Чарлс Къминг
По-студената война (25)

25

Бяха в таксито, коленете им ту се допираха, ту се разделяха. Сърцето на Кел биеше забързано като на картоиграч, очакващ желаната карта.

— С кого говореше по телефона? — попита Рейчъл.

Това не беше обичайното за такива случаи бърборене за стопяване на дистанцията. Кел си даде сметка, че тя бе изчакала подходящия момент, за да зададе въпроса си.

— С един колега от Атина.

— Нещо за баща ми ли?

— Може би.

— Какво ще рече пък това?

Същият пристъп на гняв, обагрил в алено бузите й, същият пронизващ поглед, както когато бе прочела картичката от букета на погребението; в един миг сякаш цялото й същество се промени. Стана далечна, уязвима и студена.

— Извинявай, професионален инстинкт. Забранено ни е да говорим за оперативни…

— Да бе, да — прекъсна го тя, извърнала поглед навън през прозореца. Колата бе спряла на светофар. Бяха на не повече от петдесетина метра от стените на британското консулство. — Да ви се не видят и шпионите…

Беше пияна. Комбинацията от стрес, скръб и алкохол бе предизвикала този пристъп на ярост. Той постави ръката си върху нейната. Тя се остави да я хване за дланта, но не отговори на допира му. Щеше да му е по-малко неприятно, ако просто бе издърпала ръката си.

— Беше един колега от посолството в Атина, който разследва катастрофата с баща ти.

Тя се извърна към него. В тъмните й очи той прочете прошка. Вероятно съзнаваше, че бе реагирала пресилено.

— Как се казва този човек?

— Адам.

— Адам кой?

— Хейдък.

Таксито намали скоростта и спря пред хотел „Лондр“. Валеше дъжд. Кел се надяваше, че няма да завари Амилия или Елза пред чаша бренди в лоби бара; щеше да му се наложи да дава обяснения в десет часа вечерта.

— Сега ли го измисли?

Той подаде на шофьора банкнота от десет лири.

— Това никога няма да разбереш.

Тя не се засмя.

— Господи, Рейчъл! Човекът се казва Адам Хейдък. Окей? Не съм си го измислил.

На три крачки пред него, тя вече изкачваше с бърза стъпка стъпалата на хотела. Някакъв човек продаваше рози в дъжда. Предложи една на Кел, сякаш с едно цвете щеше да спечели благоволението на това красиво момиче, но Кел го подмина и влезе вътре. Рейчъл пресичаше фоайето. Каквато и химия да се бе развила между тях, каквото и да си бяха обещали телата им на улицата пред бара, се бе изпарило. И все пак Рейчъл беше още с него, в хотела.

Кел я видя как се насочва към лоби бара. За негово облекчение беше празен. От Елза или Амилия нямаше и следа. Единствената жива душа беше папагал в клетка под портрета на Ататюрк. Барът в отсрещния край на помещението беше затворен, светлините намалени.

— Тук е като в „Студио 54“ — каза Рейчъл напълно сериозно. Гневът й беше попреминал; все още изглеждаше обидена от уклончивостта на отговорите му, но беше готова да го допусне отново до себе си.

— Баща ти е имал среща на Хиос преди смъртта си. — Кел знаеше, че трябва да бъде откровен с нея. — Опитваме се да установим с кого се е срещнал. Да определим самоличността на мъжа.

— На мъжа?!

— Да. На мъжа. Защо?

Рейчъл наду бузи и му обърна гръб. Пръстите на ръката й се заиграха с пискюла на една плюшена възглавница.

— Не е нужно да ме щадиш, Том — каза тя. — Познавам баща си. Знам какви ги е вършил. Не се чувствай длъжен да ме пазиш от него.

Какво би могъл да отговори на подобна забележка? Много често същите хора, които те приканват да бъдеш докрай откровен с тях, ти се сърдят и те мразят, когато им кажеш истината в очите. Онова, което Рейчъл знаеше за поведението на баща си с жените, както и за начина, по който се бе държал с майка й като съпруг, щеше винаги да влияе върху отношенията й с мъжете.

Кел притежаваше изключително деликатна информация за личния живот на Пол Уолинджър — знаеше за връзката му с Амилия Левин и любовната му афера с Цецилия Шандор. Не можеше и не биваше да я разкрива пред дъщеря му.

— Разбирам какво ми казваш — рече той. — Никой от нас не е идеален, Рейчъл. Баща ти беше сложна личност, но те обичаше много. Ти и Андрю бяхте всичко за него.

