Чарлс Къминг
По-студената война (34)

34

Истанбул си беше все същият, както го бе оставил — душен, претъпкан с хора и коли, с вечните задръствания; на хоризонта през гъстия смог се виждаха небостъргачи и минарета. Но вътрешно градът се беше променил, превърнал се бе в едно гигантско предметно стъкло, върху което всяко най-малко движение на Райън Клекнър се наблюдаваше през микроскоп от цял екип анализатори на МИ6 в Лондон и Турция. Докато се прибираше с таксито от летището, Кел нареди на шофьора да минат покрай жилището на Клекнър, където четирима от дежурния екип вече бяха заели местата си. Мъж и жена пиеха капучино в „Старбъкс“ срещу входа, а малко по-нататък двама младежи с азиатски черти чакаха в паркиран до бордюра ван. На всеки половин час Кел получаваше доклади за движението на Клекнър.

Абакус този ден се събудил рано сутринта, отбил се във фитнеса, върнал се вкъщи още по обед, а в момента бил в кухнята на апартамента си и четял книга с меки корици и неизвестно заглавие. Както бе обещала Амилия, жилището на Клекнър, маршрутите, по които минаваше за работа, любимите му заведения, фитнесът и колата му бяха наблъскани с достатъчно камери и микрофони, за да заснемат и запишат всеки миг от живота му. Следяха го, когато пътуваше с влак, трамвай или ферибот. Един турски източник, който работеше като компютърен техник в Американското консулство, дори изпращаше в бюрото на МИ6 редовни сводки за дневното разписание на Клекнър, за настроенията и навиците му. Ако в някакъв момент Клекнър успееше да разкрие отделен елемент от операцията, МИ6 имаше всички уверения, че следите няма да сочат към тях; най-вероятно Клекнър щеше да си помисли, че го следи турското разузнаване — МИТ, — и щеше да докладва в този смисъл на прекия си началник в ЦРУ.

На път за летището на Дубровник Кел се беше обадил на Амилия, която се съгласи с предложението му да възложи на Загреб/3 да доизясни историята около смъртта на Шандор. За целта на третия човек на МИ6 в Загреб щеше да му се наложи да прекара минимум седмица на острова и да тъпче пари в хърватски джобове.

— Ти ми трябваш в Турция — му каза тя, преди да затвори; това бяха тъкмо думите, които Кел се бе надявал да чуе.

Но му се наложи да почака, преди да се види с Рейчъл. Когато се самопокани лукаво „на чай във вилата“, тя най-невъзмутимо го информира, че е заета до вечерта, и му предложи среща в един рибен ресторант в „Бебек“ чак в девет. „Имайте търпение, господин Кел…“ — написа му тя, украсявайки есемеса си с целувчици. Кел си нае стая в хотел „Джордж“ на „Сердар-и Екрем“ и се опита да убие времето с книга. Тъкмо се бе уловил, че чете може би за десети път един и същ абзац на първа страница, когато Рейчъл най-после се смили над него.

Хм. Току-що открих бутилка водка във фризера. Имам и две чаши! Да вземем по един аперитив преди вечеря? ххх

След по-малко от половин час той беше пред вилата.

Рейчъл бе оставила ключа под изтривалката. Кел отвори входната врата и влезе вътре; приземният етаж беше пуст. Не се чуваше никакъв звук, освен плисъка на вълните и глухото гъргорене на съдомиялна машина. Кел свали обувките и чорапите си и ги остави до вратата, после премина по хладния под, качи се нагоре по вътрешното стълбище и се спря на първия етаж.

Вратата на една от спалните беше полуотворена. В огледалото на стената Кел видя отражението на голото й тяло върху купчина възглавници. Свали ризата си, влезе и пристъпи към нея. Тъмните й очи не го изпускаха, докато прекоси стаята.

