Чарлс Къминг
По-студената война (22)

22

Кел реагира светкавично, импровизирайки.

— Странно. Имах среща с човек, канен на същото парти. Клекнър, значи. Работи тук в консулството, нали?

— Да — потвърди Рейчъл.

— Мисля, че някой някому е хвърлил око — обади се Джоузефин, като погледна лукаво Рейчъл.

В този момент Кел си даде сметка, че Клекнър е поканил изрично Рейчъл като своя дама за вечерта.

— Голямо ли е партито? Или само вечеря?

Колкото и да се надяваше гласът му да звучи равнодушно, Кел не можеше да се отърси от напрежението, обхванало цялото му тяло. Ако въпросното събиране беше вечеря в тесен кръг за десетина най-близки приятели на Клекнър, нямаше как да се самопокани, но ако щеше да присъства половината англо-американска общност в Истанбул, все щеше да намери начин да се промъкне и той.

— В някакъв бар. Казва се „Бльо“. Чували ли сте го?

Амилия очевидно не беше, но каза „да“, защото разбираше какво се опитва да направи Кел. Искаше да проникне в кръга на Клекнър, да се срещне лице в лице с обекта на своя интерес.

— Не съм сигурна, че ми се ходи сама — каза Рейчъл. — Няма да познавам никого.

— Тогава остани тук с… — започна Джоузефин.

Амилия не я остави да довърши.

— Вземи Том — каза тя, подхвърляйки идеята със същата небрежност, с която Кел бе изхвърлил фаса си в Босфора. — Той все се оплаква, че е твърде стар за барове, но твърде млад, за да си стои у дома.

На Рейчъл последното изречение сякаш й допадна.

— Винаги ли се оплакваш? — попита тя, наклонила многозначително глава на една страна.

— Никога не съм казвал такова нещо — измънка Кел, докато трите жени го гледаха ухилено.

Зарадвана от моментното му неудобство, Рейчъл се възползва от предложението на Амилия.

— Ами ела с мен тогава — каза тя. — Ще бъде забавно. Ти ще си моят пазител.

 

 

Пазител, мислеше си Кел два часа по-късно, застанал срещу запотеното огледало в банята на хотелската си стая, докато бършеше с длан кондензираната пара, зад която надничаше покритото му с пяна лице с мокра от душа коса. Пазител. Той отвори вратата на банята и започна да се бръсне, докато парата постепенно се разпръсваше. Сети се за една реплика от „Мунрейкър“ за нежеланието на Бонд да се бръсне два пъти в един ден и се усмихна накриво в огледалото. Томас Кел не беше суетен мъж, но все пак притежаваше достатъчно суета, за да държи да изглежда добре пред Рейчъл Уолинджър. Приближавайки лице към стъклото, той забеляза един косъм, който стърчеше от лявото му ухо, както и два от ноздрите. Изскубна ги и очите му се насълзиха. В гардероба имаше сешоар, но Кел реши да не се престарава, подсуши се с хавлията и се облече с джинси, боти и светлосиня риза, изгладена още в хотела в Анкара.

С Рейчъл се бяха разбрали да се срещнат в основата на кулата „Галата“. Тя бе там преди него, въртеше се на токове с черната си рокличка, пристегната в талията с колан, закрила очи срещу следобедното слънце зад дизайнерски очила със сивосини рамки. Той я целуна по двете бузи; парфюмът й му се стори познат, но не се сещаше откъде — може би някоя колежка от МИ6 ползваше такъв.

— Вечерял ли си? — попита го тя.

Кел си бе поръчал сандвич от румсървис и го бе изгълтал на две хапки след душа, но отрече, понеже се надяваше Рейчъл да е гладна. Искаше да седнат в заведение, само двамата, за да я опознае по-отблизо.

— Дали да не хапнем нещо набързо?

— Добра идея.

