Лусинда Райли
Сестра на сенките (46) (Историята на Ася)

45.

Светлините в аудиторията угаснаха и видях как сестра ми става от стола си на сцената. Виждах очертанията на новия живот в нея, изпъкващ под черната рокля. Али затвори очи за миг, сякаш се молеше. Когато най-сетне повдигна флейтата към устните си, една ръка хвана моята и я стисна леко. И разбрах, че Мама също усеща резонанса.

Красивата, позната мелодия, част от детството ми и това на сестрите ми в Атлантис, се разнесе из стаята и усетих част от напрежението от последните няколко седмици да се излива от мен, отнесено от потока на музиката. Слушайки, разбрах, че Али свири за всички онези, които бе обичала и загубила, но също и че както слънцето изгрява след дълга, мрачна нощ, така и в нейния живот вече има нова светлина. И когато оркестърът се присъедини към нея и прекрасната мелодия достигна кулминацията си, празнувайки утрото на новия ден, и аз усетих същото.

Но при собственото ми прераждане бяха пострадали други, и това беше частта, която още не бях осмислила. Съвсем наскоро бях осъзнала, че има различни видове любов.

По време на антракта с Мама отидохме на бара, а Питър и Силия Фалис-Кингс, които се представиха като родителите на Тео, седнаха при нас на по чаша шампанско. Ръката на Питър обгръщаше защитнически кръста на Силия, сякаш още бяха млади влюбени.

— Наздраве — каза Мама и чукна чашата си в моята. — Каква чудесна вечер!

— Да, така е — съгласих се.

— Али свири толкова красиво. Ще ми се другите ти сестри да бяха тук да я чуят. И баща ти, разбира се.

Челото на Мама се набръчка от внезапно безпокойство и се запитах какви ли тайни пази. И колко силно я притискат. Като моите собствени.

— Значи Кики не можа да дойде? — попита колебливо.

— Не.

— Виждала ли си я скоро?

— Тези дни рядко съм в апартамента, Мама.

— Значи вие сте майката, която се е грижила за Али като дете? — попита Питър.

— Да — потвърди тя.

— Справили сте се страхотно — каза той.

— Заслугата е нейна, не моя — отвърна скромно Мама. — Много се гордея с всичките си момичета.

— А вие сте една от прочутите сестри на Али? — Питър обърна пронизващия си поглед към мен.

— Да.

— Как се казвате?

— Ася.

— И кой номер сте?

— Три.

— Интересно. — Отново ме погледна. — И аз бях номер три. Никой не те слуша и никой не те чува. Нали така?

Не отговорих.

— Но се хващам на бас, че в главата ти се крие много повече, нали? — продължи той. — При мен беше така.

Дори да беше прав, нямаше да му го кажа. Вместо това свих рамене, без да проговоря.

— Али е много специален човек. И двамата научихме много от нея — смени темата Силия и ми се усмихна топло.

— Да, точно така е. А сега ще ставаме баба и дядо. Какъв дар ни даде сестра ти, Ася — каза Питър. — И този път ще бъда там, да се грижа за детето. Животът е прекалено кратък, нали?

Чу се сигналът, че концертът продължава след две минути, и всички около мен допиха чашите си, независимо колко пълни бяха. Всички се върнахме по местата си в аудиторията. Али вече ми бе разказала по имейл за всичките си открития в Норвегия. Разгледах внимателно Феликс Халворсен, докато се качваше на сцената, и реших, че генетичната връзка с него не е имала голямо влияние върху физическите характеристики на Али. Забелязах и нестабилната му походка, докато вървеше към пианото, и се зачудих дали не е пиян. Помолих се да не е. Знаех от думите на Али по-рано колко много означава тази вечер за нея и за новооткрития й брат Том. Вече се бях запознала с него и го харесах веднага.

Феликс вдигна пръсти над клавишите и се спря. Усетих как всички в публиката затаиха дъх заедно с мен. Напрежението се уталожи чак когато пръстите му се спуснаха и началните ноти на „Героичния концерт“ бяха изсвирени публично за пръв път. Според програмата, малко над шейсет и осем години след написването им. През следващия половин час всеки един от нас се наслади на изпълнение, отличаващо се с рядка красота, създадено от перфектната алхимия между композитор и изпълнител, баща и син.

Сърцето ми полетя и се извиси с прекрасната музика, и видях частица от бъдещето.

— Музиката е любов, която търси гласа си — цитирах шепнешком Толстой. А сега трябваше да намеря своя глас. И смелостта да заговоря с него.

