Лусинда Райли
Сестра на сенките (10) (Историята на Ася)

9.

Флора Роуз Макникъл тичаше с всички сили по тревата, а подгъвът на полата й попиваше ранната утринна роса като лист попивателна хартия. Меката утринна светлина проблясваше по езерото и караше останките от скрежа да искрят.

Мога да стигна навреме, каза си тя, доближи се до езерото и зави наляво, а многострадалните й ботуши с черни копчета танцуваха леко по познатите хълмчета от твърда крайезерна почва, която упорито отказваше да се преструва, че е равна ливада, и не обръщаше никакво внимание на постоянните грижи на градинаря.

Флора стигна точно навреме до големия камък на брега на езерото. Никой не знаеше как се е озовал там, нито защо; беше просто самотен сирак, отделен от многото си братя и сестри, които населяваха околните сипеи и долини. Изглеждаше като ябълка, от която някой е отхапал парче, и бе предоставил подходящо място за сядане за поколения Макникъл, наслаждаващи се на прекрасната гледка как слънцето изгрява зад планините от другата страна на езерото.

Точно когато седна, първите лъчи на слънцето озариха синьото небе. Една чучулига летеше в пълен синхрон с отражението си на повърхността на езерото долу — сребърен силует на самата себе си. Флора въздъхна от удоволствие и подуши въздуха. Най-сетне пролетта бе дошла.

Раздразнена, че от бързане бе забравила да си донесе скицника и водните бои, за да запечата момента, тя загледа как слънцето се освобождава от веригите си на хоризонта и озарява заснежените върхове, окъпвайки долината под тях в мека златна светлина. След това стана, осъзнавайки, че бе забравила и шала си, и че зъбите й тракат в студения утринен въздух. Усети изгарящи убождания по нежната кожа на лицето си, като стрели, изстреляни от небесен лък. Погледна нагоре и осъзна, че е завалял сняг.

— Истинска пролет — засмя се Флора, обърна се и тръгна обратно нагоре по хълма към къщата, знаейки, че ще трябва да свали мократа си пола и ботуши и да се преоблече, преди да се появи на масата за закуска. Тази зима сякаш беше продължила по-дълго от всяка друга и тя можеше само да се надява, че жестокият вятър, който вееше снега диагонално, скоро ще бъде само спомен. И както хората, животните и природата се събуждаха от зимен сън, така и нейната вселена щеше да се съживи и да се изпълни с ярките цветове, за които бе мечтала.

В безкрайните месеци на кратки, мрачни дни тя бе седяла до прозорците в спалнята си, за да улови малкото светлина навън и да нарисува пейзажа с въглени, понеже смяташе, че дори да го нарисува с бои, пак ще бъде само в бяло и черно. И също като скорошната фотографска сесия с нея и по-малката й сестра Аурелия, за която бе настояла мама, резултатът щеше да бъде само слаба имитация на реалността.

Аурелия… красивата, златна Аурелия… Сестра й напомняше за порцелановата кукла, която някога бе получила за Коледа, с широки сини очи, обградени от гарвановочерни мигли на перфектното й лице.

— Праскови и сметана, сравнени с овесена каша — промърмори Флора, доволна от уместното си описание на разликата във външния вид между двете.

Мислите й се върнаха към сутринта преди фотографската сесия, когато двете се бяха облекли заедно в спалнята й, слагайки най-хубавите си рокли. Гледайки отраженията в позлатеното огледало, Флора бе забелязала, че всичко у Аурелия има меки, заоблени контури, докато лицето и тялото на Флора в сравнение с нея изглеждаха остри, като издялани с длето. Сестра й притежаваше вродена женственост от малките си крачета до деликатните пръсти и сякаш излъчваше нежност. Макар да ядеше попара със сметана, Флора така и не успяваше да постигне божествените извивки на Аурелия и майка си. Когато изрази тази мисъл, Аурелия леко мушна с пръст хълбока й.

— Мила Флора, колко пъти трябва да ти казвам, че си красива?

— Виждам се съвсем ясно в огледалото. Единствената ми хубава черта са очите ми, а те определено не стигат, за да направят голямо впечатление.

