Лусинда Райли
Сестра на сенките (44) (Историята на Ася)

43.

Тази вечер, реших, докато си лягах много по-късно, беше една от най-хубавите, които някога бях прекарвала. Семейство Вон — Форбс бяха пристигнали наведнъж, и, очевидно подготвени от Орландо, бяха приели Силвия с отворени обятия.

— Все пак тя е част от семейството — засмя се Маргьорит и запали поредната си цигара „Житан“. Тя пиеше чаша след чаша червено вино, докато аз готвех телешкото, което Орландо донесе от фермерския магазин. На масата всички обяснихме в повече детайли на Силвия как се вписва в семейната мозайка. Докато виното се лееше, усетих как през древните, влажни стени на Хай Уийлд се просмуква усещане за покой. Сякаш тайните на миналото най-после бяха паднали като снежинки и започваха да се трупат спокойно по земята.

По-късно, докато мърдах с крака, за да намеря топло място между ледените завивки, осъзнах, че тази вечер, с майка ми до мен, най-сетне се бях почувствала на мястото си.

* * *

— Боже мили! — възкликна майка ми, когато влезе в кухнята на следващата сутрин. Аз вече бях на пост до печката и правех закуска. — Имам ужасен махмурлук. Бях забравила как пият англичаните — добави тя, приближи се до мен и ме прегърна спонтанно. — Нещо ухае приятно — отбеляза тя и погледна надолу към наденичките, които пържех за Рори, който се бе измъкнал да гледа „Хари Потър“ — новия си любим филм, — докато нямаше кой да му каже, че не може.

— Страхотна готвачка си, Ася. Също като прабаба си Теси. Още сънувам домашния й чипс.

— Мога да правя и такъв — казах.

— Много бих се радвала някой ден да го опитам — отвърна тя, а погледът й се насочи към кафеварката. — Може ли да си сипя кафе?

— Разбира се, заповядай.

— Благодаря. Знаеш ли, с Маргьорит останахме будни, след като всички отидохте да си легнете. Прекарахме повечето си време в опити да решим каква точно е роднинската ни връзка. Стигнахме до втори полубратовчеди, но кой знае? И на кого му пука? Боже, това момиче може да надпие моряк! — Тя седна на масата и въпреки оплакванията си от махмурлука изглеждаше много елегантна, облечена в дънки и кашмирен пуловер. — Разказа ми как се е влюбила в собственичката на шатото, където рисува стенописите си във Франция. И как й е писнало от Хай Уийлд и усилията да го поддържа. Имам чувството, че иска да се премести.

— Къде?

— Във Франция, естествено!

— Ами Рори? Ще трябва да научи френския език на знаците, а той е толкова различен от британския…

— Не знам, Ася, но може би ще поговори с теб за това. Знаеш ли, с идването си тук осъзнах колко съм нормална. И какъв прост живот водя, в сравнение с новооткритите си английски братовчеди.

— Кога се връщаш в Щатите?

— С нощния полет по-късно тази вечер. Така че ако си съгласна, бих искала да прекараме заедно времето, което ми остава.

— Да, много бих се радвала — отвърнах.

След като сервирах закуската и измих чиниите, поверихме на Рори задачата да ни разведе из градините. Той караше колелото си по твърдите, заскрежени пътеки и ми правеше знаци, че съм много бавна, ако изостанехме прекалено много.

— Много сладко момченце. И умно — отбеляза майка ми. — И явно много те обича.

— Аз също го обичам. Толкова е позитивен.

— Да, така е. Бог да го благослови, надявам се само животът да се отнесе добре към него.

— Семейството му е край него, за да го защитава.

— Да, поне засега — добави майка ми с тъжна усмивка.

По-късно следобед помолих Маргьорит да ми заеме фиата и закарах майка ми в Тентърдън, където Орландо — който май също имаше махмурлук — подреждаше книги по рафтовете.

— Ах! Дамите са склонили да ме посетят в скромното ми обитание. Добре дошли, професор Грей. Може би сега бих могъл да кажа, че първият ми клиент е бил професор от Йейл? Елате, трябва да ви покажа първото си издание на „Ана Каренина“.

— Орландо, казах ти снощи, наричай ме Силвия, ако обичаш.

Докато Орландо и майка ми се занимаваха с общата си страст, аз се заех с подреждането на книгите, чувствайки се почти като Рори, докато се опитвах да разбера за какво говорят.

— Разбира се, експертът по литература от началото на XX век е Ася. — Орландо ми хвърли поглед; беше достатъчно досетлив, за да осъзнае, че може да се чувствам пренебрегната. — Питайте я каквото искате за кръга „Блумсбъри“ — особено за бившата съседка на Хай Уийлд, милата ни Вита Саквил-Уест, и съответните й любовници. Което е иронично, предвид миналото на самата лейди Флора Вон.

