — О, Господи, Арчи, не биваше да го прави! Аз причиних болка на нея.

— Да, макар много от вината да лежи само на моите рамене. Бях заслепен от любовта си към теб.

— Как може да бъде толкова великодушна, че да ми прости? Едва ли бих могла да сторя същото на нейно място. А сега няма как да й кажа, че не само вашият брак ме накара да избягам и да живея тук сама.

— Наистина ли?

Флора се поколеба, след което реши, че не трябва да има повече тайни, и отиде при бюрото си. Извади писмото от копринения джоб на дневника от 1910 и го подаде на Арчи.

— Беше също и това.

Тя загледа как Арчи го чете, понякога повдигайки вежда от изненада.

— Виж ти — каза той, подавайки й го обратно. — Виж ти само.

— Знаеше ли? Смятам, че целият Лондон беше наясно тогава.

— Ако трябва да съм честен, бях чул слухове за… връзката ти с определено семейство, но им нямах много доверие. Освен това, след като старият крал умря и Джордж V седна на трона, клюките за стария двор бяха погребани с ковчега му, докато придворните се бореха за власт в новия режим. И така… — на лицето му за пръв път се появи намек за усмивка. — Трябва ли вече да те наричам „принцеса Флора“? Божичко, не знам какво да кажа, макар това да обяснява много неща.

— Няма какво да се каже, но сега вече разбираш защо напуснах Лондон незабавно. Светът скърбеше с кралицата, а аз, също като госпожа Кепел, бях нежелано напомняне за прегрешенията на съпруга й.

— Но за разлика от госпожа Кепел, не носиш вина за никое от тях — възрази Арчи. — И докато ти прояви благоприличието да се отделиш от обществото, тя се върна в Лондон и продължава да преуспява. Що се отнася до дъщеря й, сега тя е в светлината на прожекторите и има лоша слава. Вайълет и Вита избягаха заедно във Франция след примирието, като Вита изостави съпруга си и двете си деца. Клюките се носят из целия Лондон; говори се дори, че Вайълет я е подтикнала да го направи. Семейство Кепел нямат срам, докато ти проявяваш достойнство и благоприличие, като истинска принцеса, каквато си.

— Нищо подобно — тогава и тя успя да се усмихне, поглеждайки облеклото си.

— Тези качества идват отвътре, Флора. А сега трябва да те попитам — какво мислиш за последното желание на Аурелия?

— Арчи, още не мога да започна да го обмислям. И освен това…

Сякаш по даден знак от горния етаж се разнесе вой.

— Какъв е този шум? — намръщи се Арчи.

— Извини ме — каза тя и се изправи. — Трябва да нахраня Теди.

Флора се качи горе, за да събере потното, миризливо и шумно вързопче, и си позволи да се засмее леко. Макар да беше вярно, че през последните девет години бе живяла в застой, сега беше неин ред да поднесе на Арчи Вон изненада. И то каква изненада, помисли си тя, докато слизаше обратно с Теди на ръце, за да отиде в кухнята при бутилката му с мляко.

Арчи я последва няколко минути по-късно, когато любопитството му го надви.

— Имаш дете — каза той, докато тя се концентрираше върху това да държи бутилката на Теди под предпочитания му ъгъл.

— Да.

— Разбирам.

От устните на Арчи се отрони тежка въздишка.

— Баща му с теб ли живее тук? — попита накрая.

— Не, той е мъртъв.

— Бил ти е съпруг?

— Не.

— Тогава…

Флора остави достатъчно време на въображението на Арчи да се развихри, макар да не бе изрекла и една лъжа. Чак тогава проговори.

— Той е намерено дете. Живее с мен от по-малко от месец. Надявам се да го осиновя.

Погледна към Арчи и едва успя да потисне смеха си при вида на облекчението, изписано на лицето му.

— Казва се Теди — добави тя.

— Разбира се… галено от Едуард — каза той, виждайки веднага връзката с името на истинския й баща. — Признавам, че съм изумен.

— И аз се чувствах така, когато реших да го взема. Но сега… — Тя погледна надолу към доволния Теди, чиито очички се въртяха от удоволствие, че стомахът му е пълен, и го целуна с обич по главичката. — Не бих могла да живея без него.

— И колко е голям Теди?