Разнесоха се заслужено бурни аплодисменти: публиката беше на крака, тропаше с крака и надаваше възгласи, Феликс се поклони отново и отново, повика сина си и дъщеря си да излязат от оркестъра и да дойдат при него, и посвети изпълнението на покойния си баща и на децата си.

В този жест видях живо доказателство, че е възможно да продължиш напред. И да направиш промяна, която околните накрая да приемат, колкото и да е трудно.

Когато публиката започна да става и да си тръгва, Мама докосна рамото ми и ми каза нещо.

Кимнах й безизразно, без да разбирам думите й, и промърморих, че ще се видим във фоайето. И останах седнала там. Сама. Мислех. В унеса си едва забелязах как останалите от публиката минават по пътеката край мен. И тогава, с крайчеца на окото си, видях позната фигура.

Сърцето ми заби лудо, тялото ми се изправи от само себе си и изтичах през празната аудитория към тълпата, събрана около изхода. Опитвах се отчаяно да го зърна отново, молех се профилът, който не можех да сбъркам с друг, да се появи отново сред навалицата.

Проврях се през фоайето и краката ми ме отнесоха навън, в ледения декемврийски въздух. Стоях на улицата с надеждата пак да го видя, за да се уверя, че е той, но знаех, че фигурата е изчезнала.

— Ето къде си била! — възкликна Мама, появявайки се зад мен. — Помислихме, че сме те изгубили. Ася? Добре ли си?

— Мисля… мисля, че го видях, Мама. В концертната зала.

— Кого?

— Татко! Сигурна съм, че беше той.

— О, chérie — каза Мама и ме обгърна с ръце, както стоях там, вцепенена от шок. — Толкова съжалявам. Случват се такива неща, когато умре някой, когото обичаме. Постоянно ми се струва, че виждам баща ти в Атлантис… в градината му, на Лазера, и все очаквам да излезе от кабинета си всеки момент.

— Той беше, сигурна съм, че беше той — прошепнах на рамото на Мама.

— Значи може би духът му е присъствал в аудиторията и е слушал Али. Тя свири прекрасно, нали? — каза Мама и ме поведе по пътеката.

— Да. Беше чудесна вечер, докато…

— Опитай се да не мислиш за това. Само ще се разстроиш. Горката Али си помисли, че е чула гласа му по телефона, докато беше в Атлантис. Естествено, беше просто телефонният секретар. А сега, колата ни чака, за да ни заведе до ресторанта. Родителите на Тео вече ни чакат вътре.

Оставих Мама да говори по пътя, понеже още не се бях съвзела от шока. Мама несъмнено беше права и просто бях видяла някой възрастен мъж с подобен ръст и телосложение, когото, отдалече, отчаяното ми сърце бе превърнало в Татко Солт.

Ресторантът беше уютен и осветен от свещи и когато Али се появи със своя брат близнак, Том, всички станахме и ги аплодирахме.

— Липсва ли някой? — попита Мама, гледайки към празния стол начело на масата.

— Това място е за баща ни — обясни Том на перфектен английски, сядайки до мен. — Но се съмняваме да се появи, нали, Али?

— Тази вечер можем да му простим, мисля — усмихна се тя. — Когато си тръгнахме, беше заобиколен от репортери и почитатели, които го заливаха с похвали. Дълго време е чакал този момент. Това е неговата вечер.

— Али ме принуди да му дам още един шанс. — Том се обърна към мен. — И беше права. Толкова се гордея с него тази нощ. Skal! — Той чукна чашата си с шампанско в моята.

— Всеки заслужава втори шанс, нали? — прошепнах почти на себе си.

През остатъка от вечерта Том ме забавляваше с историята си как Али се появила на прага му и впоследствие открили, че са близнаци.

— И всичко се дължеше на това — каза той и бръкна в джоба си, откъдето извади малка жаба и я сложи на масата. — Всички в оркестъра имаха такава тази нощ, в знак на почит към великия мъж.

Вече беше късно, когато излязохме от ресторанта и се сбогувахме навън.

— Кога тръгвате утре? — попита Али Мама и мен, докато се прегръщахме.

— Полетът ми до Женева е в десет часа, но този на Ася е чак в три следобед — отговори Мама.

— В такъв случай какво ще кажеш да дойдеш да видиш къщата и да си поговорим както трябва? — предложи Али. — Може да вземеш такси направо до летището.

— Или аз да я закарам — вметна Том.

— Ще го организираме утре. Лека нощ, мила Ася, и приятни сънища. — Тя ми помаха, докато се качваше в колата, паркирана отвън, и Том последва примера й.

