Лусинда Райли
Сестра на сенките (14) (Историята на Ася)

13.

Флора прекара следващата седмица в леглото с ужасна настинка. С повишаването на температурата й целият епизод с Арчи започна да й се струва като сън и тя взе да се чуди дали не си го е въобразила.

Когато най-после се почувства достатъчно добре, за да стане от леглото, слезе с омекнали крака на долния етаж и намери няколко писма, адресирани до нея, на сребърния поднос, оставен в преддверието за тази цел. Разпозна по почерка, че две от тях са от Аурелия, едно от майка й, но четвъртото беше написано с елегантния почерк на Арчи. Седна на най-долното стъпало и отвори с треперещи ръце писмото, отслабена от болестта и от страха какво би могло да съдържа.

Хай Уийлд

Ашфорд, Кент

5 юли 1909

 

Скъпа моя Флора,

Надявам се това писмо да те открие в добро здраве, макар аз самият да прекарах лоша настинка в дните след планинското ни приключение. Искам да те уверя, че всичко, което ти казах, беше истина. Моля те да проявиш търпение, защото се намираме в сложна ситуация, на която трябва да се постарая да намеря решение. Ти нямаш вина за това, нито дори аз — тази ситуация се роди вследствие на готовността ми да взема правилното решение за всички, които обичам.

Знам, че говоря с гатанки, но за жалост определени планове бяха приведени в действие, преди да те видя, и сега трябва да се постарая да се измъкна от тях и да си проправя път напред. Предлагам, с оглед на деликатната ситуация в момента, да изгориш това писмо, понеже знам, че подобни послания често се озовават в грешните ръце. А не бих искал да те поставя в неудобна ситуация.

Междувременно отново те моля да ми имаш доверие и оставам твой приятел и ревностен обожател,

Арчи Вон

П. П. Моля предай поздравите ми на Пантера. Надявам се, че се грижи за теб.

Флора препрочете думите му отново и отново, опитвайки се да разбере нещо от тях. Когато започнаха да танцуват по страницата пред нея, тя сгъна писмото с въздишка и го пъхна обратно в плика му.

За да се разсее, Флора взе писмата от Аурелия. Първото беше написано с радостен тон и пълно с клюки.

Вече бяха обявени два годежа и с мама ни поканиха и на двете празненства. Всъщност тук има доста млади мъже, които проявяват интерес към мен, но никой не успя да хване сърцето ми. Разочарована съм от твоя архивраг Арчи Вон, който не се чувствал добре и затова се наложило да отмени планираното си посещение в Лондон. Сега се съмнявам, че ще го видя отново, преди да свърши сезонът и всички да се приберат за лятото у дома или в някои случаи в чужбина. Признавам, че завръщането в Естуейт може да ми се стори малко скучно след Лондон, но очаквам с нетърпение да те видя, скъпа моя сестро. Нямаш представа колко ми липсваш.

— „Архивраг“… ха! — Флора остави писмото и се замисли колко много неща се бяха променили, откакто за последен път видя Аурелия. След това с натежало сърце й се наложи да помисли за чувствата на Аурелия към Арчи. Аурелия искаше само Флора да го хареса и да му прости. Колко ли би била ужасена, ако научи истината?

Флора се качи в спалнята си, прибра писмата в копринения джоб на гърба на настоящия си дневник и го затвори в бюрото си за писане. Изпрати безмълвна — и доста себична — молитва някой мъж, който и да е мъж, освен Арчи, да спечели сърцето на Аурелия в малкото оставащи дни от сезона. Имаше много неща, които бе готова да сподели със сестра си, но й беше болезнено ясно, че новооткритата й страст към Арчи Вон никога не би могла да бъде едно от тях.

Тя легна на леглото си и скъса плика на второто писмо от Аурелия.

Гросвенър Скуеър 4

Лондон

7 юли 1909 г.

