Чарлс Къминг
По-студената война (18)

18

Кел получи отговора на въпроса си само след час. По предложение на Амилия оставиха Елза да работи в хотела и излязоха да се поразходят из улиците на града, на места хванати под ръка, но повечето време принуждавани да се разделят от тълпите пешеходци, главно туристи, които се блъскаха по „Истиклял“. Амилия беше с шал на цветни мотиви върху туидено сако с кръпки на ръкавите; Кел си каза, че прилича на придворна дама, обслужваща кралицата в Сандрингам, но не беше в настроение да я дразни. Небрежно облечен с джинси и пуловер, той пушеше в движение и настойчиво разпитваше Амилия.

— Не ми каза нищо за СИМ картата, която е била намерена сред останките на самолета.

— Много неща не бях в състояние да ти кажа, Том.

Типичен за Амилия уклончив отговор, от който Кел нищо не разбра. Елегантно облечен турчин с плешивина на темето и лъснати до блясък кафяви обувки седеше на столче пред витрината на магазин, в който бяха изложени разноцветни гранчета прежда в дървени кутийки. Човекът свиреше на инструмент, подобен на лютня, и пееше тъжна песен. До него момче по футболна фланелка с емблемата на „Бешикташ“ ядеше геврек.

— Как беше в Анкара? — попита Амилия, докато наблюдаваше уличната сценка.

Кел допускаше, че има причини да е толкова загадъчна. На въпроса й за Анкара той не знаеше откъде да започне. С държанието си в посолството Чейтър бе постигнал две цели: да го унижи заради неясния му статут и да откаже съдействие на МИ6 в разследването на смъртта на Уолинджър. Той не желаеше да занимава Амилия с това. От нейна гледна точка всичко, което кажеше за Чейтър, щеше да се пречупва през собствената му враждебност към човека, съсипал кариерата му. Кел искаше Чейтър да крие нещо от тях; и Амилия разбираше това не по-зле от него самия.

И така, той й заразправя за дългите часове, прекарани в бюрото на МИ6; за негово учудване Амилия често го прекъсваше, за да задава поясняващи въпроси, да подлага фактите на кръстосана проверка, за да се убеди, че Кел й предава точно и най-малката подробност от множеството телеграми и факсове, които бе прочел в кабинета на Уолинджър. Говорейки, те неусетно се озоваха на площад „Таксим“, после се върнаха обратно назад по „Истиклял“, като пътьом се отбиха в една книжарница за англоезична литература. Амилия си купи „Екип от съперници“ на Дорис Гудуин — „понеже всички, които познавам, я четат“ гласеше обяснението й. Когато най-после въпросите й за Хичкок се изчерпаха, Кел отново повдигна темата за намерената СИМ карта.

— Кой е претърсвал останките? Кой е открил телефона?

— Турските власти. Имах нещо като служител за връзка. Той успя да прибере телефона и да го донесе в Лондон.

— Е, и?

Двамата се спряха на място. Амилия намести шала си и се обърна на сто и осемдесет градуса, поглеждайки широкия булевард на север. Бяха на не повече от шест метра от входа на руското консулство. При други обстоятелства Кел вероятно би й посочил този факт като любопитна подробност от пейзажа, но не искаше да прекъсва потока на мислите й.

— Има номера, които все още се опитваме да проследим.

— Какво значи това?

— Значи, че още е рано да се каже.

Разбира се. Дори пред доказано лоялен колега като Томас Кел Амилия никога не би разкрила нищо извън минимално достатъчното за целите на разговора. Кел с мъка прикри гнева си от това, че го третираше като слуга. „Рано е да се каже“ означаваше, че Елза — или някой от нейната пасмина — бе изстискал от СИМ картата нещо, което би могло да се използва в контекста на евентуална допълнителна информация, без каквато нямаше смисъл да се пораждат фалшиви надежди у когото и да било. Амилия щеше да му съобщи само онова, което бе нужно да знае. Поглеждайки към прозорците на консулството и задавайки си въпроса дали някой вътре точно в този момент не получаваше апоплектичен припадък при вида на Шефката, скитаща се безцелно по истанбулските улици, Кел изпита нещо от безсилната ярост, която бе събудила у него срещата с Чейтър. Да му се пречи в работата бе едно; да го пързаля колега и приятел, при това с ехидна надменност — съвсем друго.

— Възможно е да откриете, че един от номерата е бил на бивша унгарска разузнавачка на име Цецилия Шандор.

Беше подличък удар под кръста, но Кел държеше да уязви Амилия.

— Коя?

Кел я обгърна с ръка през раменете, опитвайки се да я подкара напред по тротоара. Тя потръпна при допира му, уплашена, че Кел й носи лоши новини.

