Лусинда Райли
Сестра на сенките (34) (Историята на Ася)

33.

Може би действително се бях променила. И като при всяко пристрастяване, към наркотици или към хора, щом получих зелена светлина да се върна в Хай Уийлд, всички причини да не го правя се изпариха от ума ми. Мобилният ми иззвъня, докато разчиствах след закуска, и видях, че е Орландо.

— Здравей. Как се чувстваш? — попитах.

— Поне вече не съм затворен в болницата, но бях безцеремонно откаран в арктическите условия в Хай Уийлд. Против волята си, бих искал да добавя. Чувствам се съвсем добре, напълно способен съм да се грижа за себе си и не ми допада, че се държат с мен като с тригодишно дете.

— Сигурна съм, че Маус просто е следвал инструкциите на лекаря.

— Единствената светлина в края на тунела е, че скоро ще дойдеш при нас, както чух. Поне ще мога да се радвам на малко хубава храна в пустинята на страданието си.

— Да, ще дойда.

— Слава богу. Сериозно, нямам представа как оцелява горкият Рори. Не бих се учудил, ако страда от недохранване и скорбут. Кент е известен като Градината на Англия, но живеем на препечени филийки и фасул. Ще се обадя във фермерския магазин да поръчам продукти незабавно и ще ядем като крале, когато дойдеш. Между другото, питах се дали бих могъл да те помоля за една услуга?

— Каква услуга?

— Ще можеш ли да минеш през книжарницата и да вземеш лаптопа ми? Мисля, че в момента се намира на леглото ми на горния етаж. Имам двама клиенти, които търсят екземпляри от Тролъп и Фицджералд за коледни подаръци. Сигурен съм, че има интернет в Тентърдън, а дългът ме зове.

— Маус има интернет в Домашната ферма — напомних му.

— Наясно съм с това, госпожице Ася, тъй като технически това е и моята фамилна къща. Но предвид обстоятелствата не бих прекрачил прага му дори да бях на косъм от смъртта, да не говорим за някаква си продажба на книги.

— Добре, ще отида — отвърнах, игнорирайки коментара му.

— Благодаря ви. Ще очаквам с нетърпение да се видим утре.

— Чао, Орландо.

Взех автобуса до „Кенсингтън Хай стрийт“ и на път към книжарницата си купих три дебели вълнени пуловера, няколко чифта чорапи за спане и грейка за защита срещу студа.

Пристигнах в книжарницата, качих се по стълбите и отворих вратата на спалнята на Орландо. Имаше натрупани книги върху всеки сантиметър налично пространство. Една купчина играеше ролята на нощна масичка и върху „Робинзон Крузо“ се крепеше лампа. Лаптопът лежеше в центъра на леглото, върху избелелия пухен юрган, и беше заобиколен от още книги. Чудех се как Орландо изобщо намира място да спи нощем.

Занесох лаптопа на долния етаж, мислейки си, че няма съмнение коя е любовта на живота на Орландо. И каква услужлива любов беше: с обръщането на страницата той можеше да се озове където си поиска и да избяга от скучната реалност.

Докато минавах през книжарницата, ме осени една мисъл и отидох до секцията „Британска литература, 1900-1950“. Видях с изненада, че онази част от рафта е празна — върху дървото, където преди стояха дневниците на Флора Макникъл, вече имаше само тънка ивица прах. Излизайки от книжарницата, се зачудих дали Орландо ги е преместил другаде, или има други идеи какво да прави с тях.

Пътуването до Хай Уийлд вече ми беше познато и не се паникьосах, когато пристигнах в Ашфорд и не видях колата на Маус да ме чака. Накрая той се появи, каза ми рязко „здрасти“ и тръгна от гарата с шеметна скорост.

— Радвам се, че си тук. Не е много забавно да играя ролята на бавачка на брат ми. Знам, че го харесваш, но, Господи, може да бъде толкова упорит, когато реши… Още отказва да говори с мен.

— Накрая ще го преодолее, сигурна съм.