Това беше куха баналност и Рейчъл я прие като такава, оставяйки думите на Кел да се разтворят в полумрака на пустия лоби бар като недочуто съобщение по гарова радиоуредба.

— Ти няма откъде да знаеш дали ме е обичал или не. Как можеш да го твърдиш?

Кел си спомни за кабинета на Уолинджър в Анкара, където имаше снимки само на Андрю, и не отговори.

— Бил е с любовницата си.

Макар да не бе изненадан, че знае, Кел се сепна от прямотата й.

— Да — отвърна той. Нямаше смисъл да отрича.

— Всички ли знаят? Всички в МИ6?

— И да знаят, какво значение има?

— Има, за майка ми. Тя се чувства унижена. Срам я е, разбираш ли?

— И ти искаш да я защитиш.

Рейчъл кимна. От яростта й не бе останала и следа. Беше спокойна и някак замислена, и изумително красива в приглушената светлина.

— Амилия знае, че баща ти е бил с жена. Адам Хейдък също го знае. И още само ограничен кръг хора. Разследването на смъртта му е поверено на много малък екип. Който аз съм поставен от Амилия да ръководя.

Очите на Рейчъл леко се присвиха.

— Защо е нужно разследване?

С риск да си навлече повторно гнева й Кел се опита да обясни.

— Рейчъл, не искам да ти казвам това, но трябва. Повярвай ми. Ако зависеше от мен, бих те държал в течение на всичко, което се случва. Но ако ти кажа защо е нужно да разследваме катастрофата, може да загубя работата си. Звучи ли ти логично?

— Да, има логика — отвърна тихо тя.

Може би в този миг си припомни деня, някъде преди десетина години, когато нейният баща бе повикал двама им с Андрю да седнат до него на канапето и бе споделил, че всъщност не е дипломат. Татко е агент на британското разузнаване. Шпионин. И тогава Пол Уолинджър — вероятно в присъствието на Джоузефин, която го бе държала гордо за ръката — бе помолил децата си за абсолютна дискретност, позовавайки се на законовите и служебни изисквания за боравене с поверителна информация. С каквато малцина имаха привилегията да боравят. Така че Рейчъл знаеше правилата.

— Благодаря ти за разбирането.

Кел постави ръка на рамото й в несръчен, вял опит да събуди тръпката от взаимното докосване. Зад него папагалът се беше събудил от дрямката и изкряка гръмогласно нещо на турски език. Рейчъл погледна към клетката, повдигна рамене и се изсмя.

— Откъде ще си намерим нещо за пиене? — попита тя, излизайки навън към фоайето на хотела, като се оглеждаше за някого от персонала.

Кел предположи, че дежурният управител е тръгнал на обиколка по етажите.

— Мисля, че всичко вече е затворено — каза той.

— Констатираш очевидното, Томас Кел.

Физическото желание да я има го връхлетя отново с пълна сила, както преди малко на улицата, когато вдишваше парфюма й с ръка, обвита около тънката й талия.

— Имам бутилка водка в стаята — каза той.

Нямаше намерение да прекара цял час във фоайето, избягвайки темата. Искаше Рейчъл в леглото си. Искаше или искрата, припламнала между тях, да се разгори, или Рейчъл да си върви у дома, на вилата.

— А, тъй ли? — попита го тя с дяволито пламъче в очите.

— Да. Но само една чаша.

— Само една чаша? Колко жалко.

С тези думи тя се обърна, наведе се през бара, вдигна една коктейлна чаша от плота и премина с маршова стъпка покрай него, понесла чашата пред себе си като трофей.

— Сега имаш две.

 

 

След като влязоха в стаята, Рейчъл се поколеба, отиде до прозореца и се загледа навън, сякаш се опитваше да събере кураж. Когато тя се обърна, Кел пристъпи към нея, обхвана лицето й в длани и я целуна за пръв път. Миг след това те вече бяха вкопчени един в друг и сваляха бясно дрехите си. Кел беше като замаян от желание и наслада. Всяко съмнение в себе си, всеки миг на самота и болка, които бе изпитал през последните месеци и години, бяха останали далеч назад в миналото. Толкова дълго след проваления си брак той бе усещал някаква пустош в душата си, някаква емоционална смърт, неспособност да усети женско привличане. Вече не се съмняваше, че всичката плътска страст, която някога бе изпитвал, си бе отишла, угасена от развода му, че половината му живот бе изтекъл неусетно, останал някъде назад, в огледалото за обратно виждане на неговите разкаяния и грешни избори. Нямаше деца, нямаше нищо, с което да се похвали, нищо, което да остави след себе си, освен фиаското на Свидетеля Х. Това беше неговият паметник.

