Чарлс Къминг
По-студената война (47)

47

След петнайсет минути Елза седеше до Кел на задната седалка на черното такси, което спря пред жилището му в „Холанд Парк“. Тя плати на шофьора. Кел тръгна напред, отключи входната врата и си представи Рейчъл, заспала върху гърдите на Клекнър, или двамата заедно под душа, или поръчващи румсървис по телефона от леглото. Трябваше да е по-внимателен. Не биваше да сваля гарда. Накрая винаги се оказваш измамен. Самият той бе измамил много хора по този начин.

— Чакай да ти помогна.

Елза бутна навътре входната врата и попита Кел за номера на апартамента му.

— Пет — отвърна той. Двамата се заизкачваха по стълбището, докато Кел се питаше защо ли Елза идва с него. Какво ли искаше? — Наистина не е нужно да влизаш — каза той. — Нищо ми няма, ще се оправя.

— Напротив, ще вляза.

Още щом влязоха в кухнята, Кел си наля коняк и гаврътна чашата на един дъх. Предложи на Елза нещо за пиене, но тя вече оглеждаше апартамента. Откри я в един ъгъл на хола, разглеждаща библиотеката му.

— Греъм Грийн… — каза тя. — Харесва ли ти?

Кел кимна. През януари бе прочел есето на Хичънс, разбило на пух и прах репутацията на Грийн, и оттогава му беше трудно да посегне към книгите му. Рейчъл бе подарила на Клекнър „Хич 22“ за рождения му ден.

— Имаш и книга на италиански автор! „Гепардът“ на Ди Лампедуза! Чел ли си я?

Кел поклати глава.

— Не още.

Може би половината от книгите в апартамента му бяха купени в резултат от моментен импулс или по съвет на приятел и той така и не бе намерил време да ги отвори. Но беше благодарен на Елза за въпросите, с които го разсейваше от другите му мисли. Извади от джоба си пакет цигари.

— Имаш ли нещо против да запаля?

— Ти си у дома си, Том! Прави каквото искаш.

Той запали цигара и взе от кухнята две чаши и бутилка червено вино. Седнаха един до друг на канапето срещу телевизора. От двете им страни направо на пода бяха натрупани купища дивидита. Някои от тях луксозни и юбилейни издания. Събраните филми на Бъстър Китън. Любовни драми. Елза все така си беше с три обици в меката част на дясното ухо и една, с форма на нит, в хрущяла на лявото.

— Добре ли си, Том?

— Нищо ми няма — отвърна той.

— Всичко ще е наред — каза тя, като сложи ръка на коляното му. Кел гледаше втренчено брачната халка на пръста й. — Знам коя е жената. Онази, в хотела.

Кел срещна погледа й и потрепера от гняв, породен от срам. Елза не отмести очи; беше твърдо решила да спечели доверието му.

— Ти я обичаш, нали? Обичаш Рейчъл Уолинджър?

— Да.

Той отпи от виното, всмукна от цигарата. За негова изненада, Елза взе цигарата от ръката му и дръпна бързо два пъти едно след друго, после вдигна глава нагоре и издиша струя дим към тавана. Челюстите й бяха стиснати, погледът й съсредоточен, сякаш в този момент си припомняше всички свалки, всички любовни афери, всеки момент на страст, които някога бе изпитала.

— На колко е? Двайсет и осем, и девет?

— На трийсет и една — отвърна Кел.

Тя му подаде обратно цигарата. За един кратък и абсурден миг Кел си помисли, че ще го попита защо не се бе влюбил в нея. Вместо това тя му каза нещо съвсем неочаквано:

— Аз я познавам.

Той я изгледа смаян.

— От Истанбул. Бяха с госпожица Левин. С Амилия. Разбирам защо ти стана кофти. Тя е много… специална. Не просто хубава. Рядка личност. Повече от… simpatica.

— Да — отвърна Кел, който не гореше от желание да прави комплименти на Рейчъл, нито да си признава, че не бе успял да задържи любовта й. — Наистина е специална.

— Но се чувстваш като глупак, защото си се поболял от любов?

Кел се усмихна, мислейки си колко всъщност ценеше приятелството на Елза, навика й винаги да казва онова, което мислеше.

— Да — отвърна той. — Може и така да се каже.

— Не се чувствай така — каза разпалено тя. — Защо сме на този свят? Да обичаш значи да си жив. Да разтвориш сърцето си за някого е най-красивото нещо на земята. — Кел сигурно бе направил гримаса, защото тя се спря, после добави: — Сигурно ме мислиш за романтична италианка. Точно според стереотипа.

— Не, не мисля това — каза той, като я докосна по ръката, предлагайки й цигарата.

Елза поклати глава.

— Не, благодаря. Исках само да опитам вкуса на тютюн.

Тя стана и отиде до отсрещния край на стаята, където имаше друга библиотека, също отрупана с книги. Шеймъс Хийни. Пабло Неруда. Одън. Ларкин. Т. С. Елиът.

— Държиш всичката поезия на едно място.

Това беше по-скоро констатация, отколкото тема за нов разговор. Кел смачка цигарата си. Още помнеше колко близо бе стигнал до свалка с Елза преди две години в една подобна на тази вечер, когато само двамата бяха обсъждали Ясин Гарани в Уилтшър. Тя му бе сготвила вечеря. Слушала бе историите му. Отново се запита какво правеше сега с него в апартамента. Нямаше да се учуди, ако след време откриеше, че е било по указания на Амилия.