— Те са като сапфирени фарове, блестящи в нощното небе — каза Аурелия и прегърна топло сестра си.

Въпреки добротата на Аурелия нямаше как да не се чувства не на място в семейството. Баща й имаше червеникавозлатистата коса на шотландските си предци, а сестра й бе наследила студената руса красота на майка им. И между тях стоеше Флора, с нос, който баща й доста жестоко бе нарекъл „германски“, нездрава бледа кожа и гъста тъмна коса, която упорито отказваше да стои прибрана в шиньон.

Тя спря, чувайки слабо песента на кукувица някъде далеч сред дъбовете на запад от езерото, и си позволи саркастична усмивка. Кукувица в гнездото. Това съм аз.

Стъпвайки внимателно по туфите груба трева, Флора се доближи до протритите каменни стъпала, които водеха до терасата. Тежките каменни плочи, прилични на гробове, бяха покрити с листа и лишеи, трупани цяла зима. Къщата се издигаше над нея, а многото й прозорци блестяха в бледата утринна светлина. Прапрадядо й, Андрю Макникъл, бе построил Естуейт Хол преди сто и петдесет години не за да изглежда красиво, а за да предпазва обитателите си от жестоките зими край езерата — здравите й стени бяха изработени от груби шистови плочи, издълбани от близките планини. Беше сурова тъмносива сграда с ниски отбранителни покриви с остри ръбове. Къщата бе надвиснала над езерото Естуейт, непоколебима и непоклатима сред дивата местност.

Флора заобиколи къщата и влезе през задната врата към кухнята, където момчето доставчик вече бе донесло продуктите за седмицата. Вътре госпожа Хилбек, готвачката, и Тили, кухненската прислужница, вече приготвяха закуската.

— Добро утро, госпожице Флора. Предполагам, че ботушите ви пак са прогизнали целите? — изгледа я госпожа Хилбек, докато ги развързваше.

— Да. Дали ще можете да ги оставите да изсъхнат на печката?

— Ако нямате нищо против да миришат като закуската на баща ви — отвърна готвачката, докато режеше дебели парчета черен пудинг в един тиган.

— Благодаря — каза Флора и й подаде ботушите. — Ще дойда да си ги взема по-късно.

— На ваше място бих помолила майка си за нови, госпожице Флора. Тези са виждали по-добри дни. Подметките съвсем са се изтъркали — завайка се госпожа Хилбек, докато окачаше ботушите за връзките, за да изсъхнат.

Флора излезе от кухнята, мислейки си, че наистина би било прекрасно да получи нови ботуши, но знаеше, че няма как да помоли за тях. Докато вървеше по коридора, силна миризма на плесен нахлу в ноздрите й. Както нямаше пари за нови ботуши, така нямаше и за ремонт, за да се спре влагата, която бе започнала да се просмуква през дебелите каменни стени и да унищожава стогодишния тапет в китайски стил, обсипан с цветя и пеперуди, който украсяваше стените на спалнята на мама.

Семейство Макникъл бяха „обеднели аристократи“ — фраза, която Флора бе чула една клиентка да прошепва на друга, докато чакаше на опашка в селския магазин в Ниър Соури. По тази причина не бе изненадана, когато миналата година майка й Роуз й каза, че просто нямат средства, за да организират дебют в Лондон за Флора и да я представят в двора.

— Разбираш ни, нали, Флора?

— Естествено, мамо.

Флора тайно се радваше, че ще й бъде спестен циркът да я наконтят, парфюмират и обличат като кукла през целия сезон на дебютите. Потръпна при мисълта да бъде заобиколена от глупави кикотещи се момичета, които не разбират, че цялото събитие е не по-различно от търг за добитък, където най-хубавата млада крава отива при мъжа, който предложи най-много пари. Което по човешките параметри означаваше да уловиш сина на някой херцог, който ще наследи голям имот след смъртта на баща си.

