Чарлс Къминг
По-студената война (45)

45

Джез изпроводи Абакус от хотела и го предаде отвън на Каръл, която междувременно се бе преоблякла в строг делови костюм с високи токове и бе вдигнала косата си на кок. Беше достатъчно близо до американеца, за да го докосне с ръка, когато той се обърна и тръгна на запад по „Найтсбридж“, пресичайки улицата на светофара по посока към „Хародс“.

Целият екип, с изключение на Нина, се бе събрал в околността, но Кел бе позиционирал в магазина само един-единствен агент — шейсет и две годишен мъж, известен като Еймъс. Да задели повече, при положение че Клекнър можеше да влезе в сградата за броени минути и след това да се шмугне в станцията на метрото, му се стори твърде рисковано. Вместо това хората му щяха да се разпръснат по протежение на четирите страни на сградата, за да наблюдават изходите на приземния етаж. Нямаше смисъл да следят Клекнър на всяка стъпка от обиколката из магазина. Нека да се надбягва със сенки, нека да прилага наученото от курсовете по контранаблюдение. Можеше да остане и пет часа вътре, да мине по няколко пъти през всички отдели, но в крайна сметка все някога трябваше да си подаде носа навън.

— Вътре е — каза Каръл.

Клекнър бе влязъл през входа откъм „Ханс Кресънт“, на северния ъгъл на сградата; беше си все така с бейзболната шапка и черното кожено яке. Джез влезе след него, продължавайки да осведомява Кел в реално време за действията на обекта, докато Каръл остана на входа.

— Придвижва се с бърза крачка през мъжкото облекло. Петнайсет метра… — Гласът на Джез беше нисък и продран, с източнолондонски акцент. — Как са изходите ми?

Кел и Елза бяха наредили пред себе си поне по половин дузина мобилни телефони, по които постъпваше информация за местонахождението на всеки член от екипа. Обработвайки есемесите, те съставяха картина на разположението на силите в района — тежко умствено упражнение, изискващо от Кел концентрация, каквато не помнеше да е постигал от години. Чувстваше се особено приповдигнато.

— Всичките са покрити — отвърна той и Джез тръгна нагоре към първия етаж, оставяйки на Еймъс да поеме Клекнър от гастронома.

— Виждам го — каза Еймъс със слаб акцент някъде от Съмърсет. Докато останалите агенти ползваха миниатюрни слушалчици и скрити микрофони, на Еймъс бяха дали допотопна „Нокиа“, по каквато си падат старци и самотни вдовци. Кел се бе надявал, че телефонът ще допринесе за завършеността на образа му. — Гледа черния хайвер. Или нещо такова. На деликатесите. Още е с бейзболната шапка.

Работейки в екип, Джез и Еймъс бяха в състояние да следят неотклонно Клекнър през следващите деветдесет минути, каквито и трикове по контранаблюдение да им прилагаше. Той премина през ароматите и красивите момичета на парфюмерийния отдел и се качи два етажа нагоре, на щандовете за завеси и дамаски, след това се спусна надолу по ескалаторите с египетски мотиви покрай осветения със свещи паметник на Даяна и Доди ал Файед. Всеки път, когато американецът се скриеше от погледа му след някой внезапен ляв или десен завой, Харолд използваше камерите за видеонаблюдение на магазина, към които се беше свързал, за да го намери. Това проработи на два пъти — на монитора в контролния център се появи неясен трептящ образ на мъж с тъмно кожено яке и бейзболна шапка, — като и двата пъти Кел успя да определи приблизителното му местоположение и да го съобщи на екипа. В същото време към тях се присъедини Нина след безплодно половинчасово пътуване в източна посока по линията „Пикадили“, понеже се била припознала в някакъв мъж в съседния вагон, който й заприличал на Клекнър. — Не беше той — рече сега гузно тя. — Тая шибана бейзболна шапка! И якето много приличаше.

— Няма значение — каза Кел и я насочи към „Мода и козметика“, откъдето да наблюдава изходи 6 и 7, разположени под прав ъгъл в югоизточния край на сградата.

Междувременно Олдрич, Каръл и още трима агенти бяха заели позиции отвън, разперили чадъри над главите си, за да се пазят от внезапно бликналия дъжд.

