Чарлс Къминг
По-студената война (6)

6

В последно време Кел бе открил, че броят на погребенията, на които присъстваше за една календарна година, бе станал по-голям от броя на сватбите. Докато двамата с Амилия пътуваха на север в претъпкания първокласен вагон от гара „Юстън“, той имаше усещането, че тази промяна бе настъпила някак изневиделица: до един момент той беше онзи млад мъж със строгия сив редингот, който хвърляше с шепи конфети над главите на прехласнати от щастие млади двойки всеки трети летен уикенд; и изведнъж се бе превърнал във ветерана шпионин на неопределената възраст между четирийсет и петдесет, който долиташе от Кабул, за да погребе поредния свой приятел или роднина, умрял изневиделица от рак или цироза. Сега, докато се оглеждаше във вагона, Кел изпита особено чувство: беше по-възрастен от почти всички наоколо. Какво се бе случило с него? Дори кондукторът имаше вид, сякаш бе роден след падането на Берлинската стена.

— Изглеждаш ми уморен — каза Амилия, като вдигна поглед от коментарната страница на „Индипендънт“. Напоследък тя ползваше половинки очила за четене и изглеждаше точно на възрастта си.

— Благодаря, много си любезна — отвърна Кел.

Тя седеше срещу него; масичката помежду им лепнеше от недоядени кроасани и недоизпити чаши изстинало кафе. На седалката до нея, в блажено невежество относно ранга и служебното й положение, голобрад студент с билет до Ланкастър играеше пасианс на таблета си. Двамата пътуваха с гръб към движението; покрай вагона профучаваха полята и реките на Англия. Кел беше заклещен на седалката до прозореца, като се опитваше да не допира бедрото си до ханша на някаква дебела бизнесдама, която се приспиваше с роман от Джоана Тролъп. Кел носеше куфар, понеже възнамеряваше да остане няколко дни на север. За какво му беше да се прибира в шумотевицата на Лондон, след като можеше да се разхожда из Къмбрия и да яде гурме специалитети в местния ресторант „L’Enclume“, известен с френския си готвач и двете звезди на „Мишлен“? Никой и нищо не го очакваше у дома в „Холанд Парк“. Ако не се брояха кварталната кръчма и неизменната бира, която си поръчваше.

Кел беше облечен с графитеносив костюм, бяла риза и черна вратовръзка; Амилия — с тъмносин костюм и черно палто. Погребалните им одежди привлякоха съчувствени погледи, докато преминаваха през гаровия салон. Амилия бе поръчала такси за сметка на Службата и в дванайсет и половина двамата пристигнаха в Картмел. Кел се отправи към хотела си, а Амилия проведе няколко разговора с „Воксхол Крос“, за да се убеди, че нещата са под контрол.

Докато обядваха пай с пилешко в местната кръчма, Кел забеляза на бара Джордж Тръскот, който си поръчваше малка наливна бира. Преди време, като помощник-директор на Службата, Тръскот се гласеше да заеме креслото на Саймън Хейнс, когато Амилия го изпревари и му грабна поста под носа. Лично Тръскот — завършен бюрократ и непоносимо амбициозен кариерист — бе разпоредил присъствието на Кел при разпита на Ясин Гарани; Тръскот повече от всеки друг бе допринесъл за това Кел да бъде хвърлен на вълците, когато някой трябваше да опере пешкира за неправомерното предаване на Гарани на американците. Буквално на третата минута след влизането си в директорския кабинет Амилия бе изпратила Тръскот в Бон, подкупвайки го с шефския пост в Германия, за да й се махне от главата. Оттогава и двамата не го бяха виждали.

— Амилия!

Тръскот се бе дръпнал от бара и носеше неуверено малката си бира в ръка; приличаше на студент първокурсник, който тепърва се учи да пие. Кел се запита дали си струва да крие презрението си към човека, който бе провалил кариерата му, но се насили да му се усмихне, главно от уважение към тъжния повод, който ги бе събрал. Амилия, за която фалшивите изблици на привързаност и лоялност бяха нещо толкова естествено, колкото и дишането, стана от стола си и сърдечно раздруса ръката на Тръскот. Ако някой ги гледаше отстрани, сигурно би си помислил, че и двамата с Кел страшно се радват да го видят.

— Не знаех, че и ти ще дойдеш, Джордж. От Бон ли долетя?

— От Берлин всъщност — отвърна Тръскот, лукаво намеквайки за неимоверната важност на задълженията си в тайнствената германска държава. — А ти как я караш, Том?