— До утре — усмихна ми се той, след което потеглиха.

 

 

Гледах с интерес през прозореца на таксито, което ме закара до дома на Али и Том на следващата сутрин. Предната нощ беше прекалено тъмно, за да видя заснежените планински върхове, обкръжаващи Берген, но сега вече можех да оценя идеалната гледка като от коледна картичка. Движехме се все по-нагоре и по-нагоре, докато стигнахме една тясна улица и спряхме пред традиционна дъсчена къща, прясно боядисана в кремаво, със светлосини кепенци.

— Ася, влизай — покани ме Али, която ме посрещна на прага. Последвах я и влязох в топло фоайе.

— Али, толкова е красиво! — възкликнах, когато ме въведе в слънчева дневна с мек диван и бледи скандинавски чамови мебели. Зад рояла имаше еркерен прозорец, през който се разкриваше гледка към езерото долу и заснежените върхове в далечината.

— Каква гледка! Напомня ми на Атлантис.

— И на мен, но е някак по-нежна, като всичко тук, в Берген, включително обитателите. Кафе или чай?

Поисках кафе и седнах пред модерната стъклена камина, в която дървата горяха весело.

— Заповядай. — Али сложи чашата пред мен и седна до мен на дивана. — Господи, Ася, откъде да започна? Имаме толкова много да си разказваме. Том каза, че ти е разказал своята част от историята. Искам да чуя за теб. Как е Кики, между другото? И по-важното, къде е Кики? Не съм свикнала да ви виждам поотделно.

— Не знам. Тя напусна Лондон и замина. И… — признах си, — вината е моя.

— Скарали сте се?

— Нещо такова… аз просто… опитвах се да си намеря собствен живот.

— А Кики още не е?

— Не. Чувствам се ужасно, Али.

— Е, може би и тя има нужда да открие себе си. Нещо трябваше да се промени — всички се притеснявахме от връзката ви.

— Наистина ли?

— Да. И лично аз смятам, че тази раздяла е много важна и за двете ви. Освен това съм сигурна, че е само временна.

— Надявам се. Иска ми се само да знаех къде е. Беше разстроена, защото не й казах, че съм се срещнала с майка ми.

— Намерила си майка ти?! О, Ася! Ще ми разкажеш ли за нея?

Разказах й; както винаги ми беше трудно да намеря думи, но дадох на Али най-точната възможна съкратена версия.

— Божичко! А аз си мислех, че моето пътуване е било сложно и травмиращо — въздъхна Али. — Ами този Маус? Ще му дадеш ли още един шанс?

— Мисля… мисля, че да.

— Опитай, докато можеш — настоя тя. — Знам много добре, че нищо не продължава вечно.

— Да. — Инстинктивно се пресегнах да хвана ръката й. — Те се нуждаят от мен. И двамата. Бащата и синът.

— А всички искаме някой да се нуждае от нас, нали? — Али прокара ръка по изпъкналия си корем. — По-добре да ти извикам такси. Том беше много разочарован, че трябва да отиде на работа, за да говорят за снощния триумф. — Тя се усмихна, изправи се и отиде до телефона. — Определено си имаш почитател тук. Трябва ли да му кажа, че си заета?

— Да — казах аз. — Мисля, че трябва.

На летище Берген, докато се качвах на самолета, извадих мобилния си. И точно преди да излетим, пратих съобщение на Маус.

„Да, моля.“

* * *

Събудих се в Лондон на следващата сутрин и видях, че е девет и половина. Маус щеше да дойде да ме вземе в единайсет.

Стомахът ми се преобърна няколко пъти, докато стоях под душа и мислех за идването му. И за деня и нощта, които щяха да последват. Отново си прибрах багажа в сака, като оставих черната рокля, която бях носила на концерта, просто за всеки случай, и облякох дебелия вълнен пуловер, който си бях купила в Берген. Добавих ботушите си, след което сложих най-отгоре два комплекта чисто бельо и потреперих.

Когато научи, може и да не стигна до колата, помислих си и започнах да изпадам в паника.

Точно в единайсет часа се позвъни на външната врата и натиснах копчето, за да му отворя. Сърцето ми туптеше бясно, докато слушах изкачващия се асансьор, а после и стъпките му в тесния коридор.

— Вратата е отворена — извиках. Гласът ми звучеше все едно ме души питон.

— Здрасти — каза той и ми се усмихна. Тръгна към мен, но се спря на няколко метра. — Ася, какво има? Случило ли се е нещо? Изглеждаш абсолютно ужасена.

— Защото съм.

— Защо? Заради мен ли?

