Чарлс Къминг
По-студената война (31)

31

Кел не сметна за нужно да пътува до Лопуд под чуждо име. Ако Цецилия Шандор беше руски агент или работеше срещу заплащане за иранците, китайците или МОСАД, всякаква фалшива самоличност, под която би могъл да пристигне на острова, би била разкрита за минути. В момента, в който Шандор заподозреше Кел, тя щеше да го проследи до хотела му, да провери легендата му в съответната база данни и да го обяви за враждебен елемент. Едно бе да се представя за служител на застрахователна компания от Единбург пред гръцки брокери на недвижими имоти и съвсем друго — да се опитва да мине за Крис Хардуик пред бивша унгарска разузнавачка, вероятно свързана със СВР.

По същата причина не предложи на Елза да я вземе със себе си за прикритие, дори и Амилия да би могла да се лиши от нея. Да, като двойка щяха да привличат по-малко внимание, но Кел искаше да си остави възможности за действие, а присъствието на „сериозна приятелка“ би ограничило достъпа му до Шандор. Ако тя беше толкова невинна, за каквато се представяше, той би могъл да се запознае с нея в ресторанта като колега и приятел на Пол, дошъл на Хиос, за да установи случилото се в дните преди катастрофата.

Освен това — ако трябваше да бъде докрай честен пред себе си — той държеше да не се окаже в положение да преиграва романтичната легенда с Елза. Беше озадачен и донякъде обезпокоен от желанието да се върне в Истанбул, при Рейчъл, колкото бе възможно по-скоро.

От Лондон му бяха направили резервация в „Лафодия“ — големия хотел в южния край на Лопуд, който Амилия му бе описала. В хотела едновременно вървяха две конференции, като освен делегатите бяха настанени и няколко почиващи семейства; Кел беше благодарен за тази пренаселеност, докато се смесваше с тълпите по крайбрежната алея, опасваща залива в еднокилометрова дъга.

Ресторантът на Шандор — „Чентонове“ — се намираше на известно разстояние от хотела, в неголяма преустроена къща на няколко метра от плажната ивица. На терасата с изглед към залива имаше половин дузина маси, плюс още толкова вътре. На острова не беше разрешено движението на превозни средства; нищо не смущаваше огърлицата от ресторанти и барове.

През първия ден на Лопуд Кел мина покрай „Чентонове“ седем-осем пъти, без да зърне Шандор. От Главното управление на съобщенията — агенцията за електронно следене в Челтнам — бяха поставили на подслушване лаптопа и мобилния й телефон, но някак си бяха пропуснали да го уведомят, че този ден Цецилия е в Дубровник за обяд с приятелка и после на среща с нейния „интериорен дизайнер“. Когато разбра, че в неделя вечер Шандор ще е на смяна в ресторанта, той си запази маса за осем и прекара остатъка от деня в „Лафодия“. Дочете „Името ми е Червен“, няколко пъти влиза в морето да поплува и размени куп имейли с Рейчъл. Беше му забранено да й казва, че е в Лопуд, нито пък би го направил, по очевидни лични съображения. Въпреки това усещаше известно раздразнение, че е принуден да я лъже, да създава у нея впечатление, че е „в Германия по работа“. Това му напомняше годините, прекарани с Клеър, когато не беше в състояние да й каже с кого се среща, да я посвети в секретната работа, която вършеше за секретните служби на държавата. Освен това интуицията му подсказваше, че Рейчъл е наясно, че той я лъже, и имаше голяма вероятност лъжите да дадат отражение върху евентуалната им връзка.

Кел се събуди късно в неделя сутрин с идеята да отиде до руините на древната крепост над залива. И от там да хвърля по едно око към апартамента на Шандор, разположен директно над ресторанта.

През нощта Рейчъл му бе изпратила имейл, за да му се оплаче, че била на някакво „изумително тъпо парти, сред изумителни тъпаци“ в някакъв бар над Босфора.

Тук е тегаво и скучно без теб, господин Кел. Кога се връщаш от Берлин? ххх

Пътеката към крепостта започваше от задните улички на Лопуд и веднага започваше да се вие нагоре по хълма сред борови и кипарисови горички. От залива Кел бе забелязал по средата на склона нещо, което приличаше на изоставена овчарска колиба. Отклонявайки се от пътеката през гъстите шубраци, той откри колибата и след като се убеди, че никой отникъде не го вижда, насочи бинокъл към „Чентонове“. От Шандор нямаше и следа, вътре се виждаше само плешивият възрастен сервитьор, когото бе забелязал, докато минаваше покрай ресторанта. На терасата няколко от масите бяха заети от туристи. От Челтнам бяха определили местоположението на телефона й — намираше се в същата сграда — и Кел предположи, че тя си почива. Капаците на прозорците бяха затворени, а верандата към кухнята, откъм западната страна на жилището й — пуста.