Намериха малко модерно бистро, скрито в лабиринта от барове и ресторанти, северно от Кулата, и седнаха под ъгъл един спрямо друг. Поръчаха си множество малки чинийки с мезета и бутилка охладено турско червено вино. Рейчъл не го попита нищо за катастрофата, нито прояви интерес да научи нещо повече за кариерата на баща си. Вместо това разговаряха за Лондон; Рейчъл сподели, че скоро започва работа в издателския бизнес, след като няколко години се бе занимавала с документално кино. Кел не спомена нищо за временното си отстраняване от Службата, но й разказа набързо за развода си и за сегашния си живот в Лондон.

— Разбирате ли се с жена ти? — попита тя.

— В общи линии.

— Какво ще рече това?

— Ще рече, че сме още приятели, макар всеки от нас да се чувства измамен от другия.

— В такъв случай не можете да сте приятели.

— Не съм съгласен. Просто отнема време.

Рейчъл се усмихна загадъчно на думите му.

— А ти? — попита той. — Омъжвала ли си се някога?

Рейчъл повдигна вежди, сякаш въпросът му й бе прозвучал старомодно.

— Никога — каза тя. — И не вярвам, че някога ще се омъжа.

— Защо мислиш така?

— Ще ти обясня някой друг път. Засега ми е приятно аз да те разпитвам. — Тя хвърли бърз поглед встрани. — Мъчно ли ти е за жена ти?

Кел изчака да срещне погледа й, преди да отговори.

— Липсва ми компанията й, разбира се. Тя е страхотна личност. Прекарали сме заедно голямата част от съзнателния си живот. — Той постави пакет цигари на масата, сякаш откриваше залаганията на покер. — Може да се каже, че понякога ми липсва структурата на онова, което бяхме създали заедно, безметежното съжителство на двама души, които се познават много добре и се чувстват уютно един с друг. Но останалите работи не ми липсват.

— И какви са тия работи?

Кел бе решил да избягва темата за изневерите и семейните скандали и умело насочи разговора към тема, различна от словесната аутопсия на собствения си брак.

— Исках деца. Все още искам деца. А не успяхме да си имаме.

Тя го погледна, сякаш бе предал Клеър.

— И затова я напусна?

— Не — отвърна веднага той. — Много по-сложно е.

Рейчъл избра този момент, за да стане и да отиде до тоалетната.

Кел се заслуша в разговорите наоколо. След отпътуването на Клеър за далеч по-тучните склонове на Примроуз Хил той само два пъти бе излизал с жена, като и в двата случая бе изкопчил колосални количества лична информация от въпросните персони, с които повече така и не се срещна.

Това беше един от парадоксите на живота в обществото на разведените — всеки има своя история за разказване, всеки си носи товара, от който няма търпение да се освободи. В контактите между такива индивиди практически липсва лична неприкосновеност, но затова пък няма и много място за притворство и лицемерие. Времето за позьорство, за прикриване на истинското „аз“ неусетно минава с пресичането на рубикона на четирийсетте години. Това, което се показва отгоре, на повърхността, по същество вече не се отличава от другото, което се спотайва отдолу.

Същото беше и с Рейчъл, от която бе очаквал да бъде малко по-резервирана в общуването си. Самата й близост сякаш обещаваше, че животът не е свършил, че най-доброто предстои. Трудно му бе да го обясни с думи, но като че ли нещо от някогашната му сила се бе възвърнало, като че ли светът, който му бе омръзнал до смърт, изведнъж бе започнал да му се разкрива от хубавата си страна. Рейчъл беше открита и предизвикателна, радваше очите му, караше го да се чувства жив и пълен с възторг. Той с мъка успяваше да прикрие от нея степента, до която го бе обсебила.

 

 

Бар „Бльо“ беше на пет минути пеша надолу по хълма; уличката, която водеше до него, миришеше на канални води, котки се гонеха по ръждясалите скелета на недостроени сгради, по наклона виеше на първа предавка мотопед. По едно време, докато крачеше с мъка по изтрития от автомобилни гуми паваж, Рейчъл се подхлъзна под слабата светлина на уличната лампа и Кел посегна да я хване. Един кратък миг, който бързо отмина, но Кел знаеше, че е издържал теста за кавалерство.

— Имаш бърза реакция — каза тя, като го докосна леко по ръката.

Върховете на пръстите й бяха меки и хладни в нощта. Един от пръстените й леко го одраска по китката.