— Може да се наложи да го направи по-бързо. Получих обаждане от собствениците на магазина до книжарница „Артър Морстън“. Продават антики от Далечния изток и бизнесът им е в бум заради всички онези руснаци, които купуват имоти в Лондон. Направиха оферта за магазина. Добра е, а агентът мисли, че може да ги притисне още със заплахата да пусне сградата на пазара.

— Ами книгите? Къде ще отидат? Да не говорим за Орландо — попитах.

— Един бог знае — отвърна мрачно Маус. — Не очаквах да мисля за такива неща толкова скоро. Но предвид трудностите на пазара, трябва да вземем под внимание офертата.

— Ще останат ли пари за Орландо да намери нов дом за себе си и книгите?

— Щом книжарницата бъде продадена и дълговете изплатени, остатъкът от парите ще бъде поделен между двама ни. Всъщност предвид факта, че Орландо има акции за стотици хиляди лири в нея, и двамата ще получим доста добра сума. Ще има предостатъчно пари да вземе под наем друго място, ако това иска.

— Добре.

— Ако трябва да съм честен, тази ситуация не е само по вина на Орландо. Дължи се и на моята немарливост в управлението на фермата. Както и да е — въздъхна Маус, — ще трябва да почакаме и да видим колко е сериозно предложението. Ето, пристигнахме. — Той вкара колата в алеята на Хай Уийлд. — Надявам се, че нямаш нищо против да те оставя и да си тръгвам, имам хиляди неща за вършене вкъщи тази вечер.

— Няма проблем. — Слязох от ленд роувъра, а Маус отиде да извади сака ми от багажника.

— Можеш ли да приготвиш Рори за училище в осем и половина утре сутрин? Само на половин миля оттук е, в тъй нареченото село Хай Уийлд. Можеш ли да караш, Ася?

— Да. Взех книжка в Швейцария преди осем години.

— Страхотно. Ще помогне много, ако можеш да се придвижваш сама с фиата на Маргьорит.

— Окей. — Поуплаших се, мислейки си колко отдавна не бях шофирала, да не говорим, че трябваше да карам от лявата страна на пътя.

Маус отпътува, а аз домъкнах сака си до входната врата, която веднага се отвори и разкри комитета по посрещането.

— Ася! — Рори се хвърли в ръцете ми и едва не ме събори от стъпалото.

— Спасението ни е тук! Слава богу! — възкликна Орландо иззад него, взе сака ми и го остави до стълбището. После ни заведе в кухнята, където масата бе отрупана с провизиите, които беше поръчал от фермерския магазин. Въздъхнах вътрешно заради прахосничеството на Орландо — въпреки финансовата си криза семейство Форбс явно така и не се бяха научили да икономисват.

— Не знаех какво точно ще искаш, затова купих всичко, за което се сетих. Трябва да кажа, че се надявахме на агнешки бут тази вечер. Всъщност с Рори вече набрахме розмарин. Знаеш ли, че когато засееш храст розмарин в градината си, да го отрежеш носи лош късмет? — каза той и взе стръкче, което сложи под носа си като мустак, което накара Рори да се закиска. — Помня, че този розмарин беше тук още когато бях хлапе като теб. А сега, госпожице Ася, с какво можем да ви помогнем?

Два часа по-късно седнахме да ядем, след което изиграхме една игра на „Скрабъл“, в която Орландо направо ни разби.

— Чичо Ландо е толкова умен — каза със знаци Рори, докато го водех нагоре. — Той каза, че Маус го кара да продаде книжарницата си.

— Може би. А сега, хайде да те вкараме в леглото, и ще пратя Орландо да ти прочете приказка.

— Лека нощ, Ася. Радвам се, че се върна.

— Аз също. Лека нощ, Рори.

* * *

— Добро утро — каза Маус, когато с Рори се качихме в ленд роувъра. Хвърлих му един поглед, докато се отдалечавахме от къщата, и отново забелязах колко напрегнат изглежда.

