Чарлс Къминг
По-студената война (9)

9

Офисът на „Вилас Ангелис“ се намираше над малък семеен ресторант до пристанището на Хиос. Кел се изкачи по външното стълбище и почука на вратата от плътно, дополовина матирано стъкло. През прозрачната му част се виждаше осветено от луминесцентни тръби помещение. Зад бюрото в дъното седеше жена с пищен бюст, на възраст някъде към четирийсет. Жената вдигна глава и присви очи, после лицето й се разтегна в приветлива усмивка, тя скочи, изтича до вратата и го покани да влезе с многословни любезности.

— Здравейте, господине, здравейте, здравейте — занарежда тя, правилно отгатнала, че Кел е чужденец и не знае и дума гръцки. Беше с пъстра басмена рокля и сини еспадрили, разтегнати до пръсване от подутите й крака. — Заповядайте, седнете. Какво ще обичате?

Кел се ръкува с жената и седна на дървения стол срещу бюрото й. Казваше се Мариана. На ръст беше колкото диспенсъра за вода, до който бе застанала. За тапет на компютъра си бе поставила снимка на възрастна двойка; Кел си каза, че сигурно са майка й и баща й. Върху бюрото не се виждаха снимки на съпруг или приятел, само един портрет на дете по къси панталонки — неин племенник? — застанало между двамата си родители. На ръката си не носеше брачна халка.

— Казвам се Крис Хардуик — започна Кел, като й подаде визитката си. — Следовател към застрахователната компания „Скотиш Уидоус“.

Английският на Мариана беше добър, но не дотам, че да разбере какво й казва. Тя го помоли да повтори, докато разглеждаше съсредоточено картичката му, като да очакваше от нея прояснение.

— Разследвам смъртта на един британски дипломат, Пол Уолинджър. Името говори ли ви нещо?

Изражението на лицето й показваше, че страшно много би й се искало името да й говори нещо. Гледаше Кел с някакъв копнеж, главата й беше наведена на една страна, сякаш за да намести въпроса му в мозъка си. Накрая обаче Мариана се принуди да приеме поражението си, признавайки с извинителен тон непростимото си невежество.

— Не, съжалявам, но нищо не ми говори. Кой е този човек? Така съжалявам, че не мога да ви помогна!

— Няма проблем — каза Кел с ведра усмивка.

Вляво от бюрото туристически плакат на Акропола се беше отлепил от стената и висеше накриво. Зад гърба й три електронни часовника със сребристи рамки показваха часа в Атина, Париж и Ню Йорк. Кел чу стъпки по външното стълбище, обърна се и видя как мъж на възрастта на Андонис Макрис и с подобно на неговото телосложение блъсна вратата и влезе в офиса. Имаше гъсти вежди и рунтави черни мустаци, а косата му беше боядисана в два различни цвята, от които нито един не можеше да вземе явно надмощие. Като видя Кел на стола, мъжът изломоти нещо на гръцки и отиде до най-далечния прозорец на стаята, като разтвори рязко капаците на прозорците. Изведнъж помещението се изпълни с утринна светлина и вой на форсирани докрай мотопеди. За Кел беше ясно, че мъжът е шеф на Мариана и че току-що я бе смъмрил за някакво известно само на тях двамата прегрешение.

— Нико, това е господин Хардуик — каза Мариана, като се усмихна на Кел, вероятно за да му се извини предварително за невъзпитаното държание на шефа си.

После започна да пише нещо на компютъра си, докато Николас Делфас пристъпи към Кел и го покани да се премести при неговото бюро. Поведението му излъчваше мачизъм от най-чиста проба: Остави ги тия жени бе, я ела да се разберем по мъжки.

— Търсите квартира ли? — попита той, като му подаде месестата си лапа за здрависване.

— Не, всъщност съм следовател в застрахователна компания. — Делфас съсредоточено ровеше в купчина хартии. — Просто питах колежката ви дали вашата кантора е имала някакви взаимоотношения с британски дипломат на име Уолинджър.

