Лусинда Райли
Сестра на сенките (18) (Историята на Ася)

17.

— Госпожице Флора, трябва веднага да слезете долу в гостната на госпожа Кепел.

— Защо?

— Имате посетител.

— Наистина ли? Сестра ми ли е?

— Не, някакъв господин.

— Как се казва?

— Простете, госпожице Флора, но не знам.

Флора последва Пеги по стълбите, повдигайки тежките си вълнени поли, за да не се спъне в тях. Откри госпожа Кепел да стои край огъня с Арчи Вон.

— Флора, скъпа, не е ли много мило от страна на лорд Вон да ни посети, за да попита дали си щастлива в новия си дом? Опитах се да го уверя, че не те държа в мазето и не те храня с вода и умрели мишки, но той настоя да го докажа. И ето я и нея, лорд Вон.

Флора можеше да се сети за много прилагателни, с които да опише причината за присъствието на Арчи тук, но „много мило“ не беше сред тях.

— Здравейте, госпожице Макникъл.

— Здравейте, лорд Вон.

— Изглеждате много… добре.

— В добро здраве съм, благодаря. А вие?

— Да, възстанових се от настинката си.

Флора отказа да го погледне в очите и госпожа Кепел, като същинска фея кръстница, каквато си беше, наруши падналото мълчание.

— Ще пийнеш ли малко шери, Флора? Убедена съм, че ще се пребори с всякакви настинки.

— Благодаря ви — Флора прие чашата и тримата вдигнаха тост, неясно за какво.

— Госпожо Кепел, виждам, че сте увеличили колекцията си от яйца на Фаберже. Това е прекрасен екземпляр — каза учтиво Арчи и кимна към едно малко яйце, инкрустирано със скъпоценни камъни, което стоеше на масата.

— Колко мило от ваша страна да го забележите, лорд Вон — отвърна госпожа Кепел. — А сега моля да ме извините, но трябва да говоря с госпожа Стейси за менюто за утрешната вечеря, а цветарят ще дойде всеки момент. Моля, предайте поздравите ми на милата си майка.

— Разбира се, госпожо Кепел.

Госпожа Кепел напусна стаята, но не преди да хвърли многозначителен поглед на Флора.

Двамата стояха в пълна тишина, Флора гледаше навсякъде другаде, само не и към него, но усещаше погледа му върху себе си.

Накрая агонията от корсета и новите обувки я принуди да се предаде.

— Защо не седнем? — Тя почти се свлече в един стол край огъня и посочи на Арчи да седне срещу нея. Отпи от затоплящото се шери и зачака той да заговори.

— Простете ми, госпожице Макникъл… мога ли да ви наричам Флора.

— Не. Не можете.

Арчи преглътна тежко.

— Не… трябва да обясня… вие не разбирате.

— Грешите. Видях сестра си едва вчера. Разбирам всичко.

— Ясно. Мога ли да попитам какво ви е казала?

— Че вие и баща ми сте се разбрали Естуейт Хол да бъде продаден, за да осигури на Аурелия зестра, която да плати за необходимата поддръжка на Хай Уийлд, след като се ожените за нея.

Арчи отмести поглед от нея.

— Да, това е точно описание на ситуацията.

— Като изключим факта, лорд Вон, че според сестра ми, макар да сте имали много възможности да й предложите в Хай Уийлд, още не сте го направили. А Аурелия, след като е отказала множество добри предложения, сега се оказва без друга алтернатива, освен да отиде в дома на родителите ни в планините на Шотландия. Преместването им се наложи единствено поради факта че Естуейт Хол беше продаден, за да осигури вашето общо бъдеще с Аурелия.

— Да — отвърна Арчи след дълга пауза.

— Тогава, лорд Вон, моля да ми обясните какво правите в гостната на госпожа Кепел с мен, когато би трябвало да побързате да спрете сестра ми, преди да се върне у дома при бъдещето на самота и изолация, на което сте я обрекли?

— Господи, Флора! Думите ви могат да убият човек от двайсет крачки! Хрумвало ли ви е да ги запишете на хартия?

— Не съм в настроение за шеги, лорд Вон. И моля престанете да ме наричате Флора.

— Виждам това, също както виждам колко хубаво сте облечена и колко прекрасно изглеждате…

— Достатъчно! — Флора се изправи, трепереща от гняв. — Ще ми кажете ли защо ви трябваше да си играете, както Пантера би си играл с някоя мишка, с мен и сестра ми? И защо, отгоре на това, измамихте баща ми, така че да продаде дома, който принадлежи на семейството ни от пет поколения?

— Не се ли сещате?

— Изпитвам известни трудности, лорд Вон.

— Позволете ми тогава да ви кажа нещо, което не знаете. — Арчи се изправи и закрачи из стаята, спирайки само за да си налее още шери от гарафата. — Когато за пръв път видях сестра ви в Естуейт Хол, реших, че няма особено значение за кого точно ще се оженя, след всички възможни невести, които моята майка ми представи. Знам, че сте добре запозната с репутацията ми и не я отричам. Ухажвал съм много жени през годините. В своя защита ще кажа, че не го правех заради егото си, а от отчаяна нужда да намеря партньорка, която да плени сърцето ми. Може би си мислите, госпожице Макникъл, като много други жени, че мъжете нямат романтични идеи за любовта като вас. Но ви уверявам, че поне в моя случай грешите. Аз също чета Дикенс, Остин и Флобер… и ми се щеше да открия любовта.

