Чарлс Къминг
По-студената война (7)

7

В рамките на един час Кел си бе опаковал багажа, освободил бе стаята в хотела и бе отменил резервацията си за „L’Enclume“. В седем вече беше на гарата в Престън и тичаше към перона, откъдето щеше да се прехвърли на вечерния влак за Юстън. Амилия се бе върнала в Лондон с колата на Саймън Хейнс, след като бе позвънила на бюрата в Атина и Анкара с указания за пътуването на Кел. Той си купи сандвич с риба тон и пакетче чипс от павилиончето на перона, във влака ги прокара с два кена „Стела Артоа“ от вагон-бюфета и довърши „Предчувствие за край“. Нито един колега, нито един познат от тайните служби не се престраши да седне до него. Във вагоните пътуваха шпиони от пет континента, всеки забил нос в книгата, в лаптопа или в деколтето на съпругата си, но никой не рискува да бъде видян на публично място със Свидетеля Х.

Към единайсет Кел си беше вече у дома. Той се досещаше защо Амилия бе избрала тъкмо него за тази важна мисия. Все пак по коридорите на „Воксхол Крос“ бродеха десетки способни агенти и всеки един от тях би подскочил при възможността да разрови до дъно мистериозната смърт на Уолинджър. Но Кел беше сред двамата, най-много трима доверени подчинени на Амилия, които знаеха за дългогодишната й връзка с Пол. В службата се намекваше, че Шефката е изневерявала на Джайлс през цялото време на брака им; че е имала връзка с някакъв американски бизнесмен. Но в огромното си мнозинство хората на „Воксхол Крос“ вярваха, че отношенията й с Уолинджър са чисто професионални. Всяко по-сериозно разследване на личния му живот положително би извадило на показ неопровержими доказателства за тяхната връзка. Амилия не можеше да си позволи в досието й да пише, че е имала извънбрачна авантюра, затова разчиташе на Кел да постъпи дискретно с всичката информация, до която се добереше.

Преди да си легне, той пренареди багажа си, извади паспорта, с който пътуваше под собственото си име, и изпрати снимката с текста на унгарски език на своя стар приятел от Националната служба за сигурност Тамаш Метка, който междувременно се бе пенсионирал и се прехранваше като съдържател на бар в Солнок. В седем на другата сутрин Кел вече беше в таксито за „Гетуик“, където го очакваше цялата мизерия на пътуването със самолет през двайсет и първи век: безкрайните опашки от раздразнителни пътници, фарсът с опаковането на течности в найлонови торбички, напълно безсмисленото сваляне на обувките и колана.

Пет часа по-късно самолетът му кацна в Атина — люлка на цивилизацията, епицентър на световната задлъжнялост. Контактът му — служител от разузнаването, отскоро разпределен в тукашното бюро — го очакваше в кафенето към салона за пристигащи, след като бе получил указания от Амилия да му изработи фалшива самоличност за Хиос. Младият мъж, който му се представи като Адам, очевидно бе работил цяла нощ върху легендата му; очите му бяха кръвясали от безсъние, кожата под наболата му брада беше изрината, сякаш имаше екзема. На масата пред него имаше чаша черно кафе, нахапан сандвич с неопределимо съдържание, както и жълт подплатен плик с надраскана отпред печатна буква „Х“. Беше с ватирана риза с емблемата на „Грийнпийс“ и черна бейзболна шапка, по която Кел да го разпознае.

— Как беше полетът?

— Добре, благодаря — отвърна Кел, докато се здрависваха, после седна до него.

Двамата размениха още малко любезности, след което Кел прибра плика в багажа си. Вече бе минал през граничен контрол и опасността да бъде заловен с две самоличности беше до голяма степен отминала.

— Тук сте по работа. Следовател сте към застрахователната компания „Скотиш Уидоус“ и сте дошли, за да съставите предварителния доклад за катастрофата на Уолинджър. Името ви е Крис Хардуик. — Адам говореше тихо, методично, сякаш бе репетирал онова, което имаше да каже. — Наел съм ви стая в хотел „Голдън Сандс“ в Карфас, на около десет минути южно от град Хиос. „Чандрис“ беше пълен.

— „Чандрис“?

— Там отсядат всички командировани. Най-добрият хотел в града.