— Том?

— Какво?

— Беше лоша вечер за теб.

— Да.

— Толкова съжалявам. Не мога дори да си представя какво усещаш. Но нещо усещаш и това е добре.

Кел имаше чувството, че Елза се опитваше да му каже нещо повече от думи на утеха. Да му съобщи нещо по-дълбоко, нещо за него самия. Тя свали от полицата една книга, сякаш искаше да печели време, докато думите се оформеха в съзнанието й. Беше „Джейн Еър“. Докато я гледаше, Кел се опита — без сам да знае защо — да си внуши, че Елза го привлича. Не успя.

— Когато се запознах с теб, ми се стори затворен.

— Затворен — повтори той.

Усмихната, Елза остави книгата на ниската масичка в средата на хола и приклекна пред него, като се подпря с колене на неговите, за да запази равновесие. Той не знаеше дали ще се опита да го утеши с целувка, или просто се държеше мило, защото го виждаше, че страда.

— Когато започнахме да си говорим, първо в Ница, после в Тунис и Англия, забелязах, че си изпълнен отвътре с тъга. Не с безсилие. Не със самота. С тъга, сякаш сърцето ти беше мъртво от години.

Кел отмести поглед към прозореца. Спомни си, че Рейчъл му бе казала почти същото в Истанбул, докато крачеха, хванати за ръце, към ресторанта в „Ортакьой“: „Ти си в състояние на вечен полусън“. Той бе шокиран от способността й да долови интуитивно нещо такова, като в същото време бе приел истината в забележката й като откровение. Рейчъл го бе върнала към живота. Той съзнаваше, че не бе намерил щастие в брака си с Клеър, в същата степен, в която съзнаваше и собствената си отмъстителност.

Елза се надигна от пода и отново седна до него. Ръката й го обгърна през гърба, сякаш утешаваше опечален.

— Този път — каза тя, — като те видях в Истанбул и сега в Лондон, виждам, че си различен човек. Рейчъл те е изтръгнала от тъгата ти. Сякаш чувствата ти към нея са повдигнали огромна тежест от плещите ти.

— Понякога се чувствах така наистина. Но вече не.

Елза се поколеба, сякаш естественият й оптимизъм я бе подвел, карайки я да изглежда глупаво.

— Разбира се — каза тя. — Сигурно ти е адски кофти. Всички сме губили гаджета. Оставяли сме се да ни мамят. Казваме си: е какво пък, намерил си е ново сърце. Но да видиш с очите си как става, да станеш пряк свидетел, това не е… не е за вярване. И за понасяне.

— Нищо ми няма, ще се оправя — каза Кел. Внезапно му се прииска Елза да си тръгне.

— Разбира се, ти не знаеш дали онова, което видя, е било истина.

Не беше в стила на Елза да ръси баналности без покритие, дори като утеха. Кел се зачуди какво точно искаше да му каже с тези думи.

— И двамата видяхме едно и също. Или може би ти си видяла нещо повече от мен?

Елза внезапно се изправи и сграбчи пакета цигари от масичката пред него. Запали една и закрачи из стаята, сякаш за да подреди мислите си, да формулира някаква своя теория и да приеме последиците от нея.

— Когато за пръв път срещнах Рейчъл, двете с Амилия като че ли бяха приятелки.

Кел вдигна глава.

— Тя е дъщеря на Пол. Амилия и Пол бяха много близки. Вероятно Амилия я обича.

— Сигурна съм, че е така. Че я обича. Остави. Забрави какво казах.

— Нищо не си казала — отвърна Кел, забелязвайки вълнението й.

— Така е! — каза тя, като се изсмя насилено. Изглеждаше смутена, дори уплашена, сякаш бе нагазила в дълбокото и не знаеше как да се измъкне. Наведе се и смачка недопушената си цигара в пепелника. — И аз не знам какво говоря.

— Аз още по-малко знам. Да не би Амилия да те е помолила да й свършиш услуга, свързана по някакъв начин с Рейчъл?

— Не.

Кел вече виждаше, че Елза го лъже. Тя очевидно знаеше нещо, с което би облекчила страданията му, но нямаше как да му го каже — беше обещала, ангажирала се бе пред Амилия да мълчи.

— Трябва да ми кажеш, Елза.

— Какво да ти кажа?

Кел я изгледа. Каквато и частица от истината да бе понечила да му разкрие, мигът за това бе отминал. Елза вече беше просто негова приятелка, дошла да го утеши в момент на лична загуба.

— Наспи се и ела в офиса утре сутринта — каза му тя. — Обещаваш ли ми? Тази вечер трябва да си починеш.

— Да, сестра — отвърна той и я попита: — Би ли искала да останеш тук? — Той видя по лицето й да пробягва гримаса на отвращение и бързо добави: — В свободната стая! Имам една свободна стая…

— Не, ще те оставя — отвърна спокойно тя. — Сигурен ли си, че ще се оправиш?

— Ще се оправя. Аз съм голямо момче. Виждал съм и по-лошо.

— Трябва да е било много лошо, наистина.