Кел забеляза как колелцата в безскрупулния страхлив мозък на Тръскот се завъртяха трескаво при задаването на въпроса; припомни си коварната, неизтощимо пробивна личност, с която се бе борил до пълно изтощение през последните месеци на кариерата си. Мислите на Тръскот бяха лесни за разчитане, като онези мехурчета от комиксите, които едва ли не се появяваха в действителност над тесния му белезникав череп. Какво прави Кел в компанията на Левин? Дали отново не го е взела под крилото си? Дали Свидетелят Х е получил опрощение?

Кел забеляза пристъпа на паника в празната и проклета душа на Джордж Тръскот, животинския му страх, че Амилия ще повиши него, Кел, в длъжност Анкара/1, оставяйки него, Тръскот, да кисне в бонското блато, и то тъкмо сега, когато Студената война беше отдавна погребана, една останка от миналото на фона на възраждащите се взаимоотношения с Азия и Арабската пролет.

— О, виж! И Саймън е тук!

Амилия бе забелязала Хейнс, който тъкмо излизаше от мъжката тоалетна. По лицето на предшественика й се изписа лъчезарна усмивка, която тутакси помръкна, когато видя Кел и Тръскот на такова близко разстояние един от друг. Амилия му позволи да я целуне по двете бузи, след което проследи с поглед неловката сцена на подновяването на стари познанства между мъжете шпиони. Кел слушаше с едно ухо баналностите, с които го поздрави Хейнс. Да, наистина много жалко за Пол. Не, Кел още не си бе намерил работа в частния сектор. Наистина беше много неприятно, че следствието не бе стигнало доникъде. Не след дълго Хейнс повлече крака към местната църква, а Тръскот заприпка след него, сякаш още хранеше надежди, че бившият началник на Службата може по някакъв начин да повлияе на кариерата му.

— Саймън искаше да произнесе надгробното слово за Пол — каза Амилия и се огледа в близкото огледало, докато обличаше палтото си. Двамата бяха омели пайовете си с пилешко и си бяха поделили сметката. — Той не мислеше, че това би могло да бъде проблем. Трябваше да го спра.

Откакто бе произведен в рицарско звание от принц Чарлс миналата есен, Хейнс се бе появявал на Литературния фестивал на „Сънди Таймс“, правил бе изказвания за разузнаването пред Кралското географско дружество, ентусиазирано бе споделял музикалните си вкусове в социалните мрежи. Може да се каже, че той бе първият бивш ръководител на британското разузнаване, който активно извличаше ползи — материални и като средство за печелене на популярност — от шпионската си кариера. Една надгробна реч от неговата уста би разкрила Пол Уолинджър като шпионин пред множеството негови близки и приятели, събрали се в Картмел да го изпратят с убедеността, че покойникът е бил дипломат от кариерата или дори земевладелец.

— Лош навик от Службите за сигурност — продължи Амилия. На шията си имаше златно колие и сега вдигна ръка, за да пипне верижката. — Скоро и мемоари ще започнем да пишем. А къде отиде дискретността? Не можа ли Саймън просто да си намери едно местенце в „Бритиш Петролиъм“ като останалите?

Кел се ухили, докато си мислеше дали думите на Амилия не са предупреждение към самия него: Да не се раздрънкаш за Свидетеля Х! Тя би трябвало да го познава достатъчно добре, за да е сигурна, че никога не би предал службата, камо ли нейното доверие.

— Готова ли си? — попита я той.

Кел си бе поръчал чаша риоха, която сега допи набързо, хвърляйки на масата няколко монети за бакшиш. Амилия срещна погледа му и за един кратък миг усети уязвимостта си пред онова, което предстоеше. Когато излязоха навън, под лазурното следобедно небе, тя го стисна леко за ръката и прошепна:

— Пожелай ми късмет.

— Ще се справиш — каза той. — Късмет е последното, от което имаш нужда.

 

 

Беше прав, разбира се. Малко след три, когато събралото се множество стана на крака, за да посрещне Джоузефин Уолинджър, Амилия вече бе възприела достойната поза на лидер и директор — поза, която с нищо не издаваше, че мъжът, за чието изпращане бяха дошли над триста опечалени, е бил за нея нещо повече от уважаван колега. От своя страна Кел се чувстваше странно далече от църковната служба, сякаш тя изобщо не го засягаше. Пееше псалмите, изслуша чинно проповедта, кимаше на съответните места от заупокойното слово на енорийския свещеник, който с подобаващо обтекаеми фрази възхваляваше добродетелите на този „скромен мъж“, „служил вярно на родината“. Но все някак не можеше да се концентрира.

