Чарлс Къминг
По-студената война (23)

23

— Янис Христидис е мъртъв.

Кел се отдалечи на няколко метра от бара, в тихата странична уличка.

— Как така мъртъв?

— Трупът му е бил забелязан във водата от местен рибар. Открили са дрехите и портфейла му на плажа, недалече от къщата, в която е живеел. Бил просмукан с алкохол.

— Удавил се е значи.

— Така изглежда. Прилича на самоубийство.

Инстинктът на Кел му подсказваше, че Христидис е убит по нареждане на Джим Чейтър. Чейтър положително знаеше, че Кел е направил връзката с Христидис и че Христидис е бил в състояние да изпорти всичко. Механикът, работил по самолета на Уолинджър и най-вероятно повредил нещо по него, е трябвало да бъде изваден от уравнението.

— Оставил ли е писмо?

— Поне аз не знам за такова.

Глухото думкане от музиката в бара се отдалечаваше зад гърба на Кел. Покрай него мина такси, шофьорът натисна спирачките, после отново ускори, след като Кел се обърна с гръб към улицата.

— Къде си ти, Адам?

— В посолството. Имам двама-трима надеждни източници на Хиос. Единият чул за Христидис и ми се обади преди около час.

— Трябва да отидеш…

Адам го бе изпреварил.

— Вече имам билет. Излитам от Атина след около шест часа. Като стигна, ще поразпитам, докато разбера какво се е случило. Може ли да ви звънна около обед?

— Да, моля те. Събери колкото можеш повече информация за душевното му състояние. Разпитай останалите механици на летището. Проникни в дома му, преслушай телефоните му, почерпи приятелите му по едно питие. Ще ти трябват пари.

Кел знаеше, че Адам няма нужда да му се казва какво да прави; той беше перфектно обучен агент на МИ6 и се бе сетил сам за всичко. Но Кел беше педант в работата си, а и в известен смисъл се чувстваше задължен да предаде опита и знанията си на младия колега, в когото виждаше себе си в началото на своята кариера.

— Ако е оставил предсмъртно писмо, полицията ще го е открила. Вероятно и други ще искат да го видят. Ти трябва да ги изпревариш, да се добереш до писмото преди тях.

— Слушам, сър. — Адам беше сякаш леко озадачен от последните му думи. — Кой друг би могъл да се интересува от писмото? Медиите ли имате предвид?

— Медиите не ме интересуват. Притеснявам се от Братовчедите. Внимавай с янките.

С периферното си зрение Кел забеляза някаква сянка встрани по улицата. Вдигна глава и видя Рейчъл да се приближава по отсрещния тротоар, стиснала в ръка цигара. Махна й, извинително усмихнат, докато пожелаваше на Хейдък успешно пътуване.

— Има още нещо, Том.

— Какво?

Рейчъл вече се бе изравнила с него. Изглеждаше божествено в бледата светлина на уличната лампа. Той й посочи с пръст телефона и направи гримаса, сякаш човекът отсреща му губеше времето.

— Имаме фрагменти от записа на камерата в ресторанта.

— Фрагменти?

— Мъжът на масата с господин Уолинджър. Бил е с брада.

Кел погледна Рейчъл. Не искаше да споменава пред нея името на баща й. Доближи телефона до устата си, за да не го чуе какво казва.

— Ние знаехме това, нали?

— Така е, знаехме го. Картината е много лоша, размазана.

— В Лондон виждали ли са записа? Биха могли да го изчистят, да пресеят пикселите или каквото се прави там.

Кел за пореден път се запита дали брадатият мъж на записа от Хиос, седнал в онова бистро с Уолинджър, би могъл да се окаже Джим Чейтър. Рейчъл също бе извадила телефона си и проверяваше за съобщения.

— Няма кой знае какво за изчистване — каза Адам. — Дори в Лондон не успяха да изкарат повече от записа. Освен това.

— Освен какво?

— Масата сякаш е сложена за трима.

— Сигурни ли са?

Рейчъл вдигна глава от телефона си. Явно чуваше всичко.

— Три прибора: ножове, вилици, салфетки. Три чаши за вино. На облегалката на единия стол има сако. Уолинджър и брадатият седят на другите два стола.

— Може да е било сакото на брадатия.

— Обаче е розово — отвърна Адам, който явно се забавляваше.

— Човек никога не знае. Топъл климат, средиземноморска атмосфера, някои мъже си падат по пастелните тонове.

Кел се обърна с лице към Рейчъл и повдигна вежди: Още две минути. Тя му направи знак, че не бърза. Усмихна му се. Устните й бяха яркочервени. Изпитото на вечеря вино бучеше в ушите на Кел, примесено с кайпиринята, и всичко това в добавка към двата пръста водка, които бе гаврътнал на тръгване от хотела. Прасците на Рейчъл върху високите токове бяха стройни и загорели, черната й рокля беше пристегната с колан на тънката талия. Не беше болезнено безплътна като повечето момичета в бара. Имаше приятни извивки — фигура на пясъчен часовник, едва-едва покрита с черен плат.

— Нещо друго имало ли е на масата?

Адам беше впечатлен от вниманието на Кел към детайлите.

— Да. Добре че го споменахте. За малко да забравя.

Покрай тях с басово ръмжене мина порше с дипломатически номера. Зад волана се виждаше прероден Мастрояни в костюм по поръчка, на седалката до него се беше изтегнала невъзможно красива жена. Италианско посолство, каза си Кел, докато Рейчъл проследяваше с поглед колата.

— Какво да забравиш?

— На масата пред сакото се вижда цифров фотоапарат. Между вилицата и ножа. Джобен модел, сребрист. Може да е на собственика на сакото.

— Но нямаш представа кой е третият? Няма кадри от други камери? От охранителните камери на дока? На някой друг бар или магазин по протежение на крайбрежната улица?

— Все още търся.

Шандор. Нима Цецилия е била с тях, нима розовото сако е било нейно? Но за какво му е било на Уолинджър да води любовницата си на среща с Чейтър? Кел вече знаеше, че се налага да отиде до Хърватия. Да се срещне с нея. Да открие кой още е бил на масата с Уолинджър. Да остави на първо време Амилия да се оправя сама с къртицата; тя единствена имаше властта да контролира какво се подава на Братовчедите и какво се държи в тайна от тях.

— Е, на добър час — каза той на Адам, после пресече улицата, за да говори с Рейчъл.