— Гледай откъде минаваме, ако обичаш, Ася. Ако се поупражняваш с фиата, не виждам защо да не водиш Рори на училище от сега нататък.

Концентрирах се върху маршрута, който изминахме за не повече от седем минути, но който включваше множество леви и десни завои. Спряхме пред очарователно старо училище до ливадата в центъра на селото.

— Ася, влез с мен — каза ми със знаци Рори и ме издърпа от седалката.

Минахме през вратата на двора и се присъединихме към майките, които водеха децата си през детската площадка. Докато децата си закачаха якетата на закачалките, Рори се пресегна да ме прегърне.

— Ще дойдеш ли да ме вземеш после? — попита той, а едно малко момиченце му подаде ръка.

— Хайде, Рори — подкани го момичето. — Ще закъснеем!

Рори помаха за последно и се втурна по коридора.

— Всичко наред ли е? — попита Маус, когато се върнах в колата.

— Да. Рори очевидно е щастлив тук.

— Поне засега. Училището се справя феноменално с него, но дали ще може да продължи с нормалното обучение, когато порасне още, е съвсем друг въпрос — каза той и тръгна обратно по селските пътища. — Мислиш ли, че ще можеш да го прибереш довечера? Имам среща в три и половина.

— Ще се поупражнявам на алеята следобед.

— Ключовете са в саксията до телефона. Обади ми се, ако има проблем.

Слязох в края на алеята, а той потегли, без да каже и дума повече.

Орландо седеше на масата в кухнята.

— В хладилника има чудесен бекон и местни гъби. Толкова обичам гъби — каза той с кос поглед към мен.

— Как се чувстваш? — попитах, докато събирах продуктите, които искаше, от килера и хладилника.

— Здрав като бик, или като цигулка^[1], макар да не разбирам как една цигулка може да бъде здрава. Цигуларят — да, но цигулката? Какво ще правиш днес?

— Ще си проведа шофьорски курс във фиата. Трябва да взема Рори от училище в три и половина.

— Идеално! В такъв случай вероятно би могла да ме включиш в плановете си. Трябва да посетя Тентърдън, чудесно малко градче наблизо. Има прекрасна книжарница, където ме водеше майка ми като малък… — Орландо замлъкна, сещайки се за настоящата си ситуация. — Както и да е — продължи бързо, — сигурен съм, че някъде там ще има интернет, а в магазина за хранителни стоки правят най-вкусния мус от сьомга, който някога съм вкусвал.

И така, след като убедих съпротивляващия се двигател на фиата да запали и минах няколко пъти напред-назад по алеята, за да свикна със скоростния лост, който напомняше на голяма черна близалка, аз и също толкова нервният ми пътник се отправихме към Тентърдън. Насоките на Орландо бяха също толкова ненадеждни, колкото и колата, която се друсаше, стържеше и забиваше по тесните селски пътища. Докато стигнем до Тентърдън, си скъсах нервите. Успях да намеря място за паркиране близо до селската ливада, чиито окапали дървета пазеха редица добре поддържани дъсчени къщи.

— Мога да ви уверя, че мъчителното ни пътуване ще си струва усилията — обяви Орландо и тръгна по ливадата. Последвах го с чувството, че действително съм била пренесена в едно по-хубаво време. Над старите къщи с дървени греди се извисяваше камбанарията на църквата, а хората си говореха пред шарените магазини или седяха на пейките на ливадата.

Той спря внезапно пред някакво кафене с прозорци, разделени на четири, и задържа вратата, за да мога да вляза. Една жена вдигна очи от клиента, когото обслужваше, и на лицето й изгря широка усмивка.

— Господин Орландо! Колко се радвам да ви видя!

— И аз се радвам да ви видя, скъпа госпожо Медоус. Как е животът тези дни?

— Времената са тежки за нас, частните магазини. Трябва да сте забелязали какво се случи със съседния. — Тя посочи вляво с палец.

— Не, дойдохме от другата страна. Какво е станало?

— На господин Медоус му се наложи да затвори книжарницата. Двата наема бяха убийствени. А кафенето е това, което прави пари.