— Тренировката си казва думата — пошегува се той. — Моят свят е джунгла от заплахи.

Рейчъл се засмя и двамата изпушиха по една цигара на последната отсечка от пътя към „Бльо“.

Пристигнаха пред входа на бара едновременно с някакъв тунингован джип с черни прозорци и неизменния персонализиран регистрационен номер. Вратите на возилото се отвориха и от него слязоха две добре гледани туркинчета с петнайсетсантиметрови токове, следвани от зализани с гел кавалери в дизайнерски костюми.

— Прекрасният нов свят — промърмори Кел.

Мускулест охранител в черно сако огледа критично Кел от глава до пети и с кимване го насочи към хостесата, която стискаше клипборд. Под заглавието Райън К. — рожден ден Кел откри вписаното Рейчъл Уолинджър + 1. Шишкав индус с бръсната глава и часовник за десет хиляди долара беше приклещен до стената.

— С кого е трябвало да дойдеш? — изрева Кел, надвиквайки се с думкащата музика, докато си пробиваха път през мелето от гости към бара.

Температурата вътре беше поне с десет градуса по-висока, отколкото на улицата.

— С теб — отвърна тя. — Изпратих есемес на Райън, че водя приятел. Той беше чувал за теб.

За двайсет години Кел бе работил с безброй агенти на ЦРУ. Джим Чейтър беше най-високопоставеният американски шпионин в региона. Името Томас Кел би трябвало да е почти толкова известно в Лангли, колкото и по коридорите на „Воксхол Крос“. Което го караше да мисли, че в забележката на Клекнър едва ли имаше някакъв скрит, зловещ смисъл.

— Как изглежда? — попита той Рейчъл, докато някаква сервитьорка си пробиваше път сред тълпата, понесла над главата си поднос с напитки.

Кел се дръпна встрани, за да й направи път.

— Не помня — отвърна Рейчъл, която също бе започнала да крещи сред какофонията от човешки гласове и гръмко думкане.

— Рейчъл! — чу се мъжки глас.

Ето го и него. Райън Клекнър. С тен и вид на човек, прекарващ доста време във фитнеса. Типичен американски красавец с равни бели зъби, които чак синееха под ярките лампи на бара. По джинси и току-що изгладена бяла риза, достатъчно разкопчана, за да се виждат косматите му гърди. Той беше центърът на купона, ядрото, около което тази вечер кръжеше цялата пияна и надрусана с кокаин тайфа от разгонени момичета и зализани жигола. Клекнър сграбчи Рейчъл в прегръдките си и я целуна по двете бузи, после премести поглед върху Кел и се усмихна широко, когато Рейчъл ги представи.

— Том! Уау, здравей, благодаря ти, че дойде! — Клекнър кимаше енергично, радушно усмихнат, и обливаше Кел с добронамереност. — За мен е чест. Толкова съм слушал за теб.

Това прозвуча като таен поздрав между мъже от братството, между колеги шпиони, напълно изключващ Рейчъл от разговора. Междувременно тя ровеше съсредоточено в чантата си.

— Нося ти подарък…

Покрай тях мина още един сервитьор, вдигнал табла с напитки над главата си.

— Какво е? — попита Клекнър и пое от ръката й нещо, което приличаше на книга с меки корици, загъната в червена хартия. Отгоре имаше залепена честитка.

— Отвори го — извика тя, надвиквайки се с музиката.

На Кел му беше горещо. Пиеше му се. Искаше да запали и цигара, но това означаваше да си пробива обратно път към изхода сред клокочещата маса от човешки тела.

Клекнър отвори първо картичката. От мястото, където се намираше, Кел успя да види карикатура на Гари Ларсън. Американецът се взира няколко мига в нея, после избухна в смях. Книгата беше „Хич 22“ — мемоарите на покойния британски журналист Кристофър Хичънс. Клекнър изглеждаше разочарован, колкото и да се насилваше да не го показва. По лицето му, като лек токов удар по телевизионен екран, премина гримаса на раздразнение, преди все пак да благодари на Рейчъл.