— Ася спомена между другото за връзката снощи — вметна майка ми.

— Следващия път, когато се върнете по тези брегове, госпожо Силвия, трябва да прочетете целите дневници. Дават изключително интересен поглед към Англия в Едуардианската епоха.

— Може Ася да ги редактира и събере в книга. Сигурна съм, че целият свят би се интересувал от историята на Флора.

— Госпожо Силвия, това е отлична идея! С нейните задълбочени познания за литературата в този период, плюс личната й връзка с лейди Флора, не бих могъл да се сетя за никой по-квалифициран — съгласи се Орландо и усетих погледите им върху себе си.

— Може би след време — свих рамене.

— Ако я напишеш, университетското издателство на Йейл със сигурност ще прояви интерес да я издаде.

— Както и много издателства тук — контрира Орландо. — В тази история има много елементи на популярните любовни романи, да не говорим, че е истинска!

Майка ми погледна часовника си.

— Боя се, че ще трябва да се върна в къщата — влакът ми за Лондон тръгва скоро.

Обратно в Хай Уийлд, майка ми слезе по стълбите с куфара си.

— Маус ще те закара до гарата — казах й.

— О, Ася! — Тя ме прегърна и ме задържа в ръцете си. — Моля те, поддържай връзка с мен колкото можеш по-често. Иначе може да си помисля, че всичко това е било сън. Нали имаш всичките ми номера? И имейла ми?

— Да, имам ги.

Отвън се чу клаксон.

— Сега ще трябва да ти кажа довиждане, но щом се прибера, ще планираме още едно пътуване. Или ти ще дойдеш при мен в Кънектикът да се запознаеш с братята и сестра си, или аз ще се върна тук при теб, нали така?

— Да, така ще направим.

Майка ми ме прегърна силно и ми прати въздушна целувка на излизане. Гледах как се качи в ленд роувъра до Маус. Докато се отдалечаваше с колата, изведнъж почувствах липсата й. Тази жена сякаш ме познаваше толкова добре, по начин, по който не ме познаваше никой друг, а аз едва започвах да я опознавам.

* * *

По-късно, след като Рори си легна, сервирах зеленчуковата баница, която бях направила от остатъците, и вечеряхме в уютна тишина, изтощени от последните два дни. Орландо се оттегли и отиде да си ляга, а Маус се качи горе да погледне теча, който Маргьорит бе открила на тавана на спалнята си.

— И сега се събира в една тенджера — въздъхна тя, докато ми помагаше да почистя масата. — Утре рано сутринта се връщам във Франция, впрочем. Маус ще ти дава пари за пазаруване, докато ме няма.

— Кога ще се върнеш?

— Никога, ако зависеше от мен. Боже, колко мразя тази къща! Все едно да се грижиш за престарял, болен роднина, когато знаеш, че няма как да го спасиш. — Щом изсуши чинията, която държеше, Маргьорит взе един „Житан“, запали го и се строполи на един стол. — Казах на Маус, че трябва да обмислим дали да не я продадем. Знам, че трябва да отиде у Рори, но съм сигурна, че някъде има някое момче от Сити с амбициозна съпруга, което ще се радва да хвърли няколко милиона за такова местенце. Поне Маус каза, че с Орландо ще ми дадат малко пари от продажбата на книжарницата. Мисля, че го заслужавам, предвид обстоятелствата — добави мрачно.

— Рори е щастлив тук.

— Да, защото това място се превърна в негов дом. Иронично е…

Погледът й се отмести към прозореца и тя въздъхна тежко, издишвайки облак дим.

— Както и да е, утре се махам поне за малко и много от това дължа на теб, Ася. Сериозно, ти стабилизира тази къща и обитателите й. Особено Маус.

— Не мисля така — смотолевих.

— Не знаеш какъв беше, преди да дойдеш. Сега е различен, Ася, и това поне ми дава надежда, че нещата може да се променят. Дори прави усилия с Рори, което за мен е истинско чудо. Даже Орландо е по-малко отделен от истинския свят, откакто ти се появи в живота му. Често съм се чудила дали не е гей, но не съм го виждала с никого, нито мъж, нито жена. Предполагам, че е асексуален. Как мислиш?

— Мисля, че е влюбен в книгите си. И те са всичко, от което се нуждае — отговорих, понеже ми беше неудобно да обсъждам сексуалната ориентация на Орландо.

— Знаеш ли какво? Мисля, че си абсолютно права. — Маргьорит се усмихна.

— На Рори ще му липсваш, когато си тръгнеш — постарах се да сменя темата и да върна разговора в по-безопасна територия.