Орландо изглеждаше сякаш са го ударили с юмрук в стомаха.

— Книжарницата е затворена?

— Да, от два месеца, но още не сме намерили някой да поеме договора ни за наема. Ще останете ли за обяд?

— Да, ще останем — потвърди Орландо. — Какво има днес?

— Пилешки пай и миш-маш.

— Тогава ще вземем по две порции от всяко, ако обичате, госпожо Медоус. И две чаши…

— „Сансер“ — довърши вместо него госпожа Медоус. — Изглеждате съвсем кльощав, както винаги, господин Орландо. Вашата млада дама не ви ли храни? — Тя кимна към мен и се усмихна.

— Уверявам ви, че ме храни също толкова добре, колкото и вие. Елате, госпожице Ася.

Седнахме на неравна чамова маса и Орландо се прегърби на дървения си стол, клатейки глава.

— В траур съм. Още една част от стария ми живот е изчезнала. Книжарницата на Медоус беше ярък символ на мира и спокойствието, осветяващ детските ми спомени. А сега вече я няма.

След като изядохме пайовете си, които действително бяха много вкусни, Орландо попита госпожа Медоус дали в заведението има интернет. Тя прилежно отведе Орландо и лаптопа му в офиса отзад.

Междувременно аз отидох да разгледам Тентърдън, наслаждавайки се на уникалната английска атмосфера на градчето, с неговите уютни къщи и магазини, подредени около тесните павирани улички. Погледнах през прозореца на един магазин за играчки, покрит с фалшиви паяжини, пластмасови паяци и метли. Тъй като вдругиден беше Хелоуин, реших, че на Рори ще му е забавно да го отпразнуваме, както винаги правехме със сестрите ми в Атлантис. Татко Солт ни беше казал, че Седемте сестри на Плеядите се доближават до най-високата си точка в небето на Хелоуин, така че винаги го усещахме като лично наш празник. Когато си беше вкъщи, ни водеше горе в обсерваторията си и ни позволяваше една по една да погледнем през телескопа към съзвездието. Винаги аз бях тази, която имаше трудности в намирането на собствената си звезда — Астеропа. Сякаш не блестеше толкова ярко, колкото звездите на сестрите ми.

— Но на теб ти се падат две звездички, скъпа. Просто са толкова близо една до друга, че изглеждат като една. Виждаш ли?

Татко Солт ме вдигна отново. И наистина видях.

— Може би аз съм твоята звезда близначка — обади се Кики.

— Не, Кики, ти си имаш собствена звезда — каза й нежно Татко. — И тя е много близо.

Купих костюм на Хари Потър за Рори, шапка и наметало на вещица за себе си и магьоснически дрехи за Орландо. Поне бях сигурна, че няма да има проблем да убедя него да си облече костюма. След това се спрях пред две уши на мишка, мустаци и дълга опашка. Изкикотих се тихо и сложих и тях на касата. Върнах се обратно по главната улица с препълнената си торба и се спрях да купя и тиква.

— Господи! Пусни жена на свобода по магазините, и докато мигнеш, ще докара цялото си семейство до банкрут. — Орландо стоеше отвън на улицата.

— Купих малко запаси за Хелоуин.

— Хай Уийлд вече е пълен с духовете на миналото, но предполагам, че няма да му навредят още няколко. Погледни само това! — Той посочи магазина до хранителните стоки, на чийто прозорец се открояваше знакът „ДАВА СЕ ПОД НАЕМ“. — Колко тъжно — въздъхна той. — Толкова е тъжно.

 

 

Докато дойде Хелоуин, вече бях свикнала с особеностите на фиата. Закарах Рори на училище и му казах, че по-късно в Хай Уийлд ще го чака изненада. По пътя за вкъщи продължих няколко ярда по-нататък и завих наляво към Домашната ферма. Може само да каже „не“, помислих си, закрачих към задната врата и почуках.

— Отворено е — чу се вик отвътре.

Маус седеше на масата, приведен над счетоводните книги.