Докато крачеше към мястото на гроба, той чу сред тълпата една-единствена дума — „Хамаршелд“ — и веднага разбра, че конспиративните теории набираха скорост. Даг Хамаршелд беше швед, генерален секретар на ООН, загинал в самолетна катастрофа през 1961 г. на път за подписване на мирната сделка, която би предотвратила гражданската война в Конго. Самолетът му DC6 се бе разбил в джунглите на някогашна Родезия. Твърдеше се, че бил свален от наемници; имаше и такива, които вярваха, че зад инцидента стояли британските служби в съглашателство с ЦРУ и южноафриканското разузнаване. Още откакто чу новината в неделя, Кел не можеше да се отърве от натрапчивата мисъл, че смъртта на Уолинджър не е случайна, че в нея са замесени тъмни сили. Самият той не можеше да обясни защо смята така; знаеше само, че Уолинджър се бе славил като изключително дисциплиниран пилот, педантичен до параноя с предполетните проверки на машината, а сега прошепнатото име на Хамаршелд затвърди подозренията му. Оглеждайки незапомнящите се физиономии на шпиони, пръснати сред множеството — призраци от отминали епохи, участвали в десетки секретни операции под шапките на най-различни служби — Кел си каза, че със сигурност някой от събралите се в този църковен двор знаеше защо самолетът на Уолинджър бе паднал от небето.

Опечалените се подредиха в неправилен правоъгълник около гроба, бяха може би двеста мъже и жени, в десет редици, сред които Кел различи хора от ЦРУ, от канадските тайни служби, трима от МОСАД, както и колеги от Египет, Йордания и Турция. Докато енорийският свещеник четеше напевно заупокойната молитва, Кел се питаше под обвивката на секретност, която някак естествено се образуваше около един шпионин като корички около отворена рана: какъв ли грях бе сторил Уолинджър, какви ли предателства бе разкрил, за да си докара смъртта? Дали бе притиснал твърде силно Сирия или Иран? Дали не бе разкрил операция на СВР в Истанбул? И защо точно в Гърция, защо точно на Хиос? Може би все пак официалната версия щеше да се окаже вярна: механична повреда в машината. И все пак Кел не можеше да се отърси от усещането, че приятелят му бе станал жертва на предумишлено убийство: не беше извън сферите на възможното самолетът му да е бил свален с ракета или нещо такова. Докато ковчегът с останките на Уолинджър се спускаше надолу в земята, той хвърли крадешком поглед вдясно и видя Амилия да попива сълзите от очите си. Дори Саймън Хейнс имаше вид на съсипан от скръб.

Притворил очи, за пръв път от месеци насам Кел се улови, че се моли наум. Устните му мърдаха беззвучно. Той се сепна, извърна се и тръгна обратно към църквата, като се питаше дали опечалените на някое погребение на колега от британските тайни служби след двайсет години щяха да произнасят шепнешком името „Уолинджър“ като синоним на убийство със заличени следи.

 

 

След по-малко от час опечалените се отправиха към фермата на Уолинджър, където един хамбар близо до главната къща беше подготвен за бдението. Импровизираните дървени маси бяха отрупани със сладкиши и сандвичи от триъгълни филийки хляб с изрязани кори. На страничните масички имаше бутилки вино и уиски, а две жени от селото поднасяха чай и кафе на обветрените ветерани от трансатлантическото шпионско братство. Кел бе посрещнат със смесица от радост и съжаление от бившите си колеги, повечето от които бяха твърде предпазливи егоисти, за да засвидетелстват искрената си подкрепа на претърпелия фиаско „Свидетел Х“. Други бяха чули за развода на Кел и полагаха съчувствено ръка върху рамото му, сякаш бе претърпял кой знае каква загуба или му бяха открили рядка и нелечима болест. Той не им се сърдеше. Какво друго можеха да му кажат при такива обстоятелства?

Цветята от ковчега на Уолинджър бяха прибрани и поставени във вази в единия край на хамбара. Кел пушеше цигара отвън, когато забеляза сина и дъщерята на Уолинджър — Андрю и Рейчъл, — които, наведени над букетите, четяха съболезнователните картички и коментираха по-интересните послания. На двайсет и осем, Андрю бе по-младият от двамата и според слуховете работеше в Москва като банкер. Кел не бе виждал Рейчъл може би повече от петнайсет години и беше впечатлен от сдържаното достойнство, с което подкрепяше майка си край гроба. Андрю плачеше безутешно за баща си, докато Джоузефин гледаше с невиждащи очи зейналата черна яма, застинала като истукан — Кел си бе казал, че вероятно е упоена. А през цялото това време Рейчъл бе запазила необичайно спокойствие, сякаш само тя знаеше някаква тайна, която даваше покой на душата й.