— Пол е бил на острова с нея.

— На Хиос?

— Да.

Той остави Амилия да обработи в съзнанието си току-що чутото. Това й отне около две секунди, през които тя сякаш се намираше някъде безкрайно далече от гъстите тълпи на „Истиклял“, от смеха на преминаващите влюбени двойки, от шумовете и музиката на широката улица.

— Те са се виждали, като мъж и жена?

— Така изглежда. Шандор бе оставила букет цветя с написана на ръка бележка на погребението му. Имала е наета вила на острова. Прекарали са в нея около седмица.

Амилия ускори крачка, сякаш се опитваше да избяга от думите на Кел.

— Откъде знаеш, че Шандор е била от унгарското разузнаване?

— Засичала ли си се някога с Тамаш Метка? — Амилия поклати глава. — Стар мой контакт от Будапеща. Запознахме се в Лондон преди десетина години. Помолих го да пусне името през системата. Шандор е на трийсет и пет-шест. През две и девета напуска разузнаването и си купува ресторант в Хърватия. Преди това според Метка е работила с нас, също и с МИ5. Може би си струва да се провери дали името й няма да изскочи в някоя от операциите на Пол. Вероятно така са се запознали.

— Вероятно — измърмори Амилия.

Кел искаше да й разкаже за снимката, да повдигне малко духа й. Да й каже, че Пол бе пазил снимката й на нощното си шкафче до смъртта си. Но какъв беше смисълът? Съвсем скоро Амилия щеше да намери начин да потисне чувствата си. Той знаеше колко ефективно, дори цинично умее да отделя мозъка от сърцето си. Неслучайно бе преживяла трийсет години със съзнанието, че е дала единственото си дете за осиновяване в деня на раждането му. Тя умееше да контролира чувствата си, да подчинява болката на разума. И в този момент му хрумна една мисъл: ако Уолинджър бе държал снимка на Амилия отпреди десет години в книга на нощното си шкафче, какво ли бе запазила Амилия като спомен от него?

— Разбирам, че си накарал Адам Хейдък да издири механика, работил по самолета на Пол.

— Точно така.

— И да прегледа записите от охранителните камери на Хиос. Вярно ли е?

Кел обясни, че Уолинджър е бил видян да разговаря с някакъв мъж с брада в ресторант на пристанището. Той искаше да провери теорията си, че въпросният индивид може да е бил Джим Чейтър, но не искаше да даде на Амилия възможност да отсече, че това е абсурд.

— Кой го е видял?

— Жената, от която Шандор е наела вилата. Мариана Димитриадис.

— Мъжът американец ли е бил?

— Нямам представа — отвърна Кел. — Мариана не е доловила акцента.

Бяха стигнали до южния край на „Истиклял“. По булеварда бавно се движеше червено трамвайче. На задната стъпенка се возеха две момчета. Кел хвърли угарката си и изведнъж усети, че му става горещо. Свали си пуловера.

— Първоначално ми изглеждаше, сякаш Пол е прикривал следите си, за да не разбере Джоузефин, че има любовница. — Амилия изсумтя разбиращо. — Но дали е имал други причини да бъде там? Оперативна необходимост?

— Казах ти вече. Не е имал работа…

— Въпросът ми беше риторичен. Ами ако се е срещал с контакт извън протокола?

Кел й припомни, че Уолинджър не бе използвал нито паспорта си, нито кредитните си карти или мобилния си телефон след кацането на Хиос. Това бяха твърде сериозни предпазни мерки за човек, решил да прекара няколко дни с любовницата си.

— Може би не е желаел аз да науча, че е бил там.

Кел за пореден път се възхити на прямотата й, не на последно място, защото по този начин му спести необходимостта сам да направи същото предположение.

— Е, стига де! — каза той. — Колко време мина, откакто сте били гаджета?

— Ние никога не сме били „гаджета“, Том.

Това го накара да млъкне. Кел извърна глава и се загледа в една улична котка, която крачеше целеустремено покрай съседната сграда, покрита със строителни скелета. Във въздуха се носеше остра миризма на пържена риба; той си помисли, че котката вероятно се опитваше да открие източника.

— Гладен ли си? — попита го Амилия, която също бе усетила топлото време, свалила бе сакото си и го носеше, преметнато през ръка.

Отсреща през улицата имаше голям, ярко осветен ресторант; зад витрините бяха наредени щандове с храна, покрай които се суетяха мъже в бели престилки. Заведението изглеждаше евтино и популярно в квартала; повечето маси бяха заети.

— Какво ще кажеш да се отбием тук? — предложи Кел.

Някъде в далечината се чу тътен на пневматичен чук.

— Супер! — каза тя и двамата влязоха в ресторанта.