— Здравей, Ася — каза той и ми се усмихна за пръв път от дни. — Как си?

— Добре, благодаря.

— Всъщност и аз съм добре. Имам новини. Ще сложа чайника. — Той се изправи, напълни стар железен чайник и го сложи на печката да заври. — Лондонските ни съседи увеличиха офертата си за книжарницата и искат да продължим с продажбата колкото може по-бързо. Има даже шанс парите да са в банката по Коледа.

— О.

— Не звучиш много щастлива.

— Просто мислех за Орландо, това е всичко.

— По-добре е така, отколкото и двамата да останем бездомни и разорени. А сега наистина ще има достатъчно пари, за да може Орландо да наеме малка книжарница, и дори да си купи собствена къщурка, ако поиска.

— Дойдох да те питам дали би се присъединил към нас в Хай Уийлд тази вечер. Хелоуин е и всички ще се маскираме.

— Добра идея — отвърна той, изненадвайки ме с положителния си отговор. — Боже мой, Ася, толкова съм облекчен. Нямаш представа колко зле сме финансово напоследък.

— Мога ли да те помоля да не го споменаваш на Орландо тази вечер? Искам Рори да си прекара добре.

— Окей. Как е той?

— Добре е.

— А ти? И ти изглеждаш много добре. Този пуловер ти отива. Подчертава цвета на очите ти. Впрочем, случайно да си намерила онези дневници в Хай Уийлд? — попита изведнъж.

— Не, съжалявам — отговорих с полуистина. Все пак отново бяха изчезнали. И то не от Хай Уийлд.

— Кой знае къде са отишли? Жалко само, че не мога да потвърдя това, което ми каза баща ми, преди да умре. Но пък може би е по-добре миналото да си остане в миналото. Да ти се е обаждала Маргьорит?

— Да, снощи се обади. Каза, че работата върви добре.

— А аз съм убеден, че не само примамката на стенописите, парите и виното направо от пещерата са я накарали да се върне толкова бързо. Смятам, че е срещнала някого.

— Наистина ли?

— Не съм я виждал толкова пълна с енергия от години. Невероятно е какво може да направи любовта, нали? Кара те да светиш отвътре. — Той се усмихна тъжно. — Била ли си влюбена, Ася?

— Не — отвърнах прямо.

— Жалко.

— Както и да е… — Изправих се рязко. Интимният завой на разговора ме караше да се чувствам неудобно. — Ще те чакам за вечеря точно в седем часа. Впрочем — допълних, докато вървях към задната врата — имаме костюм и за теб.

* * *

Щом Рори се прибра от училище, запалихме тиквения фенер и го сложихме край входната врата. После и двамата си облякохме костюмите.

— Никога преди не съм играл на Хелоуин — обяви въодушевено Рори. — Маргьорит казва, че е американска идея и не бива да го празнуваме.

— Не мисля, че има значение откъде идва една идея, стига да е добра. А и винаги е забавно да се маскираш.

Слязохме долу, за да покажем на Орландо как изглежда Рори в костюма си на Хари Потър. Орландо вече беше в кухнята, облечен в магьосническите си одежди — наметало, шапка и дълга бяла брада. Реших, че може да си намери втора работа като двойник на професор Дъмбълдор.

— Изглеждаш направо зловеща — отбеляза Орландо, когато видя вещерския ми костюм.

— Ася е бяла вещица, значи е добра — каза Рори и ме прегърна.

Тъкмо тогава Маус влезе през вратата и Орландо ми се намръщи неодобрително.

— Не ми каза, че и той ще идва — каза с прекалено силен шепот, който брат му трябваше да е чул ясно.

— Маус има ли костюм? — попита Рори.

— Разбира се. Ето го. — Извадих торбата от един шкаф и му я подадох. Той погледна вътре и се намръщи.

— Сериозно, Ася, това не е в мой стил.

— За Рори? — прошепнах му. — Може би само ушите? — извадих ги от торбата и му ги подадох.

