Чарлс Къминг
По-студената война (59)

59

Кел успя да поспи на пресекулки няколко часа. Сънува Рейчъл и се събуди, облян в пот, в два през нощта и после отново в четири и половина. Бе изключил тракащия климатик и в стаята беше непоносим задух. Стана от леглото и отвори и двата прозореца, под които се виждаха короните на чинарите, образуващи тунел над улицата отдолу. Взе си душ и поръча закуска от румсървис. Нямаше още шест, когато беше готов за излизане.

Неправдоподобно дългокрака млада жена с тънка талия и едва забележим минижуп се изкачваше нагоре по стълбището, хванала подръка тантурест, похотливо ухилен мъж на средна възраст с бръсната глава, който хвърли на Кел победоносна усмивка, докато се разминаваха. Кел едва се сдържа да не му каже нещо от рода на „Плащаш си — твоя е“, но продължи мълчаливо пътя си надолу към фоайето.

Излезе на широкия тротоар пред „Лондонская“. Двойка тийнейджъри бяха седнали на дървена пейка под чинарите и се целуваха. Жена в синя престилка метеше улицата с дълга метла. Тръгна на изток към Потьомкинското стълбище. До бордюра на италианския площад беше паркиран прясно боядисан файтон. Конят ядеше сено от торба, провесена под муцуната му, а файтонджията бе задрямал на капрата, завит в одеяло. Едно-единствено такси чакаше на пиацата до пресечката с „Екатерининская“; до него бяха паркирани хъмър и лимузина с удължено шаси.

Кел провери телефона си. Получил бе четири съобщения. Дани, Джавед и Нина бяха будни. Според Елза „Серенисима“ имаше около час закъснение. Алисия бе превела съобщението до кораба от пристанищните власти, с което му разрешаваха да хвърли котва до западния кей. Нито Елза, нито Харолд бяха уловили и една дума, разменена между местните сили на СВР.

Кел подмина Потьомкинското стълбище и се натъкна на глутница улични кучета, които спяха на земята пред жълтеникава сграда в отсрещния край на площада. Някъде в далечината се чуваше боботене на дизелов генератор — в Одеса често спираха тока. Той запали цигара и се качи на металния пешеходен мост, от който се виждаше пристанището.

Докъдето стигаше погледът, се простираше гора от кранове. На пътническия терминал нямаше нито един кораб. На парапета бяха закачени стотици катинарчета — според местната традиция в знак на вечна любов. Повечето бяха напълно ръждясали от дъжда и соления въздух. Старец с набръчкан нос се спря наблизо, за да прибере ризата, която се бе извадила от панталона му, и му кимна, преди да продължи пътя си.

— Кораб ли чакате?

Кел се извърна и видя Дани и Харолд, които се приближаваха.

— Господа! — поздрави ги той.

Те застанаха от двете му страни. И двамата бяха по джинси и трикотажни блузи с разтворени яки. Харолд бе преметнал през ръка найлоново яке.

— И така — попита той, — по разписание ли е?

— Леко закъснява — отвърна Кел. — Час, максимум.

— Да не са се блъснали в айсберг?

Кел стъпка цигарата си с крак.

— Кой беше онзи герой от гръцката митология, дето чакаше кораб? — попита той.

— Егей — отвърна веднага Дани. Кел си го представи в дома му в Гилдфорд, забил нос в някоя енциклопедия или справочник. Никой не можеше да се мери с Дани Олдрич в решаването на кръстословици. — Неговият син Тезей заминава на експедиция, за да убие Минотавъра. Казва му, че ако експедицията е успешна, на връщане ще смени черните платна на кораба с бели…

— Но забравя — допълни Кел.

— Именно — кимна Дани. — Като вижда кораба с черните платна, Егей си казва, че синът му е загинал, и се самоубива.

— Така е, като не са имали мобилни телефони по онова време — рече Харолд.

Кел се засмя и сложи ръка на рамото му.

— Имаме доста време за убиване — каза той. — Кафе?