— И на мен ще ми липсва, но добрата новина е, че е свикнал нови хора да се грижат за него. Имаше купища бавачки, преди да реша, че е време да се заема лично. А сега, ако нямаш нищо против, ще те оставя. — Тя се изправи и си загаси цигарата в саксията на беззащитния кактус. — Ето един съвет: прекрасно е да си влюбен. Кара всички ни да заблестим. Лека нощ, Ася. — С тези думи тя ми прати въздушна целувка и ме остави с ръце, потънали в сапунена вода, и завъртяна глава.

Щом привърших с миенето, тръгнах по коридора към дневната с чаша горещ шоколад, защото имах нужда от малко време да си поема дъх.

— Здрасти. — Маус влезе точно когато седнах.

— Здрасти.

— Утре ще трябва да повикам водопроводчик да погледне онзи теч. Не че ще успее да направи кой знае какво. Мисля, че е от покрива.

— О, така ли — казах само и се фокусирах върху пламъците в камината.

— Имаш ли нещо против да седна?

— Не. Да ти донеса ли горещ шоколад?

— Не, благодаря. Аз… искам да говоря с теб, Ася.

— За какво?

— О, за много неща — каза той, сядайки на стола срещу мен. Изглежда се чувстваше също толкова неудобно, колкото и аз. — Е, доста неща се промениха, откакто за пръв път стъпи в книжарницата, нали?

— Да, така е.

— Как се чувстваш сега по отношение на срещата с майка ти?

— Добре. Благодаря ти, че отдели време да отидеш в Кеймбридж вместо мен.

— Не се тревожи, всъщност ми се отрази добре да се върна на място, където някога бях толкова щастлив. Там се запознах с Ани.

— Наистина ли?

— Да. Пристигнах в Кеймбридж около два часа преди лекцията и изпих една бира в кръчмата, където за пръв път я заговорих.

— Трябва да е било утешително — осмелих се да предположа.

— Не. Не беше. Всъщност беше ужасно. Седях там и не чувах нищо, освен укорите й за поведението ми след смъртта й. И колко себичен и в крайна сметка жесток човек станах, след като я изгубих. Постъпих ужасно, Ася, наистина ужасно.

— Скърбял си. Разбираемо е.

— Не и когато засяга всички около мен. Почти унищожих това семейство, и изобщо не преувеличавам — добави настоятелно Маус. — Тогава, по-късно същата вечер, се запознах с майка ти и видях любовта, която е изпитвала към теб през всичките тези години, макар да е вярвала допреди няколко седмици, че си мъртва. И си представих как Ани, някъде там, горе, ме гледа и вижда какво съм направил. И какво не съм. Застанах на моста до Кралския колеж и едва не се хвърлих в реката. Отдавна знам какъв хаос причини поведението ми, но също като алкохолик, който осъзнава, че е мръсен пияница, но си сипва още едно, за да се почувства по-добре, не знаех как да го поправя.

— Разбирам — казах тихо, и наистина разбирах.

— Онази нощ в Кеймбридж беше повратната точка — продължи той. — Осъзнах, че трябва да се простя с миналото и да кажа последно сбогом на Ани. И да спра да тъна в самосъжаление. Какъв смисъл имаше да се държа за спомена за нея, когато това се отразяваше толкова зле на живите? Прибрах се у дома решен да се опитам да поправя стореното.

— Това е добре — окуражих го.

— И трябва да започна от теб. Онази нощ, на моста, признах пред себе си, че изпитвам… чувства към теб. Които ме объркват — мислех, че никога повече няма да се влюбя. Раздирах се от чувство за вина; след като прекарах последните седем години, поставяйки мъртвата си съпруга на пиедестал, имах чувството, че по някакъв начин я предавам, че има нещо грешно в това да се чувствам добре в компанията ти. Освен това бях — и още съм — уплашен до смърт. Може би си разбрала, че когато се влюбя, това ме обсебва изцяло. — Той ми се усмихна леко, с известна ирония. — И колкото и да е неудобно за теб, Ася, осъзнах, че наистина те обичам. Ти си прекрасна по всеки един начин.

— Не съм, Маус, уверявам те — възразих припряно.

— Е, за мен си, макар да осъзнавам, че сигурно си имаш недостатъци, също като Ани. Слушай… — Той се приведе напред и се протегна да ме хване за ръцете, които му подадох неохотно. Сърцето ми биеше толкова силно, че имах чувството, че ще се изтръгне от гърдите ми. — Нямам представа какво изпитваш към мен. Спокойната ти външност е непроницаема. Попитах Орландо миналата вечер, понеже той сякаш те познава най-добре. Той каза, че според него отношението ми към теб е било толкова непостоянно, докато се мятах между любовта и вината, че изпитвам любов, че вероятно те е страх да чувстваш каквото и да е.