— Почти на шест седмици. Роден е през последната седмица на май.

— Значи само няколко дни преди да се роди Луиз в началото на юни. Биха могли да бъдат близнаци.

— Но идват от различни светове. Бащата на това мъниче е бил овчар, загинал във Великата война.

— Мога да ти кажа, Флора, че независимо дали си благородник или просяк, смъртта не се интересува от социалните прегради. От каквато и класа да е бил бащата на Теди, щом се е бил и е умрял за страната си, той е бил герой. Трябва да кажеш това на сина му някой ден — настоя разпалено Арчи.

— Още не съм решила какво да му кажа.

— Значи вече си свикнала да се грижиш за бебе…

Думите на Арчи увиснаха във въздуха и Флора разбра накъде бие.

— Къде е Луиз в момента? — попита тя.

— Сара се грижи за нея в Хай Уийлд. А ако се чувстваш неспособна поради… променените обстоятелства да се преместиш и да се грижиш за Луиз, тогава ще направя всичко по силите си, с помощта на Сара, да бъда и баща, и майка на дъщеря си.

— Но дори да се съглася с предложението, какво ще стане с Теди? Би ли го приел в детската стая на Хай Уийлд? Защото ако не можеш да приемеш детето ми, трябва да ти кажа, че при никакви обстоятелства не бих могла да се съглася да дойда.

— Флора, не виждаш ли? Идеално е! Луиз ще има приятел, с когото да си играе — направо брат, да й прави компания! Ще израснат заедно…

Едва тогава Флора видя отчаянието в очите на Арчи. Дали беше за дъщеря му, за мъртвата му съпруга или за него самия, не можеше да каже.

— Мога ли да го подържа? — попита той изведнъж.

— Разбира се. — Флора вдигна Теди и го сложи в ръцете на Арчи.

— Какъв красавец е само, с тези големи сини очи и руса коса. Ироничното е, че Луиз прилича повече на мен, с тъмна коса и очи. Теди прилича на Аурелия. Здравей, приятел — промърмори той и му подаде пръст, който Теди стисна здраво в юмручето си. — Мисля, че ще се разбираме добре, аз и ти.

Флора се изправи, чувствайки се насилена да вземе решение, което още не бе имала време да обмисли.

— Боя се, че сега ще трябва да си тръгнеш — каза тя и отново взе Теди на ръце. — Не мога да ти дам незабавен отговор. Колкото и празен живот да си мислиш, че водя тук, ще трябва да жертвам много. Управлявам ферма; от мен зависят много животни. И въпреки самотните моменти обичам дома си и голяма част от живота си, особено сега, когато имам такъв чудесен спътник. Искаш от мен да изоставя всичко това, без да се замислям.

— Прости ми, Флора, за егоизма ми. Знаеш, че никога не съм можел да крия чувствата си, и приемам, че макар да изглежда сякаш има идеално решение, то може да не е такова за теб.

— Благодаря ти, че дойде да ме видиш. Ще ти пиша какво решение съм взела.

— И макар да го очаквам с нетърпение, трябва да си оставиш толкова време, колкото ти е необходимо.

Отидоха до входната врата и Флора я отвори.

— Довиждане, Арчи.

— Искам само да повторя, преди да си тръгна, че ще приема присъствието ти в Хай Уийлд при всякакви условия, които би искала да поставиш. И не бих си позволил да помисля, че ще има някаква… връзка помежду ни. Макар да искам да ти кажа, че любовта ми към теб е все така силна. Колкото и виновен да се чувствам, не мога да направя нищо. Тя просто е част от мен. Но най-важният човек в тази жалка история е детето ми, останало без майка. Сега ще направя каквото ме помоли и ще те оставя на мира. Довиждане.

Докато Арчи вървеше по пътеката, Флора забеляза за пръв път, че видимо накуцва.

* * *

През следващите два дни Флора четеше и препрочиташе писмото на сестра си. Водеше Теди на разходки по склоновете и молеше тревичките, гъделичкащи носа й, докато лежеше в сянката на някое дърво, чучулигите, прелитащи над нея, и самите небеса за съвет и напътствие.

Те мълчаха по въпроса, като собствената й душа. Накрая, понеже умореният й ум отчаяно търсеше решение, тя закрепи Теди за себе си с превръзката и слезе по алеята, за да навести най-добрата си приятелка и съветничка.

