Чарлс Къминг
По-студената война (53)

53

Веднага щом полетът на Бритиш Еъруейс кацна в Истанбул, Райън Клекнър включи блекбърито си. В рамките на трийсетина секунди получи есемес от майка си, няколко имейла и изпрати съобщение до Рейчъл, в което й казваше с какво нетърпение очаква да се видят за вечеря на другия ден. Минаваше полунощ и той не се изненада, че Рейчъл не му отговори.

Мястото му се падаше от дясната страна на салона, непосредствено над крилото. С изгасването на двигателите настана обичайната суматоха при свалянето на чанти и куфарчета. Клекнър остана седнал няколко минути. Пътниците до него се надигнаха от местата си, взеха си нещата и застанаха на пътеката. Стюардесата направи съобщение на турски и английски език, за да предупреди пътниците, че ще има малко забавяне, преди да бъдат отворени вратите на салона.

След известно време Клекнър бе успял някак си да се добере до пътеката, да намери достатъчно пространство, за да се изправи и да свали черния си куфар на колелца от отделението за багаж на отсрещната страна. Той постави куфара върху освободената седалка и погледна напред към изморените, изнервени пътници, които нетърпеливо чакаха да слязат.

Клекнър винаги бе мразил тълпите. Безизразни лица с празни очи. Жени, допуснали да надебелеят и да са вечно намусени. Деца, пищящи за храна и играчки. Той искаше просто да ги разблъска встрани и да мине през тях.

От съвсем млад Райън Клекнър не изпитваше и сянка на съмнение в превъзходството си над околните, във физическите и умствените предимства, които го правеха съвършен. Каквито и дефекти на характера да се смяташе, че притежава — суета, надменност, липса на състрадание, — за него те бяха предимства. Освен това лесно се прикриваха. Клекнър бе констатирал, че с голяма лекота печели доверието на непознати; бе усвоил това умение много преди да го бяха обучавали специално за целта. Умението да се преструва на друг, като същевременно вижда като на рентген сърцевината на човека насреща си, бил той колега или приятел, да разбира мотивацията му — това беше дарба, която той притежаваше едва ли не по рождение. Имаше дни, в които Клекнър желаеше да бъде разкрит; желаеше и други да притежаваха поне толкова прозорливост и интелект, че да се убедят в превъзходството му. Но това никога нямаше да се случи.

Той се обърна и погледна към задната част на салона. Пълно с хора. Миризма на тела след тричасов полет. Беше му тясно.

Той погледна отново. Едно от лицата му се стори познато. Около трийсетгодишна жена с тъмна коса, застанала на не повече от три метра зад него. Пътуваше сама, като старателно избягваше погледа му, мислейки си за нещо свое.

Беше я виждал преди. Помнеше тези очи. Леко кривогледи, сякаш разфокусирани. А и зъбите. С коронки, вероятно след злополука в детските й години. Но къде я бе виждал? В бар „Бльо“? На среща в Истанбул? На парти?

Едва на излизане от самолета, докато кимаше за довиждане на пилота и се усмихваше на стюардесата, Клекнър се сети точно къде я бе видял. От осъзнаването на този факт усети, че му прилошава.

В парфюмерийния отдел. След това, около час по-късно, на изхода в югоизточния ъгъл на сградата. Бе регистрирал присъствието й, но го бе отдал на съвпадение и бе продължил за срещата с агента си.

В „Хародс“.