Освен това мразеше Лондон. В редките случаи, когато бе придружавала майка си на посещения у леля Шарлот в голямата й бяла къща в Мейфеър, Флора се бе чувствала потисната от претъпканите улици и постоянното тракане на копита, смесено с рева на моторните коли, които ставаха толкова популярни, дори тук, в любимия й Лейк Дистрикт.

При все това Флора беше наясно, че след като не беше представена в обществото заедно с другите млади дами, шансовете й да си намери съпруг с висок ранг и обществено положение бяха много по-малки.

— Може и да си умра като стара мома — прошепна на себе си, докато се качваше по широкото махагоново стълбище, бързайки към спалнята си, преди мама да забележи мокрите й поли. — И не ме интересува — каза си предизвикателно, когато влезе в стаята и видя многото чифтове малки очички, гледащи към нея от клетките си.

— Винаги ще имам вас, нали така? — каза с по-мек глас, отиде до първата клетка и я отключи, за да позволи на Поузи, голяма сива зайка, да скочи в ръцете й. Тя бе спасила Поузи от устата на една от хрътките на баща си и зайката беше най-дълголетната членка на менажерията й. Флора задържа Поузи на коляното си и погали дългите й, меки като коприна уши — върхът на лявото липсваше, защото кучето го бе отхапало, когато измъкна Поузи от челюстите му. Флора остави Поузи да си подскача по пода и поздрави останалите си съквартиранти, които включваха два съсела, жабок на име Хорас, който живееше в самоделен вивариум, и Албърт, бял плъх с гладка козина, наследен от сина на коняря и кръстен на съпруга на покойната кралица Виктория. Майка й се бе ужасила.

— Сериозно, Флора, нямам желание да преча на любовта ти към животните, но имаме проблем, когато нарочно споделяш спалнята си с вредители!

Роуз не беше казала на Алистър, съпруга си, за Албърт, но бе достигнала края на търпението си, когато Флора донесе водна змия, намерена в гората. Писъците й се разнесоха в дневната и се наложи Сара, единствената останала камериерка, да изтича да й донесе амоняка.

— Да ни плашите тъй с туй същество! — скара се Сара на Флора на лейклендския си диалект, засилен от напрежението. Змията бе надлежно върната в естествения си хабитат.

Флора се съблече по кюлоти и нахрани животните с различните им закуски — в някои купички сложи лешници и слънчогледови семена, а в други — слама или зелеви листа. За Хорас, жабока, имаше шепа червеи, които баща й използваше за стръв за риболов. Бързо се преоблече в чиста поплинова блуза, закопчана до врата, и синя пола на цветя и се огледа в огледалото. Като всичко останало в гардероба й и този на сестра й, платът беше леко избелял, а стилът определено не беше най-новата мода в haute couture, но дрехите, по настояване на майка им, поне бяха добре скроени.

Флора намести стегнатата яка и се вгледа в отражението си.

— Приличам на Сибил — промърмори, спомняйки си за насекомото пръчица, което живя във вивариума близо година, преди да се нанесе Хорас, и колко бе щастлива, когато разбра, че милата Сибил е родила, Флора дори не забеляза малките, докато не достигнаха почти пълните си размери — толкова добре се сливаха с околната си среда.

Призрачни създания… Също като нея: бяха практически невидими.

Тя прибра един висящ кичур коса обратно в кока на тила си, върна Поузи в клетката й и отиде да се присъедини към семейството си за закуска.

Когато влезе в мрачната трапезария, родителите й и сестра й вече седяха около захабената махагонова маса. Щом се присъедини към тях, иззад вестник „Таймс“ се чу отчетливо недоволно цъкане.

— Добро утро, Флора. Радвам се, че най-накрая благоволи да се присъединиш към нас. — Зоркият поглед на майка й незабавно се насочи към краката на Флора и забеляза, че са само по чорапи. Роуз вдигна вежда, но не каза нищо. — Добре ли спа, мила моя?

— Да, благодаря ти, мамо — отговори Флора, а Сара сложи пред нея купа овесена каша с весела усмивка.