Прекараха в леглото близо три часа. Едва по-късно Кел си каза, че бяха разиграли почти буквално съдържанието на едно писмо от Пол до Цецилия. Помнеше думите наизуст: Ти ми беше оставила ключовете отвън. Влязох и те заварих да ме чакаш. Не си спомням да съм те виждал някога по-красива. Не исках да бързаме, макар да копнеех за теб. Той не знаеше — а и нямаше как да попита — дали Рейчъл си даваше сметка за съвпадението.

Отвън се стъмваше, когато си взеха заедно душ. После тръгнаха пеша на север по брега на Босфора. Рейчъл не беше отменила резервацията в ресторанта. Поръчаха си салати и лаврак на скара; на масата имаше свещи, през прозореца в далечината се виждаше азиатският бряг. В блаженството на повторната им среща нещо между тях се бе променило. Сега Кел се чувстваше абсолютно спокоен. Тази жена беше всичко, от което имаше нужда. Беше изумен от готовността, от безразсъдството, с което се бе отдал на желанието си.

— Толкова много неща се канех да те питам — каза тя, докато топеше залък пресен хляб в паничката с млечен сос. — Имам чувството, че изобщо не те познавам. Откакто се срещнахме, като че ли само аз дърдоря. Какво обичаш например?

— Какво обичам ли?

Кел се зачуди дали някой някога се бе сетил да му зададе този въпрос. Той се зае да удовлетворява любопитството й, да се разкрива пред нея така, както пред никого друг преди. Отговорите му й подсказваха безброй нови теми за разговор — от малцово уиски през Ричард Йейтс до крикет и гангстерски телевизионни сериали. Кел разбираше, че Рейчъл го изучава, и разкриваше душата си страстно и безрезервно. Досега винаги бе държал поне част от него да остане скрита, и то не само от колеги и агенти, а и от Клеър — жената, с която бе прекарал по-голямата част от съзнателния си живот. Може би и от самия себе си. Докато с Рейчъл, колкото и абсурдно да беше това след толкова кратко запознанство, Кел се усещаше опознат. Същевременно от години не се бе чувствал толкова нестабилен, толкова изложен на показ, толкова изцяло под влиянието на друг човек. Дали Пол бе изпитал същото чувство с Цецилия? Дали тя бе успяла да грабне сърцето му толкова изцяло и без остатък, както Рейчъл неговото? Може би двамата с Пол бяха от една порода — безстрашни зверове, които се бяха сражавали с ИРА и талибаните, но в крайна сметка се бяха оказали неспособни да овладеят нещо толкова просто и обикновено като собствените си чувства.

— Разкажи ми за Берлин — предложи Рейчъл, докато си наливаше остатъка от виното.

— Не бях в Берлин — отвърна той.

Лицето й не трепна.

— А къде беше?

— На остров Лопуд.

Рейчъл се надигна на задните крака на стола си, като същевременно сложи чашата си толкова близо до ръба на масата, че Кел се запита дали няма да падне и да се счупи.

— Не се учудвам, че нищо не ми каза.

— Сега ти казвам. Съжалявам, че не можах по-рано. — Той се наведе напред, но изражението й оставаше неразгадаемо. — Цецилия Шандор е мъртва.

— Господи!

— Още не знаем как е станало. Възможно е да е била убита. Или сама да е посегнала на живота си. Знаем, че е имала любовник по същото време, през което се е виждала с баща ти. — Лицето на Рейчъл помръкна и тя поклати глава. Кел издаваше оперативни хипотези, класифициран материал, секретни сведения, но не му пукаше. — На Хиос са видели някакъв мъж да разговаря с баща ти. В деня преди самолетната катастрофа двамата са обядвали в един ресторант до пристанището. Опитваме се да разберем кой е този човек. Може и да не е бил шпионин, а просто приятел.

— За какво му е потрябвало на някого да убива Цецилия?

Резонен въпрос. А за да му отговори, Кел разполагаше единствено с инстинктите си. С вечната си параноя.