— Смяташ, че Уолинджър би отседнал там под чуждо име?

— Възможно е, сър.

Вече година и нещо Кел не помнеше колега да се бе обръщал към него на „сър“. Беше започнал да забравя собствения си статут, сериозните постижения в дългата си кариера. Адам едва ли имаше повече от двайсет и седем-осем години. Срещата с разузнавач от калибъра на Кел вероятно беше истинско събитие в живота му. Положително се надяваше да направи добро впечатление, особено предвид близките отношения на Кел с Шефката.

— Уредил съм ви кола под наем, ще я вземете още от летището. Предплатена е за три дни. Бюрото на компанията е непосредствено отвън пред терминала. Имате няколко кредитни карти на името Хардуик, с обичайния код. Разбира се, имате и паспорт, и шофьорска книжка, визитки. Боя се, че единствената ваша снимка, с която разполагахме, не изглежда чак толкова актуална, сър.

Кел не се обиди. Знаеше за коя снимка става въпрос. Беше правена на „Воксхол Крос“, в една стая без прозорци, на 9 септември 2001 г. На нея косата му беше по-късо подстригана, по-слабо посивяла на слепоочията, малко преди животът му да се промени веднъж завинаги. Едва ли имаше шпионин на планетата, който да не се бе състарил поне с двайсет години оттогава.

— Сигурен съм, че ще свърши работа — каза той.

Адам погледна към тавана и примигна напрегнато няколко пъти, сякаш се опитваше да си спомни последната точка от един наизустен списък със задачи.

— Авиодиспечерът, който е бил дежурен онзи следобед, по време на полета на господин Уолинджър, ще дойде да се срещне с вас довечера в хотела ви.

— В колко?

— Казах му в седем.

— Това е добре. Искам да действаме колкото може по-бързо. Благодаря.

Кел наблюдаваше Адам, който прие благодарността му, кимайки безмълвно. Помня, когато аз бях на твое място, помисли си той. Помня как се чувствах в началото. Не без известна носталгия той си представи живота на Адам в Атина: огромния апартамент, заплащан от Форин Офис; членството в разни нощни клубове; красивите момичета, омагьосани от чара и командировъчните на дипломатическия живот. Млад мъж, чиято кариера тепърва започваше, и то в един от най-страхотните градове на света. Кел пусна плика в чантата си и се надигна от масата. Адам го придружи до близкия безмитен магазин, където се разделиха. Кел си купи бутилка „Макалан“ и стек цигари за Хиос и скоро отново се издигна във въздуха над трептящата повърхност на Средиземно море, проверявайки пощата и съобщенията, които се бяха събрали междувременно на айфона му.

Метка му беше изпратил превода на унгарския текст, който Рейчъл бе видяла написан на картичката.

Скъпи Том,

Винаги ми е приятно да получа вест от теб и, разбира се, за мен беше удоволствие да ти помогна.

И така, какво става с теб? Захванал си се с поезия? Пишеш любовни сонети на маджарски? Сигурно Клеър най-после те е оставила и си се хванал с някое момиче от Будапеща?

Ето какво гласи стихотворението, което си ми изпратил — моля за извинение, ако преводът ми не е „симпатичен“ като оригинала:

 

Любов моя, точно днес, на този ден, аз не мога да бъда с теб и сърцето ми е разбито. Тишината никога не е звучала толкова отчаяно. Ти спиш, но аз чувам дишането ти.

 

Наистина е много трогателно. Много тъжно. Питам се кой ли го е написал. Бих желал да се запозная с него.

Разбира се, ако имаш някога път насам, Том, трябва да се видим. Надявам се, че си доволен от живота. Винаги си добре дошъл в Солнок. Напоследък аз рядко отскачам до Лондон.

С най-добри пожелания,

Тамаш

Кел изключи телефона и се загледа през прозореца към редките неподвижни облаци, които се стелеха под самолета. Сега знаеше на какво е реагирала толкова болезнено Рейчъл: на това страстно послание от някоя опечалена любовница на Уолинджър. Но дали Рейчъл знаеше унгарски, или просто бе разпознала почерка на жената? Нямаше как да знае това.