Сара се грижеше за сестрите, откакто бяха бебета, и знаеше, че от мириса на готвено месо на Флора направо й прилошаваше. Останалите членове на семейството закусваха, както обикновено, с пушена риба, черен пудинг и наденички, но след като Флора в продължение на години отказваше да изяде и хапка от тези неща, накрая всички се съгласиха, че е по-добре да й се поднася овесена каша. Тя се бе заклела, че когато се сдобие със собствено домакинство, там никога нямаше да се сервира и едно мъртво животно в чиния.

— Аурелия, скъпа, изглеждаш бледа — Роуз хвърли загрижен поглед на дъщеря си. — Добре ли се чувстваш?

— Добре съм, благодаря — отвърна Аурелия, вдигна малко парче наденица към устата си и деликатно отхапа малка хапчица.

— Трябва да си почиваш колкото може повече в следващите няколко седмици. Сезонът на баловете може да бъде много уморителен, а ти едва наскоро се възстанови от онази ужасна зимна настинка.

— Да, мамо — отговори Аурелия, както винаги търпелива към суетенето на майка си.

— Мисля, че Аурелия направо сияе — обяви Флора и Аурелия й отправи благодарна усмивка.

Аурелия беше болнава като бебе и всички в къщата се отнасяха към нея като към порцеланова кукла, на каквато приличаше. А точно сега никой не можеше да си позволи тя да се разболее. Майка им бе обявила преди месец, че Аурелия въпреки всичко ще дебютира в Лондон и ще бъде представена на краля и кралицата в двора. Всички се надяваха, че ще успее да хване окото на достатъчно богат мъж от добро семейство като тяхното. Стига спокойният й характер и красотата й да надделееха над липсата на пари в семейството.

Макар Флора да нямаше никакво желание да дебютира, все пак се чувстваше обидена, че леля Шарлот, сестрата на майка й, която бе поела разноските по дебюта на Аурелия, не бе пожелала да направи същото за по-възрастната си племенница.

Закуската продължи, както обикновено, в почти пълно мълчание. Алистър не обичаше празните приказки на масата, понеже му пречели да се концентрира, докато чете за световните събития. Флора хвърли поглед на баща си изпод миглите си. Виждаше само оплешивяващото му теме, изгряло като полумесец над вестника, и кичурите посивяваща червена коса над ушите му. Колко е остарял от Англо-бурската война, помисли си с тъга. Алистър бе получил огнестрелна рана и макар хирурзите да бяха съумели да спасят десния му крак, още куцаше и ходеше с бастун. Най-ужасното последствие от нараняването му беше, че бившият кавалерийски офицер, който бе прекарал живота си на кон, сега изпитваше прекалено много болка, за да участва в местните ловни дружини.

Макар да живееха под един и същ покрив от деветнадесет години, Флора не помнеше повече от два или три разговора с баща си, съдържащи нещо повече от проста учтивост. Алистър използваше жена си като вестоносец, който да предава желанията му на дъщерите им и да изразява недоволството му към тях. За стотен път Флора се запита защо майка й се е омъжила за него. С нейната красота, интелигентност и високо потекло — преди да се омъжи, е била „почитаема“^[1] — Роуз със сигурност бе имала множество обожатели, между които да избира. Флора можеше само да предполага, че баща й притежава скрити качества, които никога не е имала късмета да намери.

Алистър прилежно сгъна вестника си, с което възвести края на закуската. Лекото кимване на Роуз беше знак, че и двете момичета могат да станат от масата. Те избутаха столовете си назад и се приготвиха да се изправят.

— Не забравяйте, че семейство Вон ще дойдат на чай утре следобед, така че тази вечер и двете трябва да се изкъпете. Сара, можеш ли да приготвиш ваните преди вечеря?

— Да, госпожо — отвърна с реверанс Сара.

— А ти, Аурелия, ще си облечеш розовата рокля от муселин.

— Добре, мамо — съгласи се Аурелия и двете момичета излязоха от трапезарията.

— Дъщерята на семейство Вон, Елизабет, ще дебютира заедно с мен — каза Аурелия, докато двете прекосяваха преддверието. Стъпките й отекваха в тишината, докато краката на Флора, само по чорапи, стъпваха тихо по леденостудените гранитни плочи. — Мама казва, че сме им били на гости в Кент, когато сме били по-малки, но посмъртно не мога да си ги спомня. Ти помниш ли нещо?