Малко преди пладне Еймъс докладва на Кел, че Абакус се е насочил към отдела за играчки на третия етаж, преминавайки през голямата книжарница в центъра на втория, където си купил списание за компютри. В момента играел компютърна игра на един телевизор с голям екран в северния край на етажа. Кел се възползва от възможността да замени Джез и Еймъс, изпращайки ги да наблюдават отвън изходите, докато Каръл и Луси поеха следенето на обекта от различни етажи. През цялото време, докато наблюдаваше случващото се на мониторите, четеше есемеси, провеждаше кратки разговори или мъчително очакваше нещо да се случи, Кел усещаше, че дотук операцията му се развива добре, че владее положението, че взема правилните решения и натиска верните лостове. Клекнър все някога щеше да излезе от сградата, да не забележи, че Дани или Каръл и Нина са по петите му, и да заведе МИ6 при водещия си офицер от СВР.

Всичко това обаче се провали в един миг.

Луси бе засякла местоположението на Абакус в отдела за играчки и Каръл докладва, че Клекнър вече се придвижва с бърза крачка през детското облекло. След което просто изчезна. Нямаше го на камерите. Не се появи на никой от изходите на приземния етаж. Мобилните телефони в Ридан Плейс престанаха да бръмчат, екраните на лаптопите застинаха неподвижно, осем превъзходно обучени агенти за проследяване спряха да подават данни до Томас Кел, който вече усещаше как в него се надига буря от безсилен гняв при мисълта, че е позволил Райън Клекнър да му се изплъзне. В продължение на още два часа той остави екипа си да наблюдава всичките десет врати на нивото на улицата, докато Олдрич и Нина обхождаха „Хародс“ с надеждата да открият американеца. Но от него нямаше и следа. Най-после Кел ги освободи и позвъни на Амилия.

— Загубих го.

— Не се учудвам.

Гласът й звучеше по-скоро спокойно, отколкото раздразнено, но Кел отвърна:

— Много ти благодаря.

— Не исках да прозвучи така — каза тя.

— „Хародс“! — възкликна той. — Дяволите да го вземат този „Хародс“!

— Не се притеснявай. — Кел чуваше как в кабинета й звънят и други телефони. — Знаем, че Абакус има агенти и извън Турция. Много е възможно да се среща с някой от тях, а не с водещия си офицер. Все в даден момент ще се прибере в хотела си и ще започнем отначало.

Кел й благодари и затвори. После слезе с асансьора до партера и отиде да хапне риба с пържени картофи в ресторантчето на Порчестър Роуд. Опита се да изпрати есемес на Рейчъл, но не получи отговор. Когато се върна в командния център, Елза се готвеше да ходи на кино в „Уайтлис“, а Харолд тъкмо се бе прибрал от тайландски масаж в „Куинсуей“.

— Усещаш ли миризмата, шефе? — попита той. — Тигров балсам. — С усилие Кел успя да се усмихне. — Не се тормози — каза Харолд, като го хвана за лакътя. — Случват се такива неща. Имаме още някой и друг коз в ръкава.

— Наистина ли? — попита недоверчиво Кел.

Харолд му намигна. Кел не знаеше дали говори сериозно, или просто се опитва да му повдигне духа.

— Някой намерил ли е бейзболната шапка? — попита Харолд. — Якето?

Кел поклати глава. Може би Клекнър бе променил изцяло външния си вид, задигайки униформа на служител от „Хародс“ или купувайки си нов костюм от мъжката секция. Или пък просто бе успял да се шмугне през някой от изходите точно в момента, когато Джез или Каръл, или Нина, или Дани бяха отклонили за момент погледа си. Човешкото око се уморява. Концентрацията отслабва. Беше неизбежно. Тъй или иначе, Абакус се бе превърнал в призрак.