— Не… и да. — Опитах се дишам и събрах всяка частица кураж, която притежавах. — Би ли седнал, моля?

— Добре — отвърна той и отиде да седне на дивана. — Да не си променила решението? Затова ли е всичко?

— Не. Аз просто… трябва да ти кажа нещо.

— Целият съм в слух.

— Работата е там… — Беше мой ред да започна да бродя напред-назад. — Работата е там, че…

— Ася, каквото и да е, не може да е по-лошо от онова, което аз ти разказах. Моля те, просто го кажи.

Извърнах се от него, затворих очи и изрекох думите:

— Аз съм… девствена.

Тишината сякаш продължи цяла вечност.

— Окей. Това ли е всичко? Имам предвид, това ли искаше да ми кажеш?

— Да! — Подскочих, когато усетих лекото докосване на ръката му на рамото ми.

— Някога имала ли си връзка?

— Не. Аз и Кики… винаги бяхме заедно. Нямаше шанс.

— Разбирам.

— Наистина ли?

— Да.

Бузите ми горяха от смущение. Усетих как Маус ме обръща и ме обгръща с ръце.

— Чувствам се толкова глупаво — промърморих. — На двадесет и седем съм и…

Постояхме мълчаливо известно време, а ръката му нежно галеше косата ми.

— Ася? Може ли да кажа нещо?

— Да.

— Може да прозвучи странно, но фактът, че си, да го кажем така, недокосната от друг, е дар, а не недостатък. Освен това, точно в тази… област… която обсъждаме, от години не съм… Както и да е, мога честно да ти кажа, че не само ти си прекарвала безсънни нощи заради това.

Признанието на Маус определено ме накара да се почувствам по-добре. Той се отдели от мен и ме хвана за ръцете.

— Ася, погледни ме.

Вдигнах очи и срещнах неговите.

— Преди да продължим, искам да те уверя, че никога няма да се опитам да те насилвам или да те поставям под натиск, стига и ти да ми обещаеш същото. Трябва да сме добри един към друг, нали така?

— Да.

— Значи… — Той се вгледа в мен. — Ще пробваме ли? Да се опитаме взаимно да съберем парчетата и да си изградим нов живот?

Погледнах през прозореца към реката, която течеше неспирно напред, без нищо да препречва пътя й. И усетих как защитната стена, която бях построила около сърцето си, започва да се троши. Обърнах поглед обратно към него и усетих как любовта най-сетне протича през процепите. И се надявах един ден да се превърне в приливна вълна.

— Да — отговорих.

 

 

— Къде точно се намираме? — попитах. Маус извади чантите ни от багажника и един лакей дойде да ги вземе.

— Не го ли разпознаваш от описанието на Флора?

Погледнах огромната сива къща, от чиито прозорци се изливаше топла светлина в падащия мрак. И изведнъж разбрах.

— Това е Естуейт Хол, домът на Флора Макникъл!

— Точно така. Когато търсех къде да отседнем в Лейк Дистрикт, открих, че наскоро е бил превърнат в хотел. — Маус ме целуна по темето. — Тук е започнала твоята история, както и моята, в известен смисъл. Да влизаме ли?

На рецепцията учтиво предложи да си вземем отделни стаи, но се спряхме на апартамент. Маус поръча допълнително легло в дневната и каза, че ще спи там.

— Не искам да те плаша — увери ме той.

Качихме се горе и си облякох новата черна рокля за вечеря в ресторанта. Излязох от банята и Маус подсвирна.

— Ася, изглеждаш страхотно. Никога не съм те виждал с открити крака, толкова са дълги и… Извинявай — спря се той. — Искам само да кажа, че си красива. Това окей ли е?

— Да — усмихнах се.

На вечеря Маус ми обясни как някогашната му кариера на архитект означава, че няма да има нужда да плаща на друг да начертае плановете за реновацията на Хай Уийлд. Ярките му зелени очи светнаха, когато заговори за бъдещето на къщата, и изведнъж осъзнах, че той също я обича. Виждайки как някогашната му страст се разпалва отново, усетих как капките в сърцето ми се превръщат в поток.

— Преди да съм забравил — той бръкна в сакото си и извади позната кутийка за бижута, — току-що ми върнаха това от „Сотбис“. Действително е „Фаберже“, поръчано от самия крал Едуард VII. Струва много пари, Ася.

Той ми го върна и аз извадих фигурката, спомняйки си как я бе обичала самата Флора Макникъл, и за нейното пътуване.

— Не съм убедена, че наистина принадлежи на мен.