— Това е онзи, авторът на „Измамата Бог“, нали? — Клекнър се загледа в корицата. Кел бе готов да се обзаложи десет към едно, че американецът е набожен християнин. — Журналист, който подкрепи Америка срещу Саддам?

— Същият — извика Рейчъл. — Но не се казва „Измамата Бог“, а „Бог не е велик“. Което е горе-долу същото.

Клекнър не отговори. Сякаш искаше да захвърли подаръка й настрани, да забрави за тази дребна нетактичност на англичанката, да не си разваля хубавата вечер. Рейчъл усети това и когато една висока червенокоса жена се приближи до Клекнър и го докосна по рамото, тя улови погледа на Кел и изкриви устни в престорена гримаса на разочарование.

— Явно не е фен на Хич — каза тя.

— Явно — отвърна Кел. — Ще взема и за двама ни нещо за пиене.

Оказа се не толкова лесно да изпълни обещанието си. В течение на двайсет минути Кел вися пред бара сред блъсканицата от мъжки тела, всичките облени в пот и афтършейв, които се опитваха да привлекат вниманието на бармана. Когато най-после плати за двете кайпирини и ги понесе обратно към Рейчъл, той я завари на едно ъглово канапе, притисната между Клекнър и непознат мъж с хавайска риза и сребърен ланец на шията. На масата пред тях имаше огромна шампаниера; две бутилки „Лоран Перие“ и дизайнерско шише с някаква снобска водка киснеха сред лъскавите кубчета.

— Пийни чаша шампанско — извика Клекнър, като гостоприемно сложи лапа на рамото му, докато Кел се готвеше да седне при тях.

Другият мъж — нисък, тантурест и плешив като Боб Хоскинс — се представи като „Тейлър, колега на Райън“. Кел архивира името му за справка по-късно.

— Тъкмо си говорехме за Ердоган — каза Райън.

Кел използва случая да преслуша Клекнър на политически теми. Американецът и за момент не се отклони от линията на Държавния департамент. Според Клекнър Ердоган искал „профила си върху монети, лицето си върху банкноти, улици да носят неговото име, да измести Ататюрк като национален герой“. Не че това беше точно новина; Кел и повечето му бивши колеги от МИ6 мислеха същото. Той си отбеляза наум, че най-интересните изказвания в хода на разговора бяха тези на Рейчъл.

— Не смятате ли, че култът към Ататюрк е фатален за Турция? — попита тя и погледна първо към Тейлър, чиято риза беше просмукана с пот. — Мисля, че това им пречи да вървят напред, да мислят по нов начин. Почитта към него е едва ли не религиозна. От една страна, няма нищо лошо, за турците той е нещо като Нелсън Мандела, духовен баща на нацията. Но не е ли време да се хванат за нещо ново? Те сякаш не могат да излязат изпод огромната му сянка. В това отношение са като деца.

Тейлър беше приблизително на възрастта на Кел и видимо насмукан с шампанско и водка. Воднистите му очи фиксираха Рейчъл, докато мозъкът му се опитваше без особен успех да смели казаното от нея. Клекнър, който пиеше два пъти по-бързо от него, нямаше подобен проблем.

— Разбирам какво искаш да кажеш — отвърна той със самонадеян, едва ли не менторски тон. — Мозъците им са промити като на севернокорейците. Те го боготворят, самата мисъл за него им носи спокойствие, душевен комфорт. Влизат в пощата и портретът му е на стената. Никой не би желал да измени на това наследство. Никой не смее да оспори казаното от него, какво остава да го разкритикува, и тогава да превключи на по-горна скорост.

— Освен онжи пе-де-раш Ердоган — изломоти Тейлър, като гаврътна още половин чаша „Лоран Перие“. После изви врат по посока към тоалетните, преценявайки наум логистичната подготовка спрямо тактическите преимущества на една такава експедиция. Пространството между канапето и вратата на мъжката тоалетна беше задръстено от хора. Тейлър явно се отказа и насочи воднистите си очи към Кел. — А ти как миш-лиш, Том?