Вече беше допушил цигарата си и разтриваше фаса с обувка в земята, давайки ухо на някаква смешна историйка за вятърни турбини, която разказваше местен фермер, когато видя, че Рейчъл се наведе и вдигна една от картичките, привързана за малко букетче цветя в единия край на хамбара. Беше сама, на няколко метра от Андрю, и Кел виждаше ясно лицето й. Той забеляза как тъмните й очи се присвиха, докато четеше картичката. Лицето й почервеня от внезапен прилив на гняв.

Онова, което последва, го изуми. Рейчъл се наведе и бръсна с ръка букетчето, което отхвръкна встрани, докато се спря в белосаната стена на хамбара. После пъхна картичката в джоба си и се върна при Андрю. Двамата не размениха и дума. Рейчъл сякаш не искаше да замесва брат си в онова, което току-що бе открила. Малко по-късно тя се обърна и отиде при дървените маси, където я пресрещна жена на средна възраст с черна шапка. Доколкото можеше да прецени, Кел беше единственият, забелязал случилото се.

В хамбара беше горещо и не след дълго Рейчъл свали палтото си и го преметна през облегалката на един стол. Тя почти през цялото време разговаряше с гостите, които се спираха при нея, за да й поднесат съболезнованията си. В един момент избухна в смях и всички мъже в помещението се извърнаха като един, за да я погледнат. Рейчъл се славеше с красотата и ума си; Кел бе ставал свидетел на разговори между колеги, които точеха лиги по нея. Но тя се оказа различна от онова, което си бе представял; в цялото й държание, в достойнството, което излъчваше, в решителния жест, с който бе захвърлила букетчето, в завидното й умение да овладява емоциите си имаше нещо, което Кел намираше за твърде интригуващо.

След време, улисана в разговори, тя се озова в противоположния ъгъл на хамбара, поне на петнайсетина метра от палтото си. Кел, понесъл чиния със сандвичи и чаша кока-кола, се спря до стола и положи собствения си балтон до него. Междувременно бръкна във външния джоб и измъкна картичката.

Огледа се. Рейчъл не го бе видяла. Разговаряше оживено с група хора, с гръб към стола. Кел излезе забързано навън, пресече алеята за коли и влезе в къщата на семейство Уолинджър. Във вестибюла се мотаеха няколко души — гости, търсещи тоалетната, и сервитьори, пренасящи табли с храна към хамбара. Кел ги заобиколи и тръгна по стълбите към горния етаж.

Вратата на тоалетната беше заключена. Трябваше да намери място, където нямаше да го безпокоят. В една от стаите видя налепени по стените плакати на рок групи. Беше спалнята на Андрю. На стената над дървеното бюро имаше рамкирани снимки от следването му в Итън, по лавиците бяха наредени купи и други спортни сувенири. Кел затвори вратата зад себе си. Извади картичката от джоба си и я разгърна.

Текстът вътре беше на източноевропейски език, който Кел предположи, че е унгарски. Самата картичка беше малка, от бял гланцов картон, с едно-единствено синьо цвете в горния десен ъгъл.

Szerelmem. Szivem darabokban, mert nem tudok Veled lenni soha már. Olyan fájó a csend amióta elmentél, hogy még hallom a lélegzeted, amikor álmodban néztelek.

Дали Рейчъл бе разбрала написаното? Кел постави картичката върху леглото и извади айфона си. Засне текста, излезе от стаята и се върна в хамбара.

Рейчъл не се виждаше наблизо. Кел вдигна балтона си от облегалката на стола и с ловко движение на ръката върна картичката в джоба на палтото й. Бе я задържал в себе си не повече от пет минути. Когато се обърна, видя, че Рейчъл бе влязла в хамбара и отиваше право към майка си. Той излезе навън, за да запали цигара.

 

 

Амилия беше застанала сама пред къщата; имаше вид, сякаш си бе тръгнала от парти и чака такси.

— Какво става с теб? — попита го тя.

Отначало Кел си помисли, че го е видяла, докато задигаше картичката. После си даде сметка по изражението на лицето й, че го пита за живота му изобщо.