 

 

Самолетът се приземи на малко, но удобно летище с една-единствена писта на източния бряг на остров Хиос. Кел различи кулата, видя брадатия тип с униформа на механик, който поправяше спукана гума на една тойота лендкрузър до стоянката за самолети, направи снимки на хеликоптера и частния реактивен самолет, паркирани от двете страни на един Бомбардие Q400 на „Олимпик Еър“. Уолинджър сигурно се бе отлепил от пистата само на няколкостотин метра от тук и още с издигането си бе направил остър завой по посока Измир. След броени минути чесната бе навлязла в турското въздушно пространство и около час по-късно се бе разбила в планините, югозападно от Кютахия.

Местните шофьори на таксита стачкуваха и Кел беше благодарен, че от посолството му бяха наели кола, с която измина няколкото километра на юг до градчето Карфас по тихия път между цитрусови горички и запуснати вили с високи каменни огради. Хотел „Голдън Сандс“ беше разположен по средата на еднокилометровия плаж, от който през тесния пролив се виждаше турският бряг. Кел разопакова багажа си, взе си душ и се преоблече с чисти дрехи. Докато очакваше срещата си в бара на хотела пред чаша турска бира, измъчван от неудържимо желание да запали цигара въпреки забраната за пушене, той размишляваше до каква степен се бяха променили нещата около него.

Само преди двайсет и четири часа той ядеше сандвич с риба тон в претъпкания влак от Престън. А сега беше сам на този гръцки остров, представяше се за застраховател и чакаше среща в бара на притихналия извън сезона хотел. Ето че се върна в играта, каза си той. Нали това искаше? Но приятната възбуда го бе напуснала. Спомни си усещането, което бе изпитал при кацането си в Ница преди около две години, с указания от върховните жреци на „Воксхол Крос“ да открие Амилия на всяка цена. В този случай си бе припомнил триковете на професията, бе влязъл в ритъм, както човек си възстановява движенията при каране на колело. Сега обаче изпитваше единствено страх, че ще разкрие истината за смъртта на своя приятел. Това едва ли щеше да се окаже пилотска грешка. Едва ли бе и повреда на двигателя. Беше си заговор и прикриване на следи.

С други думи, убийство.

 

 

Господин Андонис Макрис от Управлението на гражданската авиация на Република Гърция беше набит, месест, петдесетинагодишен, говореше безупречен, макар и леко префърцунен английски и излъчваше силна миризма на афтършейв. Кел му връчи визитката на Крис Хардуик, съгласи се, че Хиос е наистина много красив остров, особено по това време на годината, и му благодари, че се е съгласил по спешност да се види с него.

— Вашата асистентка от централата в Единбург ми каза, че случаят не търпи отлагане — каза меко Макрис. Беше облечен с тъмносин костюм на дискретно райе и бяла риза без вратовръзка. Самонадеян до арогантност, Андонис Макрис създаваше впечатление на човек, напълно доволен от живота. — За мен е чест да ви бъда от помощ след такава трагедия. Мнозина на острова бяха шокирани от новината за трагичната гибел на господин Уолинджър. Не се съмнявам, че неговите приятели и колеги държат не по-малко от нас истината да излезе наяве колкото е възможно по-скоро.

От държанието на Макрис ставаше ясно, че не изпитва и следа от чувство на лична вина за катастрофата. Кел знаеше със сигурност, че ще се опита да прехвърли отговорността изцяло на турските авиодиспечери.

— Вие познавахте ли се лично с господин Уолинджър?

Макрис отпиваше от чашата си с бяло вино и когато чу въпроса, не отговори веднага. Без да бърза, той попи устни с хартиената салфетка, после каза:

— Не. — Гласът му беше равен, с едва доловим американски акцент. — Полетният му план е бил заведен, преди да дойда на смяна. С пилота, господин Пол Уолинджър, разговарях по радиото, докато проверяваше бордните си уреди, рулираше към пистата и се подготвяше за излитане.

— Нормално ли ви звучеше?

— Какво означава за вас „нормално“, ако обичате?

— Беше ли превъзбуден? Пиян? Напрегнат?

Макрис реагира така, сякаш Кел си бе позволил да се усъмни в професионалната му компетентност.

— Пиян? Не, разбира се. Ако доловя, че пилотът е пиян или по какъвто и да било начин неразположен, аз не бих допуснал да излети. В никакъв случай.