— Сега можеш да бъдеш истинска мишка! — извика Рори, възхитен от идеята. — Ще ти помогна.

Продължих да бъркам тиквената супа, без да смея да погледна дали Маус се е предал пред настояването на Рори.

— Как си, Орландо? — попита Маус на път за килера. Не получи отговор, така че се върна с бутилка бира и вино и ми предложи чаша. Вдигнах поглед към него и се засмях на ушите, които Рори бе поставил небрежно на главата му. Пресегнах се да изправя едното, което се беше смачкало.

— Отиват ти — казах с усмивка.

— Благодаря — смотолеви той и се върна на масата.

Въпреки напрежението между братята въодушевлението на Рори беше заразно. Изядохме супата, след което извадих „призрачните бургери“ и „картофите паяци“, които бях изработила от картофено пюре и опържила. След пудинга отидох до шкафа и извадих диска с първия филм за Хари Потър, който бях купила в градчето.

— Да отидем ли да го гледаме? — попитах тримата.

— Не е ли „Супермен“? — попита със знаци Рори.

— Не, но мисля, че ще ти хареса — уверих го. — Ще отидеш ли да го пуснеш, Дъмбълдор?

— Разбира се. От цяла година се опитвам да убедя Рори да ми позволи да му прочета книгата. — Орландо се изправи, въртейки магическата си пръчка в ръка. — Ела, Хари, нека те отведа в Хогуортс в цялата му прелест.

— Трябва да вървя. — Маус си свали ушите и ги остави на масата. — Благодаря ти за тази вечер, Ася. На Рори много му хареса.

— Радвам се.

— Толкова добре се справяш с него, наистина.

Тогава той се доближи до мен и след кратко колебание, ненадейно ме хвана в силна прегръдка. Погледнах нагоре към лицето му и видях погледа в очите му, докато главата му се накланяше към моята. Но тогава сякаш размисли и ме целуна по челото.

— Лека нощ.

— Лека нощ — отговорих. Той ме пусна, отиде до вратата на кухнята и си тръгна.

Макар първият филм за Хари Потър да беше един от любимите ми, не видях нищо от него, защото умът ми постоянно се връщаше към момента, в който Маус бе понечил да ме целуне по устните.

— Хайде, младежо, вече отдавна ти е време за лягане. — Накарах моя Хари Потър неохотно да слезе от дивана, докато надписите течаха на екрана.

— Тази вечер ще минеш без приказка, приятелю, много е късно — каза Орландо. — Сладки сънища и не оставяй дървениците да те хапят.

След като целунах Рори за лека нощ, се върнах долу с намерението да почистя кухнята.

— Къде отивате сега? — Орландо размаха магическата си пръчка към мен, докато вдигах празните чаши от горещ шоколад от дневната. — Никога не се спирате! Моля ви, госпожице Ася, седнете. Имам чувството, че почти не сме си говорили от цели дни.

— Добре. — Седнах на креслото до огъня, както обикновено сядахме в книжарницата. — За какво искаш да говорим?

— За вас.

— О! — Изненадах се, понеже се бях подготвила за още един изблик на скръб заради продажбата на книжарницата.

— Да, госпожице Ася, за вас — повтори той. — Прави ми впечатление, че вие направихте много за това семейство, особено за мен и Рори. Смятам, че е редно да ви дам нещо в замяна.

— Наистина, Орландо, няма никаква нужда. Аз…

— Определено не е парично заплащане, но по мое мнение е нещо много по-важно.

— Така ли?

— Да. Така е. Виждате ли, госпожице Ася, не съм забравил защо потърсихте книжарница „Артър Морстън“ в началото: бяхте пратена от баща си на мисия да откриете истинския си произход.

— Да.

— В началото бях предпазлив, разбира се, като всеки човек, когато непознат обяви връзка със семейството му. Особено семейство с толкова сложна история като нашата. Вие ме попитахте коя е била Флора Макникъл, а аз ви казах, че е сестра на прабаба ни — с други думи, наша прапралеля, което действително е вярно. Но не е цялата истина.