— В какъв смисъл? Сега? В Лондон?

— В последно време.

— Честен отговор ли очакваш?

— Да, разбира се.

— Теглил съм една… на всичко.

Амилия не реагира на грубата откровеност на отговора му. Обикновено при такива обстоятелства би повдигнала вежди и би изкривила уста в престорено неодобрение. Но днес беше в мрачно настроение, сякаш току-що бе намерила решението на проблем, който я бе мъчил с години.

— Да разбирам ли, че през следващите няколко седмици не си зает с нищо?

Кел усети внезапен прилив на оптимизъм, сякаш ей сега щеше да му излезе късметът. Само задай верния въпрос, подкани я той наум, и веднага се връщам в играта. Погледна към долината, насечена от древни каменни огради, между които се виждаха стада овце, дребни като мравки в далечината. Спомни си за дългите следобеди, през които си бе припомнял арабския във Факултета по ориенталистика на Лондонския университет; празниците, които бе прекарал сам в Лисабон или Бейрут; курса по ирландска поезия на двайсети век, в който се бе записал — само и само за да запълни някак времето, което сега имаше в изобилие.

— Имам една задача за теб — каза тя. — Трябваше да я спомена по-рано, но беше някак си неудобно преди погребението.

Кел чу скърцането на чакъла под нечии подметки. Някой се приближаваше към тях по алеята за коли. Надяваше се да чуе офертата й, преди въпросният човек да ги е прекъснал по средата на разговора. И преди Амилия да е променила решението си.

— Каква задача?

— Би ли прескочил до Хиос вместо мен? И до Турция? За да разбереш какви ги е вършил Пол преди смъртта си.

— Ти не знаеш ли какво е правил там?

Амилия вдигна рамене.

— Не всичко. В личен план човек никога не знае.

Кел сведе поглед към влажната земя и вдигна рамене; беше права. Бе прекарал почти цялата си кариера, прониквайки в личното пространство на други хора, но можеше ли да каже със сигурност, че знае какво се случва в мислите им, в емоциите им, какво мотивира дори най-близките до него?

— Пол не е имал оперативни причини да бъде в Хиос — продължи Амилия. — Джоузефин мисли, че е бил по работа, но нашите хора не са знаели, че ще ходи там.

Кел допускаше, че с оглед на репутацията и цялата досегашна кариера на Уолинджър Амилия подозираше очевидното: бил е на острова с жена, като е внимавал да прикрие следите си.

— Ще кажа в Анкара, че отиваш. Червен килим, достъп навсякъде. Също и в Истанбул. Ще ти отворят всички папки, които те интересуват.

Кел се почувства като човек, който дълго време е подозирал, че умира от тежка болест, и изведнъж са му съобщили, че е напълно здрав. Бе чакал от месеци този момент.

— Мога да го направя — каза той.

— Ти и сега получаваш пълна заплата, нали? Възстановихме ти я още след Франция. — Въпросът беше чисто риторичен. — Ще ти осигурят шофьор, всичко, каквото ти е необходимо. Ако се наложи, ще ти създадем и фалшива самоличност, докато си там.

— А дали ще се наложи?

Кел имаше усещането, че Амилия не му казва най-важното. В какво ли щеше да се забърка?

— Едва ли — каза тя, но следващата й забележка само потвърди подозрението му, че работата не е съвсем чиста. — Само се пази от янките.

— Какво ще рече това?

— Ще видиш. Там сега нещата са деликатни.

Кел усети ясно напрежението в гласа й.

— Какво не ми казваш? — попита той.

— Просто разбери какво е станало — отвърна припряно тя, после го хвана за китката с облечената си в ръкавица длан и го стисна силно, сякаш спираше кръвоизлив от отворена рана. Очите й го гледаха втренчено няколко секунди, после тя отмести поглед към опечалените, които се изнизваха бавно от хамбара. — Защо Пол е бил на Хиос? — извика тя и във въпроса й Кел усети пронизваща болка и безсилен гняв, гнева на една властна жена, неуспяла да опази мъжа, когото вероятно все още обичаше. — Защо е трябвало да умре?

За момент Кел си помисли, че този път самообладанието й е на път да я напусне. Той улови ръката й и я стисна на свой ред, за да я успокои като приятел. Но междувременно тя се бе окопитила и бе възвърнала увереността си. Прекъсна го още преди да бе успял да каже нещо.

— Искам от теб нещо съвсем просто — каза тя. — Разбери защо сме тук, всички ние.