Следващите няколко часа Кел прекара в разместване на фигурите по шахматната дъска: Олдрич бе върнат на първия етаж в „Рембранд“, Каръл — изпратена да тича за здраве около Гровнър Скуеър, ако случайно, колкото и малко вероятно да бе това, Клекнър решеше да се отбие в американското посолство. Но това беше игра срещу несъществуващ опонент. Елза се върна от кино („Гледах филм за Земята с Уил Смит и сина на Уил Смит. Не ми хареса много“) и се зае с профила на Клекнър във Фейсбук. Търсеше размяна на бележки с някое от многото му лондонски гаджета. Амилия бе отхвърлила решението на Кел да постави бръмбари в апартаментите на две от бившите еднократни свалки на Клекнър с мотива, че това би било чисто губене на време. Кел нямаше никакъв полезен ход. Клекнър беше някъде в Лондон — някъде в Англия; можеше да минат дни, преди да се появи отново. На Кел не му оставаше нищо друго, освен да убива времето в пренареждане на екипа за наблюдение. Освободи Каръл, Джез и останалите да си вървят у дома; щяха да бъдат заменени от осем агенти на МИ5, никой от които не бе виждал Райън Клекнър на живо. Кел изпитваше безпомощния гняв на воин, държан с вързани ръце по време на сражение. Свикнал бе да играе активната роля в подобни операции, а не да бездейства зад бюро, опитвайки се да отгатне ходовете на опонента си. Шпионажът беше три четвърти чакане, наистина, но Кел искаше в този момент да се намира в „Рембранд“, в такси пред Еджъртън Гардънс, да обикаля улиците на „Найтсбридж“, а не да се пече на бавен огън пред редиците монитори на Ридан Плейс, заобиколен от вонята на тигров балсам, излъчваща се от Харолд, и от сумтенето на Елза, потънала в езотериката на кодове, байтове и алгоритми.

В десет излезе да вечеря. Поръча си агнешки кебап с ментов чай в един персийски ресторант на Уестбърн Гроув и мислено се пренесе сред файтоните на Бююкада и воя на корабни сирени по Босфора. Харолд си беше отишъл за няколко часа у дома, но щеше да се върне в полунощ. Елза спеше на матрака в кабинета му. Дани Олдрич бе останал на пост пред мониторите с обещанието да му позвъни, ако пристигнеше новина за Абакус.

Малко след единайсет телефонът на Кел иззвъня.

— Шефе?

Беше Дани. Кел бе спрял да запали цигара пред една будка за вестници. Отсреща през улицата две пияни момичета се качваха в такси. Едното имаше вид, сякаш всеки момент ще повърне.

— Да?

— Появи се.

— В „Рембранд“?

— Още не. Пат го е засякъл при станцията на „Саут Кензингтън“. Но явно отиват натам.

Кел вече крачеше към Ридан Плейс. Пусна изпушената си дополовина цигара в локва дъждовна вода и я чу как изсъска, преди да угасне.

— Отиват? — попита той.

— Американецът е с момиче.

— Същото като предишната нощ? Зена?

— Не. Друга. Може да е някоя от ония във Фейсбук. До две минути ще мога да я огледам.

Кел се затича към Ридан Плейс, колкото го държаха краката. Извади дистанционното от джоба си, отвори вратата, премина на бегом през фоайето и зави към редицата асансьори. Мина повече от минута, преди една от вратите да се отвори пред него. В кабината миришеше на къри. Някой си бе занесъл храна в офиса.

— Тук сме — чу гласа на Дани, който му махаше откъм залата за наблюдение.

Харолд и Елза бяха седнали пред мониторите, показващи картина от „Рембранд“. И двамата не вдигнаха глави, когато влезе, само Елза промърмори тихо: „Чао“.

— В хотела ли са? — попита Кел.

— Аха. Току-що излязоха от асансьора. — Харолд се беше надвесил напред. — Да беше видял мацката. Жестоко гадже! Тоя тип е някаква машина за секс.

Звукът от стаята на Клекнър беше включен. На екрана се виждаше панорамен кадър от коридора; Клекнър и момичето бяха вече пред стаята му. Когато вратата се отвори, Кел чу първо нейния глас с американски акцент да възкликва предвзето, цитирайки стих от стара песен на „Пинк Флойд“:

— О, боже! Каква страхотна стая! Това все твои китари ли са?

Клекнър се изсмя. Харолд се усмихваше, погледите на всички бяха приковани в екрана. Жената влезе в стаята. Едва тогава Кел я позна.

Беше Рейчъл.