— В предишния си живот Цецилия Шандор е била служител на унгарското разузнаване. Трябва да установим дали не е била вербувана, за да прелъсти баща ти. Имаме съмнения относно характера на връзката им.

Той си даваше сметка, че говори твърде много, че споделя теории, родени от опита и от интуицията му. Ами ако Рейчъл ги споделеше с майка си? Нямаше никакви доказателства, че Цецилия е била използвана за капан, освен наличието на третия в уравнението — Лука. Беше напълно възможно Шандор, също като Янис Христидис, да бе посегнала на живота си от чисто отчаяние.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — попита тя. — Смяташ, че баща ми е бил изменник?

На този въпрос Кел отдавна имаше категоричен отговор: не. Просто не можеше да допусне кошмарната възможност Пол Уолинджър да се окаже поредният Ким Филби, поредният Джордж Блейк; не можеше да си представи Анкара/1 да е работил в тандем с Цецилия Шандор и СВР.

Докато Рейчъл се мъчеше да изрече на глас ужасяващата формулировка, той видя в нея цялата дълбочина на любовта й към нейния баща, целия ужас, че изневярата му бе напуснала тесните семейни граници и се бе превърнала в измяна на родината. Кел искаше да я утеши. Не можеше да я гледа повече как се измъчва. Амилия беше убедена, че ако има изтичане на информация, то е от страна на американците, на Клекнър. На първо време беше достатъчно всички да повярват, че Абакус е къртицата.

— Убеден съм, че не е бил. Само че не знам нищо за тази жена. Нямам представа дали е била тази, за която се е представяла.

— А сега, след като са й запушили устата, няма и как да разбереш, нали?

— Може би.

Кел вдигна чашата си, загледан в далечината през рамото на Рейчъл, към светлините на моста. Нямаше какво повече да й каже. През две маси малко момиченце с бяла дантелена рокличка гледаше филм на мини дивиди, докато родителите й вечеряха.

— Татко ми е говорил за теб — каза внезапно Рейчъл. — Спомних си го, докато те нямаше. Преди две години. Беше прочел нещо във вестниците. За някакви изтезания. — Кел вдигна глава. Очевидно Рейчъл имаше предвид Гарани и Чейтър. — Предаване на обект? — попита тя. — Участвал ли си в нещо такова? Ти ли си Свидетелят Х?

Кел си спомни, че бе провел подобен разговор с Елза в една къща в Уилтшър и тогава не бе отговорил на въпроса й. Сега болезнено се надяваше Рейчъл също да му прости мълчанието.

— Баща ми казваше, че ти си един от най-почтените хора, които някога е познавал. Беше в шок от случилото се, от отношението им към теб. И изумен от факта, че тогава ти не напусна.

— Така ли ти каза?

Рейчъл кимна. Кел не знаеше до каква степен може да се довери на убедеността в гласа й.

— Не напуснах, защото знаех, че нищо лошо не съм направил — каза й той. — И защото все още обичах работата си. Усещах, че мога да допринеса с нещо добро. — Рейчъл го погледна, сякаш беше някакъв сантиментален глупак, в най-добрия случай наивник. — Освен това какво друго бих могъл да върша? Та аз съм на четирийсет и четири. Това е единственото нещо, от което разбирам.

— Не е вярно. — Отговорът й дойде светкавично, едва ли не като присъда. — Просто така си казваш, защото алтернативите ти се виждат непосилни.

— Дявол да го вземе, адски ми е противно, когато днешните млади са толкова мъдри. Кога пораснахте?

— Не съм толкова млада, Том.

Покрай масата мина сервитьорът и им предложи кафе. Двамата отказаха едновременно. Рейчъл му хвърли бърз поглед. И двамата си мислеха едно и също.

— Може би е време да поискаме сметката? — каза той, без да изпуска погледа й.

— Добра идея — съгласи се тя.