— Разбира се. — Кел не си падаше особено по обидчиви бюрократи и не счете за нужно да се извинява за душевната травма, която думите му евентуално бяха предизвикали у неговия събеседник. — Разбирате защо съм длъжен да ви попитам, нали? За да съставя пълен доклад за инцидента, моята компания е длъжна да знае всичко.

С отегчена гримаса, сякаш срещата бе започнала да му дотяга, Макрис се наведе, вдигна от пода тънко куфарче и го постави на масата. Кел още не бе привършил обясненията си, когато два месести палеца щракнаха ключалките. Капакът на куфарчето се повдигна нагоре и за момент закри лицето на Макрис.

— Ето полетния план, господин Хардуик. Направил съм ви фотокопие.

— Много любезно от ваша страна.

Макрис затвори капака и подаде на Кел документ от една страница, цялата покрита с неразбираеми йероглифи на гръцки език. Имаше обозначени полета, в които Уолинджър беше надраскал личните си данни, макар явно да бе спестил подробностите за временния си адрес на острова.

— Според плана чесната е трябвало да прелети над Инусес, от там да завие на изток, към Турция. Обикновено всеки самолет, навлязъл в турското въздушно пространство, бива поеман незабавно от диспечерите в Чешме или Измир.

— Така ли е станало и този път?

Макрис кимна тържествено.

— Точно така. Пилотът съобщи, че излиза от обхвата ни, и смени радиочестотите. От този момент нататък ние вече не носим отговорност за господин Уолинджър.

— Знаете ли къде е бил отседнал на Хиос?

Макрис насочи погледа си към полетния план.

— Там не пише ли?

Кел вдигна листа хартия от масата и го обърна към него.

— Трудно ми е да преценя — каза той.

Макрис нацупи устни, за да покаже, че Крис Хардуик го е обидил допълнително с отказа си да научи и ползва съвременен гръцки език. Той пое полетния план от ръката му, прочете го внимателно и с неохота призна, че в него наистина не е вписан временен адрес.

— Тук фигурира единствено адресът по местоживеене на господин Уолинджър в Анкара — призна накрая той. Очевидно за него пропускът беше незначително нарушение на правилата на гражданското въздухоплаване. Въпреки това Кел живо си представи как още на другия ден ще си го изкара на някой млад колега от летищната администрация за допуснатата небрежност. — Но пък има телефонен номер — каза той, сякаш да оневини недоглеждането с адреса.

— Телефонен номер тук, на Хиос?

Макрис дори не погледна кода.

— Да!

Според предварителния доклад, който Амилия бе получила в деня преди погребението, Уолинджър бе използвал личния си пилотски дневник и свидетелството си за правоспособност, за да наеме чесната в Турция. Преди това бе влязъл в Анкара със собствения си паспорт, но след пристигането си в Хиос бе внимавал да не оставя никакви следи. Телефонът му бе останал изключен почти през цялото време, нямаше никакво движение и по кредитните му карти, не бе използвал нито една от самоличностите, с които бе известен на британските служби. На практика бе прекарал една седмица в Хиос като призрак. Кел допускаше, че е бил с жена, като се бе опитал да скрие координатите си и от Джоузефин, и от Амилия. Но усилията, които бе положил, показваха, че би могло да е имал среща и с агент.

— Познат ли ви е този номер? — попита Кел.

— Да ми е познат? На мен? — Макрис не се и опитваше да скрие презрението в отговора си. — Не, не ми е познат.

— А да сте чували нещо по въпроса какво е търсил Уолинджър на Хиос? Каква е била причината му да посети острова? Някакви слухове, вестникарски публикации?

Кел си даваше сметка, че хвърля мрежата наслуки, но въпреки това беше важно да си зададе въпросите. Затова не се изненада ни най-малко, когато Макрис намекна с дискретно покашляне, че господин Хардуик го кара да върши неща, които може би надвишават дадените му правомощия.

— Господин Уолинджър е бил просто турист, нали така? — повдигна вежди той. Явно беше, че няма намерение да импровизира. — Аз лично не съм разговарял с когото и да било, нито съм чел някъде нещо, от което да заключа, че може да е имал и други интереси. Защо питате?