Флора, която се взираше в огъня, отпи последната си глътка шери и не проговори.

— Когато се запознах със сестра ви, ако трябва да съм честен, вече бях изгубил надежда да срещна такава жена. А на мама, както можете да си представите, много й харесваше идеята да се сгодя за Аурелия — дъщерята на най-старата й приятелка. Тя вече бе обсъждала идеята с майка ви, която се бе съгласила да говори с баща ви за евентуална продажба на Естуейт. Може би знаете, че тя винаги е мразела къщата, виждайки я като наказание за… стари прегрешения. Смятам, че мисълта да има извинение да посещава дъщеря си и най-старата си приятелка в Кент, когато пожелае, и да остане колкото дълго й се иска, е компенсирала неудобството от преместването в Шотландия, място, което е знаела добре, че баща ви обича.

— Какви „прегрешения“? — изстреля Флора. — Решил сте да обиждате и майка ми, така ли?

— Простете ми, Флора, просто се опитвам да обясня как се стигна до сегашното положение. Моля, позволете ми да продължа.

Флора отново се загледа в огъня и леко сви рамене в знак на съгласие.

— Ще бъда откровен — харесах сестра ви, когато я видях в Лондон. Стори ми се мила и хубава и реших, че поне ще мога да понеса да живея с нея. Така че по време на лова се разбрах с баща ви да й предложа брак, а Естуейт Хол да бъде продаден.

— Тогава защо, за бога, дойдохте да ме посетите по обратния път?

— Истината е, че просто… не знам. — Арчи се вгледа в нея. — Мога да кажа само — осъзнавайки, че не е достатъчно — че нещо у мен ме накара да го направя, Флора: малкото момиченце, което бях замерял с киселици и което после за малко не убих, докато яздех към Естуейт Хол. Но което никога не ме „изпорти“, както би направило всяко друго момиче. А сега, вече пораснала, толкова умна, безстрашна и горда, със сила в душата си, каквато никога преди не бях виждал у жена. И, да, също и красива. Простете ми, Флора, все пак и аз съм мъж.

— Прав сте. Това не е добър отговор — каза накрая Флора.

— Вие ме запленихте — продължи Арчи. — Толкова много, че дойдох да ви видя, въпреки уговорката, която бях направил с баща ви само ден по-рано. И всичко, което си бях представял, когато мислех каква жена бих искал за съпруга, се разкри пред мен в дните, които прекарахме заедно. И осъзнах, че всичко, което бях търсил, през цялото време е било под носа ми.

Флора не смееше да диша; просто продължи да се концентрира върху пламъците, които така леко танцуваха в огнището, в контраст с тежкия му поглед върху нея.

— Така че си тръгнах от Естуейт и ви казах, че има ситуация, с която трябва да се справя. Но тогава плановете вече бяха задействани и Аурелия пристигна в Хай Уийлд няколко дни по-късно. Направих всичко възможно да я избягвам, но виждах, че и тя, и семейството ми са разочаровани и ядосани. Въпреки това удържах и успях да не й предложа брак, и накрая тя си тръгна. Видях колко е нещастна, но не мога да променя решението си, нито желанията на сърцето си. Защото вие сте тази, която обичам.

Арчи седна тежко на кушетката. В гостната се възцари тишина.

— Няма ли да отговорите на обяснението ми, госпожице Макникъл? — замоли я Арчи.

Флора най-накрая вдигна очи към него и се изправи.

— Да, ще отговоря. И отговорът ми е този: вие казвате, че всичко, което сте направили, е било за мен. Това не е вярно. Всичко, което сте направили, е било за вас самия. Поради някаква странна причина вие вярвате, че аз държа ключа към щастието ви. И в търсене на това щастие причинихте продажбата на семейния ни дом, който, трябва да ви напомня, обичах, и принудихте родителите ми да живеят в изгнание в Шотландия. Но по-важното е, че унижихте сестра ми пред лондонското общество и разбихте сърцето й. Питам ви, лорд Вон, как може което и да е от тези неща да е направено заради мен?

Гневът й се събуди и тя закрачи из стаята.

— Не виждате ли какво направихте? Преследвайки собствените си егоистични желания, унищожихте семейството ми!

— Но не е ли търсенето на любовта често егоистично? Мислех… че може да отвърнете на чувствата ми.

— Грешите, но дори да беше така, никога не бих поставила собствените си чувства над нуждите на онези, които обичам.

— Значи сте човекът, който вярвах, че сте — прошепна сякаш на себе си Арчи. — И, разбира се, Флора — въздъхна тежко той, — вие сте права. Какво предлагате да направим?

— Първо, няма никакво „ние“ — отвърна вече уморена Флора. — И никога не може да има. Но ако наистина искате да докажете, че ме обичате, и да възстановите поне малко от честта си, ще отидете веднага при Аурелия и ще й отправите много закъснялото си предложение за брак. Освен това ще я убедите, че я обичате.

— Това ли искате да направя?

— Да.

— И не можете да признаете, че изпитвате каквито и да било чувства към мен?

— Не.

Арчи вдигна очи, за да погледне в очите на Флора, но не видя в тях нищо, освен гняв.

— Така да бъде — каза тихо. — Ако това е желанието ви, ще го изпълня.

— Това е желанието ми.

— Тогава ще се сбогувам с вас и ще ви пожелая късмет в бъдещето.

— И аз на вас.

Флора загледа как излиза от гостната.

— И аз те обичам — прошепна съкрушена на празната стая, докато каретата му заминаваше от входната врата.