— Разбира се, че е твоя. Честно казано, мислех, че Теди е продал фигурката преди години. Определено го е направил с други семейни съкровища. Както и да е стигнала до теб, Ася, ти си правнучка на Теди. Това е твоето наследство, Ася… Знаеш ли, замислям се все повече и повече за миналото напоследък — каза Маус, гледайки Пантера в ръката ми. — И разбирам какво се е опитал да направи Арчи, когато е приел Теди като свой собствен син… травмата, която е преживял през войната… — Той поклати глава. — Каквито и да са били последствията, той се е опитал да изкупи вината за всичката произволна смърт и разрушение, които е видял, като е прехвърлил дара на Хай Уийлд на потомството на незнаен войник. Също както аз се надявам да изкупя своята вина, като подновя имението за Рори.

— Да. Мисля, че е било красив жест.

След вечеря ме заведе обратно горе в апартамента ни.

— Е, добре — каза той на влизане — сега ти пожелавам лека нощ.

Видях как сваля сакото си в дневната. Тогава се спрях, отидох до него, изправих се на пръсти и го целунах по бузата.

— Лека нощ.

— Може ли да те прегърна? — попита той и усетих дъха му по кожата си.

— Да, моля.

Направи го и усетих внезапен порив у себе си.

— Маус?

— Да?

— Можеш ли да ме целунеш?

Той повдигна брадичката ми и се усмихна.

— Да, мисля, че ще се справя.

* * *

Когато се събудихме на следващата сутрин, великолепните околности на Лейк Дистрикт се разтвориха пред нас като разопакован подарък през прозорците на апартамента ни. Прекарахме деня навън, като посетихме фермата Хил Топ, стария дом на Биатрикс Потър, а днес — музей, след което потърсихме фермата Уинбриг, домът на Флора, където бе преживяла толкова много самотни години. И стиснах ръката на Маус още по-силно, зарадвана, че се бях спасила на косъм от нейната съдба.

Върнахме се в хотела и се разходихме между дърветата край езерото Естуейт, където видяхме една чучулига да прелита през мъглата над езерото по залез-слънце. Застанахме там, хванати ръка за ръка, с порозовели от студа носове, и наблюдавахме абсолютното спокойствие на пейзажа, чиято красота остави и двама ни без думи.

Вечерта отидохме в „Тауър Банк Армс“, местната странноприемница, където бе отседнал Арчи Вон, когато дошъл да посети Флора.

— Може би и аз трябваше да отседна тук, като него — усмихна ми се Маус.

— Радвам се, че не го направи — отвърнах и осъзнах, че наистина го мисля. Макар да бях оставила Маус да спи сам след целувката, после лежах в леглото и усещах сладка тръпка по цялото си тяло. И знаех, че с времето и с много доверие ще стигна дотам. Можеше дори да се насладя на пътешествието.

На следващата сутрин напуснахме Естуейт Хол. Маус ме закара до долината Лангдейл и се разходихме във величествения планински проход.

Изведнъж ми хрумна една мисъл.

— Маус?

— Да?

— Как е истинското ти име? Знам, че започва с „О“.

Устните му се извиха в иронична усмивка.

— Мислех си, че никога няма да попиташ.

— Е, какво е?

— Името ми е Оеномаус.

— Боже мили!

— Знам. Смехотворно, нали?

— Името ти ли?

— Да, и това също, разбира се — обвинявай баща ми, той беше маниак на тема гръцка митология — но имах предвид съвпадението. Според митовете „Оеномаус“ бил женен за „Астеропа“ — или, според някои версии, бил неин син.

— Да, чувала съм легендите около името си. Защо не ми каза по-рано?

— Веднъж те попитах дали вярваш в съдбата. Ти каза не. Докато аз разбрах в деня, в който те видях за пръв път в Хай Уийлд и чух истинското ти име, че ни е писано да бъдем заедно.

— Така ли?

— Да. Писано е от звездите — подкачи ме той. — А изглежда и бащата, и синът са в краката ти.

— Е, надявам се да нямаш нищо против да продължа да те наричам Маус.

Смехът ни прокънтя в долината Лангдейл и Оеномаус Форбс, лорд Вон от Хай Уийлд, ме прегърна силно.

— Е?

— Какво „е“?

— Ще се върнеш ли в Хай Уийлд с мен тази вечер, Астеропа?

— Да — отговорих без колебание. — Не забравяй, че утре имам работа.

— Разбира се, че имаш, романтичка такава. Е, добре — каза той, пусна ме и ме хвана за ръката. — Време е и двамата да се върнем у дома.