Думата „дипломат“ още не беше излязла от устата на Кел, когато Делфас вдигна поглед и започна енергично да клати глава.

— Кой?

— Уолинджър. Пол Уолинджър.

— Не. Не искам да говоря за това. Не го познавам. Не го познавах.

Очите им се срещнаха за миг, но Делфас бързо сведе поглед към бюрото си.

— Не искате да говорите за него или не знаете кой е?

Гъркът започна да размества предметите върху разнебитената черна кантонерка; от усилието се задъха, като не преставаше да клати раздразнено глава. След малко погледна Кел, сякаш изненадан, че го вижда отново.

— Моля? — рече той.

— Попитах ви дали познавате господин Уолинджър.

Делфас издаде устни напред, плътните като тел черни косми на рунтавите му мустаци закриха за момент ноздрите му.

— Казах ви: не знам нищо за този човек. Не мога да отговарям на никакви въпроси. Нещо друго мога ли да направя за вас?

— В полетния план на Уолинджър е посочен вашият офис за контакт тук, на Хиос. Запитах се дали не е наел къща от „Вилас Ангелис“.

Кел погледна Мариана. Тя беше все така погълната от компютъра, макар да бе ясно, че попива всяка дума от разговора — бузите и ушите й бяха аленочервени, Стойката й напрегната, вцепенена. Делфас й кресна на гръцки, после изръмжа по-тихо, на себе си, нещо, от което Кел различи думата гамото — вероятно някаква местна ругатня.

— Вижте, господин…

— Хардуик.

— Да. Не знам изобщо за какво говорите. Ние тук сме заети хора. Не мога да ви помогна в разследването.

— Не сте чули за катастрофата? — Кел се забавляваше с представата на Делфас за „заети хора“. Офисът кипеше от активност и енергия не повече от безлюдна чакалня на провинциална гара, където от години не е спирал влак. — Уолинджър е излетял от летището на Хиос миналата седмица. Чесната се е разбила в Западна Турция.

Най-после Мариана вдигна глава от компютъра и погледна към двамата мъже. Тя очевидно помнеше името Уолинджър и поне бегло беше запозната с обстоятелствата около смъртта му. Усетил това, Делфас се надигна от стола си и се опита да избута Кел към вратата.

— Не знам нищо по въпроса — повтори той, добавяйки нещо троснато на родния си език.

После посегна към вратата и я отвори, забил поглед в пода пред краката си. Кел нямаше друг избор, освен да стане и да си тръгне. Дългият му опит с лъжци — умели и не толкова — го бе научил да не ги напада при първа възможност. Ако лъжецът се инатеше и всячески показваше, че не възнамерява да отстъпи, най-добре беше да го остави да се пържи в собствения си сос.

— Е, добре — каза той. — Добре.

Обърна глава към Мариана и й кимна приветливо за сбогом. Докато си тръгваше, огледа помещението за охранителни камери и алармена система, като обърна специално внимание и на ключалките на вратата. Делфас очевидно криеше нещо, следователно щеше да се наложи да проникне в офисите на фирмата в извънработно време и да порови в компютрите им. На излизане Кел го информира, че „Единбург ще поиска писмена справка за взаимоотношенията на господин Уолинджър с фирмата му“, като добави, че му благодари за отделеното време. Делфас измърмори на английски нещо като „Няма проблем“, след което затръшна вратата зад гърба му.

Работното време и телефонните номера на фирмата бяха гравирани върху пластмасова табела, завинтена на стената в основата на външното стълбище. Кел оглеждаше табелата и се питаше дали да не уреди екип от „Технически операции“ да навести офиса на господин Делфас, когато му хрумна много по-добра идея. Рефлексите му на циничен стар шпионин и този път се задействаха в критичен момент.

Нямаше нужда от проникване с взлом. Кел разполагаше с Мариана и знаеше точно какво трябва да направи.