И сега в разстояние само на няколко часа той бе успял да срещне жената, която по някакъв вълшебен начин го бе освободила от яростта и безсилието му със същата безкомпромисна решителност, с която бе захвърлила настрани букета цветя на погребението, запалвайки в него нещо, което приличаше на живот.

— Помислих си, че ме каниш само защото ти се пие — каза тя, сгушена в него, положила глава на рамото му час по-късно.

Кел вдишваше жадно аромата на кожата й и отново я желаеше.

— Колко невъзпитано от моя страна — каза той.

— Спомена нещо за водка…

Бутилката и чашата си бяха там, където ги бе оставил, преди да излезе да се види с нея, да й бъде пазител. Бе изпитал нужда да удари един шот, за да успокои нервите си. Кел посегна към бутилката и с несигурна, изпъната докрай ръка наля чашата почти догоре.

— Пардон! Малко се престарах — каза той, като подкани с жест Рейчъл да се изправи в леглото и да отпие.

— Господи! За каква ме смяташ, за Ейми Уайнхаус?!

Той огледа ръцете, раменете и гърдите й, и съвсем леката издутинка на коремчето. В тялото й нямаше нищо от стерилното съвършенство на манекенките и холивудските звезди, беше си съвсем естествено, здраво тяло на апетитна млада жена, излъчващо женственост и ухание на секс и парфюм, което се примесваше с миризмата на алкохол. Известно време поседяха мълчаливо, подаваха си пълната догоре чаша, галеха бедрата, ръцете и коремите си. В един момент Рейчъл се надигна от леглото и тръгна гола към банята, напълно освободена от всякакъв свян и суета, естествена в движенията на тялото си. Изведнъж на Кел му се прищя да провери съобщенията на телефона си и за малко не спусна крака на пода, за да си потърси панталона, но си каза да се отпусне, да забрави поне сега, поне за пет минути за Янис Христидис и Райън Клекнър и просто да се наслади на момента. Колко пъти се случва такова нещо в живота на човек? Да открие нежност, духовна близост и сърдечна връзка с една красива жена? Чу шума от казанчето в банята, жалния вой на тръбите, докато Рейчъл се миеше — всички онези битови, познати до втръсване звуци, произвеждани от влюбени двойки след мигове на върховна интимност. Беше забравил това усещане.

Вратата на банята се отвори и Рейчъл излезе, обвила хавлиена кърпа около тялото си. Усмихна се на Кел и започна да събира дрехите си от пода, като ги трупаше на купчина върху отоманката под прозореца.

— Значи си бил на погребението? — каза тя. — Странно, не те забелязах.

— Направо обидно — отвърна Кел, — защото пък аз те забелязах.

— Наистина ли? Е, нормално, предполагам…

И двамата усещаха тъгата, хвърлила сянка върху тази така закачливо започнала размяна на реплики.

— Видях те да четеш бележката, пъхната в един букет цветя. След което хвана букета и го запокити към стената.

Рейчъл тъкмо сваляше кърпата от себе си и се канеше да си легне обратно в кревата. Когато чу думите му, тя я пристегна и го изгледа, сякаш по невнимание му бе разкрила нещо далеч по-интимно от голото си тяло.

— Видял си ме?

Той кимна. Посегна и дръпна кърпата, като й направи място да легне до него. След това, без да му мигне окото, я излъга.

— Каква беше тази история? Защо захвърли цветята?

Рейчъл се обърна по корем и посегна да се завие с чаршафа. Кел го издърпа нагоре и покри гърба й, по който имаше пресни следи от ноктите и зъбите му. Известно време тя лежа, забила поглед в матрака, без да каже нищо. Накрая стана от леглото и пресече стаята до прозореца, където бяха дрехите й. Изпод захвърлената на купчина черна рокля измъкна ръчната си чантичка. Бръкна вътре, извади смачкан син плик и му го подаде. Беше с клеймо от Франция и бе адресиран до Цецилия Шандор. Почеркът беше на Пол Уолинджър.

— Какво е това? — попита Кел.

Но вече знаеше отговора.