 

Скъпа сестро,

Пиша ти със смесица от тъга и силна радост, че в крайна сметка няма да се присъединя към теб у дома толкова скоро, колкото си мислех. Лейди Вон ме покани да посетя Хай Уийлд! Елизабет ми разказа много за красотата на имението и очаквам с нетърпение да видя легендарната градина, която ми описа. Както можеш да си представиш, с най-голямо нетърпение очаквам да се видя с Арчи, който ще бъде там. Казаха ми, че още не се е излекувал от настинката, която е причината да го няма в Лондон, където липсва на всички ни. Мама ще се върне в Естуейт сама и се надявам, че ще можеш да ми простиш за удължаването на престоя ми на юг и да разбереш защо го правя. Ще се върна през септември, а междувременно ще продължа да ти пиша.

С любов към теб, скъпа моя сестро,

Аурелия

Внезапна болка стегна сърцето на Флора. Болка, по-силна от всякакви подбити крака, болест или някогашна скръб за някой член на менажерията й. Аурелия щеше да гостува в Хай Уийлд. Щеше да види със собствените си очи къщата, която Арчи бе описал, и, още по-мъчително, любимите му градини.

Предателският ум на Флора си представи Аурелия в една от красивите й рокли, с голяма шапка за слънце, украсена с цветя, върху русата й коса, да се разхожда из градините с Арчи. Флора се свлече на възглавниците си, чувствайки се сякаш ще повърне върху меката черна козина на Пантера.

Когато Сара почука на вратата час по-късно, за да я пита какво иска за обяд, Флора се престори на заспала. Съмняваше се, че някога отново ще огладнее.

* * *

Майка й се върна у дома от Лондон през първата седмица на август. Флора забеляза, че Роуз е напрегната, но го отдаде на нещастието й от завръщането вкъщи след ярките светлини на Лондон. Три дни по-късно баща й, който винаги й се струваше нещастен, се върна от Шотландия. Може би се дължеше и на отсъствието на Аурелия, и на факта, че развитото въображение на Флора ежечасно й поднасяше мрачни мисли за сестра й в Хай Уийлд с Арчи, но сякаш над цялото домакинство бе надвиснала мрачна сянка.

Вече напълно оздравяла след настинката си, Флора се завърна към нормалната си дневна програма: събуждаше се рано, за да събере храна за животните си, ходеше с файтона по работа в Хоуксхед и рисуваше новите съкровища, открити при пътуванията й в мекото следобедно слънце. Когато си беше вкъщи чуваше приглушен шепот зад вратата на кабинета на баща си, а разговорите на вечеря бяха още по-кратки от обикновено.

Когато август издаде последния си предсмъртен стон и си отиде заедно с лятото за още една година, Роуз помоли дъщеря си да дойде да я види след закуска. Флора усети странно облекчение, докато вървеше към дневната и чукаше на вратата; каквото и да имаше да й казва майка й, поне щеше да разсее облаците след седмици на трупано напрежение.

— Здравей, мамо — каза тя, когато влезе.

— Ела и седни, Флора.

Флора седна в стола, посочен от майка й. През прозорците струеше ярка светлина и осветяваше избелелите цветове на махалския килим на пода. В камината имаше запален огън — още един знак за промяната на сезона.

— Флора, в последните няколко седмици баща ти и аз обсъждахме бъдещето на… нашето семейство.

— Разбирам.

— Надявам се това, което ще кажа, да не ти причини прекалено голям шок. Макар да не казваш нищо, знам, че забелязваш всичко.

— Наистина ли? — изненада се Флора от коментара на майка си.

— Да. Ти си умна и наблюдателна млада жена.

Флора разбра, че новините трябва да са много лоши, защото никога не бе чувала такъв комплимент от устата на майка си.

— Благодаря ти, мамо.

— Няма друг начин да ти го кажа — баща ти продава Естуейт Хол.

Дъхът на Флора спря, а Роуз продължи, без да поглежда дъщеря си в очите.

