Чарлс Къминг
По-студената война (3)

3

Секунди след като Томас Кел се изправи до бара, съдържателката погледна към него, намигна му и попита:

— От обичайното ли, Том?

От обичайното. Това не беше добър знак. Том прекарваше четири вечери седмично в този бар, четири вечери от седем пиеше една и съща марка бира в компанията на пакет цигари и кръстословицата от „Таймс“. Може би такава беше съдбата на всеки изпаднал в немилост шпионин. Изпратен в принудителен неплатен отпуск от тайните служби, от осемнайсет месеца Кел се намираше в нещо като будна кома — нито умрял, нито напълно в съзнание. Ролята му в спасяването на Франсоа Мало, сина на Амилия Левин, беше известна само на неколцина от върховните жреци на „Воксхол Крос“. За останалия персонал на МИ6 Томас Кел беше все още „Свидетелят Х“ — човекът, присъствал на грубия разпит от ЦРУ на някакъв британски гражданин в Кабул, който не бе успял да предотврати последващото предаване на заподозрения в един от черните затвори на Кайро и от там — в гулага на Гуантанамо.

— Благодаря, Кейт — каза той и сложи банкнота от пет лири на бара.

До него се бе изправил охранен германец и прелистваше неделната притурка на „Файненшъл Таймс“, докато с едната ръка разсеяно ровеше в купичката с ядки. Кел прибра рестото си, излезе навън и седна на масичката под безмилостната жега на газовата отоплителна печка. Беше мрачен и дъждовен Великден, наоколо се смрачаваше, а кръчмата — като повечето в „Нотинг Хил“ — беше почти празна. Кел беше съвсем сам на терасата. Повечето от местните жители сякаш се бяха изнесли възможно по-далече от града, вероятно на вилите си в Глостършър или по ски пистите на Швейцарските Алпи. Дори иначе добре поддържаният полицейски участък отсреща през улицата изглеждаше полузаспал. Кел извади пакета „Уинстън“ и порови в джобовете си за запалката — „Дънхил“ от масивно злато, с гравирано посвещение, личен спомен от Амилия, която миналия септември се бе издигнала до поста директор на МИ6.

„Всеки път като си палиш цигара, се сещай за мен“ — бяха думите й, изречени с нисък гръден смях, когато пъхна запалката в шепата му. Беше класическо изпълнение на привидна физическа близост и сърдечно приятелство, но същевременно поддаващо се на алтернативна интерпретация като жест на чисто колегиална благодарност.

В интерес на истината, Кел никога не бе пушил кой знае колко, но в последно време цигарите запълваха донякъде монотонната скука на дните му. През двайсет и една годишната си кариера на шпионин той често бе носил в себе си пакет цигари като реквизит — било за да заговори някого, искайки огънче, било за да предразположи агента насреща, като го почерпи цигара. Но сега цигарите се бяха превърнали в част от отшелническия му живот, при което той хем харчеше повече пари, хем бе започнал да губи физическа форма. Повечето сутрини се събуждаше с пристъп на кашлица, като умиращ, което му подсказваше да посегне към пакета за още един пирон в ковчега. Така или иначе, бе открил, че не може без цигари.

Кел се намираше в онова, което един негов състудент бе описал като „ничията земя“ на предполагаемото начало на средната възраст, с провалена кариера и съсипано семейство. По Коледа жена му Клеър най-после бе подала заявление за развод и сега официално живееше с любовника си — Ричард Куин, борсов играч с два предишни брака, къща за 14 милиона лири на Примроуз Хил и трима синове в престижен колеж. Не че Кел съжаляваше особено за раздялата или пък мразеше Клеър заради внезапното й издигане в обществото; по-скоро бе облекчен от приключването на една връзка, която не носеше и на двама им кой знае колко радост. Той се надяваше, че Дик Чудотворния шланг — както беше известен Ричард сред многобройните си почитателки — ще съумее да донесе на Клеър пълноценния семеен живот, за който тя копнееше. Да имам шпионин за съпруг, бе му казала веднъж, е все едно да съм омъжена за половин човек. От нейна гледна точка двамата с Кел бяха разделени — физически и емоционално — от години.

Той отпи от чашата си. Това беше втората му бира за вечерта и вкусът й беше някак по-блудкав от първата. Изхвърли изпушената до половина цигара на улицата и извади айфона. Зелената иконка за кратки съобщения беше празна; тази за електронната поща — също. Още преди половин час бе привършил кръстословицата от „Таймс“, а романа, който четеше — „Предчувствие за край“ на Джулиан Барнс, — бе забравил на кухненската маса в апартамента си. Не му оставаше кой знае какво за вършене, освен да си допие бирата, оглеждайки притихналата, почти безлюдна улица.

От време на време покрай кръчмата минаваше някоя кола, съсед разхождаше кучето си, но иначе Лондон беше нехарактерно тих; усещането беше, все едно си бе сложил тапи в ушите. Тази необичайна, леко зловеща тишина само усилваше чувството му на самота. Кел не беше човек, склонен към самосъжаление, но не държеше да прекарва всичките си вечери, като пие сам на терасата на тази квартална кръчма в Западен Лондон в очакване Амилия да реши най-после дали го взема обратно на работа, или не. Разследването на „Свидетеля Х“ се влачеше като охлюв; Кел вече втора година се питаше дали ще бъде оправдан по всички обвинения, или превърнат в жертвен агнец. С изключение на тримесечната операция предишното лято по спасяването на Франсоа, сина на Амилия, и на един месец, през който бе разследвал за промишлен шпионаж някаква фирма в „Мейфеър“, непоносимо дълго бе останал извън играта. Искаше да се върне на работа. Искаше да шпионира.

И изведнъж стана чудо. Екранчето на айфона му светна. Появи се надпис: Амилия ЛЗ. Това беше знак от Бога, от онзи Бог, в който Кел — понякога — вярваше. Той вдигна апарата и го поднесе към ухото си още преди да бе отзвучало първото иззвъняване.

— За вълка говорим…

— Том?

Той моментално усети, че нещо не беше наред. Гласът на Амилия, обикновено властен и авторитетен, трепереше от безпокойство. Звънеше му от личния си телефон, не от служебен или криптиран. Отначало Кел си помисли, че нещо се е случило с Франсоа или че съпругът й Джайлс е загинал при катастрофа.

— Става въпрос за Пол.

Той пое шумно въздух. Знаеше, че Амилия може да има предвид един-единствен Пол — Уолинджър.

— Какво се е случило? Добре ли е?

— Пол е убит.