— Разбирам.

— Съмнявам се да разбирате. Нито пък който и да било друг, с изключение на мен. Защото, госпожице Ася, през онези ужасни години боледуване като дете, единственото ми спасение беше четенето.

— Маус ми каза.

— Сигурен съм, че го е направил. Но дори той не би могъл да знае, че докато поглъщах книгите по рафтовете на Домашната ферма, прочетох всичко, което имаше там. Включително дневниците на Флора Макникъл. — Орландо направи драматична пауза. — Всички дневници.

— Ясно. — Реших да се включа в малката игричка на Орландо. — И знаеш, че някои липсват? Маус ги търси, за да му помогнат в изследването на семейната история. Знаеш ли къде са?

— Естествено.

— Тогава защо не си му казал?

— Ако трябва да съм честен, не смятах, че прави това изследване с най-добри намерения. Госпожице Ася, трябва да разберете, че брат ми е много нещастен и изпълнен с горчивина човек, откакто жена му и баща ни умряха. Реших, че ако му дам информацията, която съдържат тези дневници, това само ще разпали още повече вътрешния му огън. Мога да ви уверя, че беше трудно да изкопча от него една добра дума, толкова бе затънал в скръбта си. Той не беше на себе си.

— И защо смяташ, че дневниците биха влошили положението?

— Маус със сигурност вече ви е информирал, че баща ни му даде определена… информация, преди да почине. Маус се вманиачи в това да открие истината за миналото си. Просто защото нямаше бъдеще, което да очаква. Разбирате ли?

— Да. Но какво общо има това с мен?

— Ами ето… — Орландо се пресегна към една платнена чанта, пъхната до стола му. Бръкна вътре и извади купчина познати тефтери с копринени подвързии. — Знаете ли какво е това?

— Дневниците на Флора Макникъл.

— Именно, именно — кимна Орландо. — Аз, естествено, ги взех от Домашната ферма преди известно време и ги скрих сред хилядите книги в книжарницата. Както знаете, там няма шанс да бъдат открити — добави весело.

Реших да го оставя да изживее момента си и да не му казвам, че вече ги бях открила.

— Така че, госпожице Ася, ето ги. Животът на Флора Макникъл от 1910 до 1944 г. Съдържат писмено доказателство за измамата, случила се в нашето семейство, последиците от която ни преследват през годините. И, би могло да се каже, допринесоха сериозно за положението, в което ние тримата се намираме днес.

Седях тихо, предполагайки, че има предвид Маус, Маргьорит и себе си.

— Така че, предвид факта, че се отнесохте толкова благородно към нас, семейство Форбс, смятам, че е справедливо да продължа да ви направлявам в правилната посока, продължавайки оттам, където е спрял брат ми.

— Добре, благодаря ти.

— Е, докъде стигнахте с Маус?

— Флора откри кой е истинският й баща. И избяга от Лондон, за да си отиде вкъщи.

— Тогава предлагам да продължа от същото място. Простете ми, но няма да мога да прочета всяка дума — трябва да покрием над тридесет години. — Той посочи купчината тънки тефтери. — Някои части са изключително скучни, но бъдете сигурна, че водят до великолепна кулминация. И така, нека да започнем. Напълно сте права, че Флора избягала „у дома“ в Лейксайд в онзи ден. Успяла да стигне до Ниър Соури и се оставила на милостта на Биатрикс Потър, която я прибрала и й дала подслон. След това, няколко месеца по-късно, използвала наследството от баща си, за да си купи малка ферма наблизо. И през следващите девет години живяла като отшелничка, грижейки се за животните си и земята си.

— Още е била толкова млада — малко над двадесетгодишна — прошепнах.

— Хайде, имайте търпение, госпожице Ася. Току-що ви казах, че нещата се оживяват при нея. — Орландо вдигна първия дневник и го прелисти, после го остави и прерови купчината, за да намери друг. — И така, вече сме в Лейк Дистрикт, през февруари 1919, в една мразовита снежна утрин…