— През последните няколко години всяко пени, което имаме, отива за поддръжката на къщата, което е и причината да живеем толкова скромно. Фактите са, че просто няма пари. А баща ти с право отказва да трупа дългове, за да покрие необходимите ремонти. Имаме купувач, който е готов да плати добре и има средствата да възстанови къщата. Баща ти ни намери къща в шотландските планини, край Лох Лий, и ще се преместим там през ноември. Съжалявам, Флора. Знам колко много обичаш дома ни и околностите му, повече от всички нас. Но няма какво друго да се направи.

Флора не проговори. Не можеше да проговори.

— Признавам, че решението не е идеално, и… — Флора видя как майка й преглътна тежко, за да запази спокойствие. — Преместването определено ще е трудно за мен, но така стоят нещата. Що се отнася до теб, Флора, баща ти и аз смятаме, че не би било правилно да те вземем с нас на толкова изолирано място, при положение че си още млада и се нуждаеш от компания. Затова ти намерих работа при едно семейство в Лондон, която, мисля, ще ти хареса много.

За момент Флора се видя да чисти печки и да бели картофи в някоя кухня.

— И каква е тази работа, мамо? — успя да каже накрая с пресъхнала уста.

— Моя близка приятелка се нуждае от допълнително обучение за двете си дъщери. Разказах й за уменията ти в рисуването и познанията ти по ботаника. Тя ме попита дали ще е възможно да се присъединиш към домакинството й и да обучиш дъщерите й в уменията си.

— Значи ще бъда гувернантка?

— Не в буквалния смисъл, не. Семейството, за което ще работиш, е богато и има голям персонал, който да се грижи за децата и да ги образова. Виждам ролята ти като тази на частен учител.

— Мога ли да попитам как се казва тази твоя приятелка?

— Името й е госпожа Кепел. Високо уважавана дама в лондонското общество.

Флора кимна, макар, тъй като живееше в дивите земи около езерата, да не знаеше името на никого в Лондон, уважаван или не.

— Тя е дама, която се движи в най-високите кръгове на обществото и е истинска чест да ти предложи такава позиция. — По лицето на майка й за момент премина странно изражение. — Е, това е. Ще се присъединиш към домакинството й в началото на октомври.

— Ами Аурелия? Тя с вас ли ще се премести в Шотландия?

— Аурелия ще живее с леля си Шарлот в Лондон, когато се върне от Кент. Надяваме се да не мине дълго време преди Аурелия да се сдобие със собствено домакинство.

Сърцето на Флора спря за миг.

— Тя ще се жени? За кого?

— Убедена съм, че сестра ти сама ще ти каже, щом годежът бъде потвърден. Имаш ли някакви въпроси, Флора?

— Не. — Какъв смисъл имаше? Съдбата й вече беше решена.

— Мила моя… — Роуз протегна колебливо ръка към дъщеря си. — Толкова съжалявам. Ще ми се нещата да бяха различни, за теб и за мен. Но не са и ще трябва да се справим както можем със ситуацията.

— Да. — Флора изпита внезапна емпатия към майка си, която изглеждаше също толкова нещастна, колкото и тя. — Аз ще… свикна с новите си обстоятелства, сигурна съм. Кажи на госпожа Кепел… кажи й, че съм й много благодарна.

И преди да се посрами, като избухне в ридания, Флора бързо излезе от дневната. Качи се горе, заключи вратата на спалнята си, строполи се в леглото, зави се през глава и заплака колкото можеше по-тихо.

Загубих всичко… дома си, сестра си, живота си…

Пантера също се промъкна под завивките и усещането от меката му топла козинка я разплака още повече.

— А какво ще се случи с теб? И Поузи, и останалите от менажерията ми? Съмнявам се госпожа Кепел — Флора изплю името, сякаш беше отрова, — да иска някаква стара жаба и плъх да развалят перфектния й дом. Да обучавам деца! Господи, Пантера, аз почти не познавам деца, камо ли да знам как да ги обучавам. Дори не съм сигурна, че ги харесвам.

Пантера слушаше търпеливо и мъркаше в ухото на Флора вместо отговор.