Маус, иначе толкова красноречив и лаконичен, продължи да говори бързо.

— Така че реших, че първото нещо, което трябва да направя, стремейки се да се реабилитирам и да си създам ново и по-добро „аз“, е да събера кураж и да ти кажа това. Е? Мислиш ли, че може да изпитваш нещо към мен?

Изпитвах само усещането, че Маус имаше нечестно предимство с осенилото го на моста прозрение. Той бе имал време да постави чувствата си — истински или въображаеми — в някакъв ред. Докато аз нямах.

— Аз… не знам.

— Е, това не е точно цитат от „Ромео и Жулиета“, но поне не е и категорично „не“. Освен това — той пусна ръцете ми, изправи се и започна да броди напред-назад, — преди да вземеш решение, има още нещо, което трябва да ти кажа. И то е толкова ужасно, че дори да откриеш, че все пак имаш чувства към мен, то незабавно ще ги заличи. Но не мога да те лъжа от самото начало, Ася, и ако имаме някакъв шанс да бъдем заедно в бъдеще, трябва да го знаеш.

— И какво е то?

— Добре… — Маус се спря и се обърна към мен. — Работата е там, че Ани беше глуха.

Погледнах го и видях, че чака да направя връзката. Знаех, че я има, но не можех да разбера каква е.

— С други думи, Рори е наш… мой син.

— Мили боже… — прошепнах. Всичко, което не разбирах около това семейство, най-после отиде на мястото си в един-единствен ярък миг на проникновение. Вторачих се в камината и чух Маус да въздиша и да сяда тежко на стола.

— Когато открихме, че е бременна, и двамата бяхме толкова развълнувани… Но после тя отиде на първия си преглед и откриха, че има рак на яйчниците. Нямаше как да започне каквото и да било лечение, понеже можеше да навреди на бебето, така че бяхме изправени пред страшен избор: Ани да продължи бременността и да поеме последствията на забавения курс химиотерапия, или да направи аборт и да започне лечение незабавно. Ани беше голяма оптимистка и избра първата възможност, защото знаеше, че дори да оживее, това ще е последният й шанс да има дете. Лекарите й бяха казали, че ще трябва да извадят всичко веднага след като роди. Следиш ли историята дотук, Ася?

— Да.

— Рори се роди и направиха операцията на Ани почти моментално. Но дотогава ракът вече се беше разпространил в лимфните й жлези и черния й дроб. Умря след около два месеца.

Гласът му секна за момент, преди да продължи.

— Истината е, че когато откриха болестта й, аз я умолявах да направи аборт и да си даде най-добрия възможен шанс да се спаси. Вече знаеш колко я обожавах. Затова след като си отиде, всеки път, когато погледнех Рори, виждах не невинно бебе, а убиеца на майка си. Ася, аз го мразех. Мразех го за това, че уби майка си… любовта на живота ми. Тя беше всичко за мен.

Той се задави с думите си и му отне известно време да се оправи. Аз седях като замръзнала на стола си, без да смея дори да дишам.

— Не помня добре какво стана след това, но получих нещо като нервен срив и лежах в болница известно време. Тогава Маргьорит, да е жива и здрава, нямаше друг избор, освен да вземе Рори при себе си в Хай Уийлд. Накрая ме пуснаха от болницата с куп лекарства и Рори се върна при мен с бавачка, която да се грижи за него. Окуражаваха ме да се „привържа“ към него, както се изрази терапевта ми, но не можех. Не можех да понеса дори да го погледна. Тогава умря и баща ми и това направо ме довърши. Накрая, след редица неуспешни бавачки, които бях уплашил с агресивността си, Маргьорит предложи Рори да дойде да живее при нея в Хай Уийлд за постоянно. Всички ме бяха отписали като изгубена кауза. И бяха прави. Зарязах и работата си като архитект, и фермата. В крайна сметка Маргьорит пое бремето на грижите за Рори през последните пет години и не можеше да продължи напред със собствения си живот и кариера. А самият Рори… Боже, Ася, той мисли, че съм му чичо! А най-лошото е, че не знае нищо за майка си! Не позволих на никого да споменава Ани пред него през целия му живот! Той толкова прилича на нея; и тя беше талантлива художничка… Как изобщо бих могъл да му се реванширам?

Тогава се възцари мълчание; Маус се беше хванал за главата и дишаше тежко.

— Е — казах накрая, — поне му направи браунита онзи ден.

Той вдигна поглед към мен, а очите му бяха изпълнени с агония. После вдигна ръце.

— Така е. И ти благодаря — отвърна с перфектни жестове от езика на знаците.