Кел го удостои със служебна усмивка.

— А, нищо, просто събирам информация за доклада. Длъжни сме да установим дали има и най-малка вероятност господин Уолинджър да е посегнал на живота си.

Макрис се опита да си придаде подобаващо угрижен вид, докато обмисляше твърде сериозния въпрос за евентуалното самоубийство на Уолинджър. Очевидно вече му бе минало през ум, че подобно заключение на следствените органи би освободило веднъж завинаги летището на Хиос от каквато и да било отговорност за катастрофата. И би зачеркнало с един удар дори и най-далечната възможност за съдебно дело срещу механика, извършил проверката на чесната.

— Дайте ми време да поразпитам — отвърна той. — Ако трябва да бъда напълно откровен с вас, още дори не съм обсъждал инцидента с турските колеги.

— Ами вашите механици?

— Какво моите механици, моля?

— Поинтересувахте ли се кой е бил на смяна в деня на полета?

— Разбира се. — Макрис очевидно се беше готвил за въпроса, за тази най-деликатна част от разпита, и даде точно отговора, който бе очаквал Кел: — Въздушните диспечери не носят отговорност за техническата поддръжка и механичната изправност. Те са различно поделение, членуват в отделен профсъюз. Допускам, че ще провеждате още срещи с други служители, за да си изградите по-пълна представа за тази трагедия.

— Да, така смятам да направя. — Кел усети как отново му се допуши неистово. — И все пак, случайно да знаете името на дежурния механик?

Макрис очевидно претегляше наум доколко би било уместно да отхвърли тази съвсем проста молба на човека от „Скотиш Уидоус“. После, с пълното съзнание за удара, който щеше да понесе душевното му спокойствие в резултат от този пристъп на безразсъдна доблест, той още веднъж се покашля нервно, после извади писалка и написа нещо върху гърба на полетния план.

— Янис Христидис? — промърмори Кел, с мъка разчитайки усукания му почерк.

Името и телефонният номер му бяха достатъчни, за да проследи движението на Уолинджър в дните преди смъртта му.

— Точно така — отвърна Макрис. После, за изненада на Кел, пресуши чашата си и рязко стана от стола. — А сега, господин Хардуик, ако няма друго… Съпругата ми ме чака за вечеря.

 

 

Още щом Макрис си тръгна от хотела, Кел се качи в стаята си и от телефона до леглото набра номера, вписан в полетния план. Включи се гласова поща, но съобщението беше на гръцки. Той слезе обратно на рецепцията и набра оттам номера, като помоли служителката да чуе съобщението и да му преведе в общи линии какво гласи. За негово разочарование тя му обясни, че това е стандартен текст, какъвто се ползва в гласовите пощи, без да се упоменава поименно нито лице, нито организация или фирма. Кел, който беше започнал да огладнява, се качи отново в стаята си, за да звънне на Адам.

— Механикът, който е прегледал самолета на Уолинджър, се казва Янис Христидис. Би ли проверил дали имаме нещо записано във връзка с него?

— Разбира се.

Гласът на Адам звучеше, сякаш се бе събудил от следобеден сън. Кел го чу как се чеше, после отваря някакви чекмеджета, търсейки писалка, някъде наблизо лаеше куче.

— С име като Христидис най-вероятно ще фигурира в телефонния указател на Гърция, но виж дали не е местен жител.

— Дадено.

— Има ли обратни указатели за Хиос? С които по номера можеш да откриеш абоната?

— Сигурен съм, че ще измислим нещо.

Кел продиктува номера, накара Адам да го повтори, за да се убеди, че го е записал правилно, и с това задачите му за деня приключиха. След като изгледа главните новини по Си Ен Ен, той отиде да хапне лаврак със зелена салата в едно ресторантче на път за плажа. От терасата, обляна в лунна светлина, се виждаха далечните светлини на турския бряг, които примигваха като лампички на самолетна писта.

В десет, допушвайки цигарата си край мократа от прилива плажна ивица, Кел усети как телефонът в джоба му потрепна. Адам му бе изпратил текстово съобщение.

Все още работя по Я. Х. Номерът е на агенция за имоти под наем. „Вилас Ангелис“, ул. „Катаника“ 119, до пристанището. Собственикът се казва Николас Делфас.