— Как можаха мама и татко да ми причинят това?

Флора отметна завивките си, седна в леглото и погледна прекрасната гледка към езерото Естуейт през прозореца. Скръбта бе заменена от гняв и тя се изправи и закрачи напред-назад из стаята, отчаяно опитвайки се да намери начин да спаси собственоръчно любимия си дом. След като изчерпа всички възможности — просто нямаше никакви — Флора отвори вратите на всичките си клетки. Животните от менажерията й затичаха и заскачаха на свобода и се струпаха около господарката си, сякаш за да я защитят.

— О, господи. — Флора въздъхна тежко и прегърна животните. — Какво ще правя?

* * *

Над езерото започна да пада мъгла всяка сутрин, а вечер се здрачаваше все по-рано. Флора прекарваше колкото може повече време извън къщата. Баща й все още не й бе споменал директно за предстоящата продажба на къщата, нито за преместването на Флора в Лондон. Хранеха се заедно, както винаги, и Флора се зачуди дали баща й изобщо ще й каже сбогом, когато си тръгне след две седмици.

Единственият знак за промяна бяха няколкото товарни коли, които спряха пред къщата и си тръгнаха натоварени с мебели — дали за продажба на търг или за новата къща на родителите й в Шотландия, Флора не знаеше. Когато видя да внасят празни кашони в библиотеката, Флора се спусна вътре и, като същинска крадла, събра толкова от любимите си книги, колкото можеше да носи на ръце, и избяга горе с плячката си.

Беше сезонът за коситба в Естуейт и околностите и необичайно хубавото време бе накарало цялото село да излезе наведнъж, за да прибере сеното, преди да завали. Флора ходеше по алеите с кошницата си, поздравяваше познати лица, с които скоро щеше да се сбогува, и събираше мостри от колкото можеше повече видове растения. Предполагаше, че в Лондон няма да има изобилие от интересна флора и фауна, която да скицира и рисува.

Най-належащият проблем беше какво да прави с менажерията си. Ако пуснеше животните на свобода, никое от тях не би оцеляло в природата след всичките си години на хотел в Естуейт Хол. Но какво друго можеше да направи?

И тогава, докато лежеше будна рано една сутрин, отговорът я осени. След закуска Флора сложи най-хубавото си боне и отиде до конюшнята, за да впрегне понито във файтона.

— Е, добре — каза на Майла, докато я подкарваше, — най-много да каже не.

Флора спря файтона пред фермата Хил Топ и завърза понито за един стълб. След това приглади полите си, намести бонето си и отвори дървената врата на двора. Вървейки по пътеката, забеляза добре поддържаните лехи, пълни с лилави есенни минзухари^[1] и далии. Отляво, зад зелена врата от ковано желязо, бяха засадени зеленчуци — тя забеляза големи зелки и листа от моркови. По фасадата на къщата се катереше глициния; зреещи японски дюли също придаваха цвят на сивите й стени.

Спря се отпред, осъзнавайки, че единственото нещо, което стоеше между нея и героинята й, беше дъбовата врата. Почти загуби кураж, но мисълта за сигурната съдба на менажерията й, ако не направи поне опит, я накара да удари месинговото чукало. Секунди по-късно чу да се приближават стъпки. Вратата се отвори и две ясни, питащи очи изгледаха оценяващо посетителката.

— Здравейте. С какво мога да ви помогна?

Флора веднага разпозна госпожица Потър, и тъй като бе очаквала прислужницата да отвори вратата, направо онемя при вида й. Героинята й изглеждаше доста раздърпана — бършеше си ръцете на престилка, покрита с петна от плодове, върху проста пола от сива вълна и семпла бяла блуза.

— Едва ли си ме спомняте — започна свенливо, — но се казвам Флора Макникъл и живея в Естуейт Хол, недалеч оттук. Веднъж дойдохте у нас на чай, а после ми написахте писмо с една история за гъсеница и охлюв…

— О, да, разбира се, че си спомням! Леле, госпожице Макникъл, колко сте пораснала оттогава! Няма ли да влезете? Тъкмо правя сладко от боровинки и трябва да го наглеждам, докато кипне. За пръв път го правя, нали разбирате?