— Леле-мале — каза Биатрикс, седнала с нея в градината, където пиеха чай. Бе изслушала без прекъсвания разказа на Флора за най-новата глава от живота й. — Трябва да кажа, че имаш вътрешна способност да привличаш драматичните ситуации. Но пък животът ти е необичаен от самото начало. Първо, трябва да изразя съболезнованията си за загубата на горката ти сестра. Толкова млада, и според писмото, което ми прочете, толкова великодушна. И умна, бих добавила.

— Какво имаш предвид?

— Нима не виждаш, че последният й дар за сбогуване за съпруга и сестрата, които е обичала, е бил да намери начин да ви събере отново? Според това, което си ми казвала преди, тя винаги е знаела за чувствата помежду ви. И в същото време това би й позволило да даде на любимата си дъщеря истинска майка, вместо да я остави да расте само с една престаряла прислужница. Не виждаш ли, че е искала да даде и на трима ви щастието, което е смятала, че заслужавате?

— Да. Но дори да реша да отида, какво ще си помислят хората?

— Все едно ти или аз някога сме се интересували от това! — засмя се Биатрикс. — Какво по-естествено от това неомъжената сестра на покойната майка да дойде да се грижи за племенницата си? Гарантирам, че никой няма дори да повдигне вежда.

— Ами ако…

— Ако ти и Арчи продължите връзката си? — довърши вместо нея Биатрикс. — Смятам, че след като мине достатъчно време, всички ще се радват за останалото без майка детенце и бедния вдовец, върнал се от войната като герой, само за да преживее още една трагична загуба.

— А самият Арчи? Не знам как изобщо може да ме гледа, без вината да замъгли погледа му.

— Флора, ако съм научила едно нещо в многото си години на тази земя, то е, че човек трябва да върви напред, а не да гледа назад. Мога да ти гарантирам, че твоят лорд Вон е видял достатъчно смърт и разруха във войната, за да се увери в това. Както казва сестра ти в писмото си, не можем да избираме кого да обичаме. Той не просто има благословията на жена си за такова бъдеще; тя направо го е насърчила. Няма останали тайни, нищо, за което да се чувствате виновни. И като прагматичка, каквато знаеш, че съм, смятам, че за жалост мъртвите са си вече мъртви и няма смисъл да взимаш решение, което може и да е грешно, от чувство за вина.

— Значи смяташ, че трябва да отидем в Хай Уийлд?

— Флора, скъпа, очевидно е, че трябва да направиш точно това. Човешко същество без любов е като розова пъпка без вода. Може да оцелее известно време, но никога няма да разцъфне. А ти не можеш да отречеш, че го обичаш.

— Не, не мога. Обичам го. — Флора каза думите на глас за пръв път.

— И казваш, че той също те обича. Мисля, че нещата се нареждат чудесно. Луиз има нужда от майка, а Теди — от баща. Жалко е само, че ще те загубя като съседка.

— Ще ми липсваш ужасно, Биатрикс. Както и животните ми, и любимите ми езера.

— Е, винаги трябва да се правят жертви. Бих се радвала да купя от теб фермата Уинбриг. Списъкът със земите ми нараства постоянно. Наскоро направих завещанието си и щом си отида, земята ще отиде в Националния фонд, за да бъде върната на хората от Лейк Дистрикт и запазена завинаги. Но да се върнем на твоя проблем. Не мога да ти кажа нищо повече, за да ти помогна, освен да не чакаш твърде дълго да вземеш решение. Толкова е лесно човек да се самоубеди да не подобрява положението си. Особено когато това го плаши. Помни, че всеки изминал ден е още един изгубен ден от бъдещето ти. А сега се боя, че трябва да се захващам за работа. Доставиха ми новите писма от младите ми читатели в Америка относно Джони Мишока. Толкова обичам да отговарям лично на всяко едно от дечицата.

— Разбира се. — Флора се изправи и отиде да вземе Теди, който лежеше под едно дърво и гукаше на птиците, които пееха над него. — Благодаря ти за всичко, Биатрикс. Не знам къде щях да бъда без теб. — Тя усети буца в гърлото си при мисълта да живее без приятелката си до себе си.

И в този момент разбра, че е взела решението си.