— Всички ние се дефинираме от национални митове, които направляват поведението ни — каза Кел. При нормални обстоятелства той би избегнал въпроса или би отговорил уклончиво, но конкурентното начало в него го подканваше да засенчи Клекнър. — Руснаците имат тяхната Ро̀дина — поясни той, използвайки руската дума. — При тях всичко произтича от това понятие. В което се включва едва ли не мазохистична готовност да подчинят изцяло волята си на вожда, на всесилния лидер.

— Да бе, и как пошле да очакваш от таквиж да прогре-шират — фъфлеше Тейлър. — Те ши пречакват бъдеш-шето на дечата…

Рейчъл се усмихна, а Кел продължи, без да обръща внимание на прекъсването.

— И при американците го има. Земя на свободните. Дом на храбрите. Правото да носиш оръжие. Оспориш ли тия принципи, ще те обявят за социалист и ще те линчуват.

— Проблем ли имаш с тези принципи, Том? — попита Рейчъл.

Кел се забавляваше с лукавството й, но забеляза, че Клекнър ги наблюдава много внимателно.

— Ни най-малко. Какъв проблем мога да имам със свободата? Или с храбростта? — Кел сбърчи чело и поклати глава, после се утеши с нова глътка шампанско. — Просто се опитвам да кажа, че ако един политик, в американския контекст, се отклони твърде далече от правата на индивида, ако само създаде впечатление, че набляга повече на колективната, а не толкова на индивидуалната отговорност, първо медиите, а после и избирателите ще му видят сметката.

За момент Кел имаше чувството, че Клекнър се кани да каже нещо, но американецът се въздържа. Може би темата бе станала твърде сериозна за един двайсет и девет годишен рожденик. По уредбата се разнесе насеченият рап на Джей Зи и до Клекнър се появи бронзова блондинка с рокличка, едва покриваща дупето й. Тейлър най-после се реши да се отправи към тоалетната, с което даде възможност на новодошлата да заеме мястото му и да положи собственически ръка върху бедрото на Клекнър. Тя се наведе към него и прошепна нещо в ухото му, като същевременно погледна въпросително-заплашително към Рейчъл. Кел не можеше да каже със сигурност дали тя и Клекнър са нещо повече от приятели. Най-вероятно момичето беше поредната истанбулска купонджийка, свикнала да се увърта около красиви американски дипломати.

— Още по едно? — попита той Рейчъл, която сякаш вече съжаляваше, че е дошла на партито.

— Разбира се — отвърна тя.

Кел се изправи и тръгна през тълпите към бара. Какво впечатление му бе направил Клекнър? Припомни си репликата от „Макбет“: Няма способ да разбереш човека по лицето. Клекнър приличаше на вярващ. Може би не патриот в пълния смисъл на думата, но със сигурност млад човек, обхванат от идеалистичен плам. Всеки на тази възраст иска да остави следа в историята. Дали имаше особено значение за Райън Клекнър как ще остави своята следа, или за него всички средства бяха оправдани? Дали такъв като него бе способен да продава тайните на Запада на Москва, Пекин или Техеран? Естествено.

Кел хвърли поглед назад към канапето. Видя, че Клекнър е приковал поглед в Рейчъл. Гледаше я внимателно и преценяващо, докато блондинката с безумно късата рокличка седеше нацупено като пето колело на мястото на Тейлър. Кел съжали, че бе отишъл за нови питиета. Чувстваше се като някакъв старец натрапник сред всички тези непознати хора, на това шумно място, изпълнено с пулсираща музика и красиви млади тела. Беше твърде стар, за да ходи по барове, но твърде млад, за да си седи у дома.

На бара се беше освободило място. Кел постави лакът върху плота, готов да брани територията си, но в този момент усети как телефонът в джоба му започна да вибрира.

— Том? Адам Хейдък е.

Кел едва чуваше. Извика на Хейдък да изчака, напусна с неохота мястото си на бара и отново се запровира през тълпите, този път към изхода.

— Сега чуваш ли ме?

Кел се запита какво ли беше толкова важно, че да не може да почака до сутринта.

— Сега да — отвърна той.

— Реших, че е редно да ти кажа… — Гласът на Адам звучеше някак тайнствено, заговорнически.

— Какво да ми кажеш?