— Благодаря ви — отвърна Флора, която направо не можеше да повярва, че прочутата госпожица Потър я е поканила да влезе.

Посрещна я богато украсено преддверие, много различно от простата фасада на къщата. Край стълбището тиктакаше часовник с махало, а до стената имаше голям дъбов скрин, пълен с малки съкровища. Всичко беше перфектно подредено, почти като в кукленска къща, и Флора почти можеше да си представи как мишките от приказките на госпожица Потър се щурат насам-натам и създават хаос в къщата. Скришом се ощипа, за да се увери, че не сънува.

— Божичко, пак е загоряло по дъното — въздъхна госпожица Потър и се спусна към готварската тенджера, висяща над открит огън, чието съдържание бълбукаше прекалено весело. Силен мирис на горяща захар изпълваше стаята. — Ще трябва да ме извините, налага се да продължа да бъркам. Обикновено госпожа Кенън се занимава с това, но реших и аз да се науча как се прави. Но моля ви, седнете и ми кажете на какво дължа радостта от посещението ви?

— Аз… истината е, че дойдох да ви помоля за услуга, или поне за съвет. — Флора седна на масата и чу раздразненото мяучене на голяма тигрова котка, която освободи стола. Нима това беше прочутата Табита Туичит?

— Не се притеснявайте от Том, само вдига врява. И каква точно услуга искате от мен?

— Аз… ами… — Флора прочисти гърло. — Аз спасих няколко животни, които сега живеят в спалнята ми у дома.

— Точно като мен, когато бях дете! — засмя се очарована госпожица Потър. — Какви животни имате?

Флора описа колекцията си, докато госпожица Потър бъркаше сладкото и я слушаше внимателно.

— Да, имах всички животни, които описахте, освен може би жаба. Макар че май имах и жаба по едно време… Както и да е, още не сте обяснили каква е услугата?

— Може би сте чули, че Естуейт Хол ще се продава. Ще трябва да се преместя в Лондон като част от семейно домакинство и да преподавам ботаника и рисуване на деца. И истината е, че не знам какво да правя с бедните си осиротели животинки.

— Аха! — Госпожица Потър вдигна тенджерата от огъня и я остави на коркова поставка на масата. — Отговорът е съвсем прост: те ще дойдат да живеят в Хил Топ с мен. Не мога да обещая, че ще получават вниманието, с което са свикнали, понеже тези дни съм изключително заета. Не знам дали знаете, но пиша книги.

— Да, госпожице Потър, имам всички, които сте публикували.

— Наистина ли? Колко мило от ваша страна. Що се отнася до проблема ви, имам голям градински навес, който е сух и топъл и редовно го използвам, за да приютявам ранени птички и други подобни. С удоволствие ще настаня там и вашата менажерия. Вътре има много буболечки за жабата ви. Държим и семена под ръка за другите животни, макар че вече не давам семена от коноп на зайци — подействаха доста странно на бедния ми Бенджамин. Имате и бял плъх, така ли? Ще трябва да се погрижа Том никога да не влиза в навеса.

Докато госпожица Потър изреждаше на глас мерките, които ще вземе, за да бъдат новите попълнения в безопасност, Флора изпита огромно облекчение и благодарност.

— Имам и котенце на име Пантера — добави с надежда.

— Боя се, че това може да е проблем, тъй като милият ми Том се разпорежда тук толкова отдавна, че може да не се зарадва на нов съперник. Сещате ли се за друго място, където би могъл да отиде Пантера?

— Не се сещам за друга възможност, на която да имам истинско доверие.

— Е, ще разпитам, и съм сигурна, че ще намерим някой готов да го вземе.

— Благодаря ви — каза Флора, макар думите й да й се струваха недостатъчни пред щедростта на госпожица Потър.

— Дали бих могла да ви помоля да ми помогнете с прецеждането и изливането на сладкото в бурканите?