— За жалост да — каза Флора, докато се изкачваха по стълбите. — Синът им Арчи, който трябва да е бил на шест, докато аз бях на четири, ме замеряше с киселици в овощната им градина. Цялата бях посинена. Беше най-ужасното момче, което някога съм срещала.

— Чудя се дали има подобрение в характера му — засмя се Аурелия. — Сега трябва да е на двадесет и една, щом ти си на деветнайсет.

— Е, ще видим, но ако реши пак да ме замеря с киселици, ще върна услугата с камъни.

Аурелия се закиска.

— Моля те, недей. Лейди Вон е най-старата приятелка на мама — знаеш колко я обожава мама. Е, поне ще познавам един човек, преди да отида в Лондон. Надявам се Елизабет да ме хареса, защото съм сигурна, че младите дами на юг са много по-изискани. Ще се чувствам като селянка в сравнение с тях.

— А аз съм абсолютно сигурна, че никой няма да гледа на теб по този начин, когато се облечеш в най-хубавите си дрехи. — Флора отвори вратата на спалнята си и Аурелия влезе след нея. — Ще бъдеш най-прекрасната дебютантка този сезон, Аурелия, убедена съм. Макар да не ти завиждам — добави тя и прекоси спалнята, за да отвори клетката на Поузи и да я пусне на свобода.

— Сигурна ли си в това, Флора? — Аурелия седна на ръба на леглото. — Въпреки възраженията ти се притеснявам, че може и да не е така. Все пак не е честно аз да имам дебют, а ти — не.

— Какво ще правят животните ми без мен?

— Вярно, макар че ми се ще да видя лицето на бъдещия ти съпруг, когато разбере, че настояваш да делиш семейната си спалня с цялата си менажерия! — Аурелия взе Поузи в ръце.

— Ако не се държи прилично, ще насъскам плъха Албърт срещу него.

— Тогава мога ли да взема назаем домашния ти любимец, ако се наложи?

— С удоволствие. — Флора направи гримаса. — Аурелия, и двете знаем, че целта на представянето ти в обществото е само да ти се намери съпруг. Искаш ли да се омъжиш?

— Ако трябва да съм честна, не съм сигурна за женитбата, но би ми се искало да се влюбя, да. Не е ли така за всяко момиче?

— Знаеш ли, започвам да си мисля, че животът на стара мома ще ми се отрази добре. Ще живея в малка селска къща, заобиколена от животните си, които до едно ще ме обичат безрезервно. Изглежда много по-безопасно, отколкото да обичаш мъж.

— Но доста скучно, не мислиш ли?

— Може би, но си мисля, че и аз съм доста скучна. — Флора взе съселите Мейзи и Етел в едната си длан и те се свиха доволни, увивайки пухкавите си опашки около главите си, докато тя метеше клетката им с другата си ръка.

— Божичко, Флора, ще спреш ли да се обиждаш сама? Ти се справяш прекрасно в класната стая, говориш френски свободно и рисуваш прекрасно. Аз съм пълна глупачка в сравнение с теб.

— Сега кой се обижда сам? — закачи я Флора. — Освен това и двете знаем, че красотата е много по-ценно качество у една жена. Хубавите и забавни момичета се женят добре, а не невзрачните като мен.

— Във всеки случай ще ми липсваш ужасно, когато се оженя. Може да дойдеш с мен в новия ми дом, защото наистина не знам какво ще правя без теб. Сега трябва да сляза долу. — Аурелия остави Поузи да скочи на пода. — Мама иска да говори с мен за лондонската програма.

Когато сестра й излезе от стаята, Флора си представи как се мотае в бъдещия дом на Аурелия — неомъжената леля, която се появяваше толкова често в романите, които четеше. Флора слезе от леглото, отиде до бюрото си, отключи най-долното чекмедже и извади дневника си с копринена подвързия. Нави ръкавите си, за да не изцапа с мастило дантелените маншети, и започна да пише.