— Разбира се.

Флора веднага се изправи, а госпожица Потър качи табла с буркани на масата. Двете застанаха една до друга и започнаха да прецеждат сладкото през муселин, за да отстранят семената на боровинките, след което го изляха в бурканите.

— Толкова мило плодче — отбеляза госпожица Потър. — Узрява в дъжда, а както знаеш, тук пада доста дъжд. Радваш ли се, че ще заминаваш за Лондон?

— Не, изобщо. Не знам как ще понеса да напусна Естуейт — призна Флора. — Всичко, което обичам, е тук.

— Е, трябва да го понесеш, и ще го понесеш. — Госпожица Потър изгреба последните остатъци от сладко от тенджерата. — Аз израснах в Лондон и там има множество красиви паркове и градини, както и, естествено, Природонаучният музей… и Кю Гардънс, разбира се! Съветът ми към вас, мила моя, е да извлечете възможно най-много от преживяванията си там. Промяната е също толкова добра, колкото и почивката, както казват.

— Ще се опитам, госпожице Потър.

— Добре — кимна тя и двете започнаха да слагат восъчни дискове върху сладкото и да затварят капаците на бурканите. — А сега мисля, че заслужаваме малко сок от бъз като награда за труда ни. Бихте ли налели по чаша и на двете ни, докато аз занеса тези буркани да се охладят в килера?

Флора го направи, мечтаейки да можеше да обясни някак на госпожица Потър, че нейният живот е всичко, което желае. Страхуваше се, че ще звучи клиширано, така че просто подаде чашата сок от бъз на своята героиня, опитвайки се да запечата този момент в паметта си, за да я утешава в несигурното бъдеще.

— Още ли рисувате, госпожице Макникъл? Помня, че го правехте като по-малка.

— Да, но най-вече растения и понякога животни.

— Какво друго има да се рисува? — засмя се госпожица Потър. — А и флората и фауната не са такива страшни критици на изкуството като човешките същества. Значи ще бъдете нещо като гувернантка. Семейният живот не е това, което желаете, така ли? Определено изглеждате достатъчно добре, за да си намерите съпруг.

— Аз… може би. Но животът още не ми е поднесъл такава възможност.

— Мила моя, аз съм на четирийсет и три и още чакам животът да ми я поднесе! И за жалост на разбитите сърца им трябват много години, за да се излекуват. — Внезапна тъга помрачи сините очи на госпожица Потър. — Кажете ми — продължи тя, — кой ще бъде работодателят ви в Лондон?

— Някоя си госпожа Алис Кепел. Децата, на които ще преподавам, се казват Вайълет и Соня.

При тези думи госпожица Потър отметна глава и се разсмя.

— Моля ви, госпожице Потър, какво е толкова смешно?

— О, извинете ме, държа се детински. Но, мила моя, не са ли ви предупредили за… връзките на госпожа Кепел?

Флора не искаше да изглежда невежа, затова скри объркването си.

— Ъъъ… да.

— Е, ако има нещо, за което да си струва да напуснете красотата на Лейк Дистрикт, не бих могла да си представя по-интересно домакинство, към което да се присъедините! Сега обаче трябва да се залавям за работа, защото утре и аз трябва да се върна в Лондон, за да видя скъпата си болна майка, а тук има да се свършат много неща, преди да тръгна. Моля ви, доведете менажерията си тук в следващите няколко дни. Ако не съм се върнала, господин и госпожа Кенън, които живеят в другото крило на къщата, с радост ще се погрижат за тях. Бъдете сигурна, че те разбират, че в моята къща животните са на първо място. За вашите животни ще се полагат грижи като за… кралски особи. — Госпожица Потър пак се засмя и изпрати Флора до входната врата.

— Сбогом, госпожице Потър. Не знам как да ви се отблагодаря за помощта ви.

— Ние, любителките на животните и Лейксайд, трябва да се държим заедно, нали така? Сбогом, госпожице Макникъл.