Той проследи с бинокъла цялата брегова ивица на залива — наляво към града, после надясно към „Лафодия“. Наближаваше обед и жегата се усилваше. Кел виждаше деца, които се цамбуркаха в плиткото, туристи с гребни лодки, тръгнали да обикалят острова; фериботът от Дубровник забавяше ход, за да акостира на морската гара. Нормалното оживление за един курортен остров. Поиска му се да доведе Рейчъл тук. Да прекарат няколко нощи заедно, да се излежават до късно сутринта, да се попекат на слънце, да ядат вкусна храна. Вместо това той беше наясно, че щяха да минат поне два месеца, ако не и три, докато приключи с Клекнър и успее да се махне от Истанбул, и то само за няколко дни, преди да поеме поста си в Анкара. През това време кой знае какво би могло да се случи с Рейчъл? Най-вероятно скоро щеше да си замине за Лондон и той никога повече нямаше да я види.

Изчака още няколко минути в сянката на овчарската колиба. От Цецилия, както преди, нямаше и следа. Кел се изправи, преметна бинокъла през рамо и се върна на пътеката, където свали ризата си и пое нагоре към крепостта. След десет минути излезе от горичката и се озова сред руините на каменистото било. Подпрян на една стена, той си пое дъх, отпи от бутилката с минерална вода и обърса с длан потта от лицето си. Зад гърба му, на югоизток, сградите на Дубровник блестяха на обедното слънце. На север едва се виждаха миниатюрните корпуси на платноходки и моторници, които пресичаха пролива. Той провери телефона си за съобщения. Нищо от Елза, нищо от Рейчъл, нищо от Лондон. Направи няколко снимки на руините, после заслиза надолу, подминавайки двойка възрастни британски туристи по пътеката през гората. По средата на склона отново се отби встрани, запровира се през шубраците и скоро се върна в укритието на овчарската колиба.

Този път Кел седна, облегнал гръб на разбитата дъсчена врата. Слънцето бе стигнало зенита и той си даваше сметка за опасността някой долу да види отблясъка от лещите на бинокъла, когато го насочи отново към ресторанта. Грапавото дърво на вратата боцкаше гърба му и той нахлузи ризата си, размазвайки с длан някакво насекомо, което го беше налазило по мократа кожа на врата. Вдигна бинокъла и проследи бреговата ивица, като се спря върху групичката маси на терасата на ресторанта.

И тогава я видя. Цецилия Шандор. Излизаше през вратата на приземния етаж и се насочваше към терасата. Мощният бинокъл му позволяваше да различи чертите на лицето й. И онова, което видя, го изненада. Цецилия изобщо не беше естествена красавица. Цялото й лице изглеждаше напомпано с ботокс и колаген. Устните й бяха издадени напред като зурла, огромните й гърди изглеждаха като някакви абсурдни израстъци върху тънкото като вейка тяло. Кел веднага се сети за прякора, който й бе измислила Рейчъл — На’ви, — и се засмя на себе си, докато по гърба му се стичаше пот. На петдесетина метра зад гърба му по пътеката преминаха няколко души. Един от тях си свиркаше тема от балет на Чайковски — „Лебедово езеро“ или „Лешникотрошачката“, Кел трудно ги различаваше. Натрапчивата мелодийка заседна в съзнанието му, докато наблюдаваше терасата.

Цецилия отново излезе отвътре, понесла в ръка бутилка минерална вода. Тя постави бутилката пред възрастна двойка, после заговори с мъж на около трийсет и пет, с тъмни очила и червена трикотажна риза, седнал на крайната маса, най-далече от входа. Мъжът беше приключил с обяда, на масата пред него имаше чаша от еспресо. Пушеше цигара. Цецилия взе от масата нещо, прилично на метална табличка, върху която имаше поставени банкноти, и я вдигна нагоре, без да спира да говори. Мъжът посегна, положи длан върху кръста й и я задържа там, като разтриваше гръбнака й с ритмични движения. Цецилия реагира едва когато след десетина секунди ръката на мъжа се спусна надолу и я хвана за дупето; тогава тя просто я отмести встрани и се отдалечи от масата.

Какво означаваше това? Трудно беше да се каже дали Цецилия бе отместила ръката на мъжа, понеже беше раздразнена от ухажването му, или просто защото не искаше останалите клиенти да видят какво става.

Кел веднага реши какво трябва да направи. Стана, остави бинокъла на земята и закрачи с бърза стъпка обратно към пътеката. Беше по къси панталони и маратонки; трънаците драскаха кожата на прасците му. Трябваше непременно да идентифицира мъжа, преди да си е тръгнал от ресторанта. Когато стигна до пътеката, той затича надолу; телефонът в задния му джоб го удряше по бедрото; по едно време почна да звъни, но Кел не му обърна внимание. Облян в пот, останал без дъх, проклинащ пристрастеността си към цигарите, след три минути той стигна до края на горската пътека и свърна по тесните улички към залива. Постепенно забави крачка, но си наложи да продължи напред. Вече бе решил, че ще може да спре и да си поеме дъх едва когато стигнеше на един хвърлей от ресторанта.

На пристанището се смеси с гъстите тълпи между магазинчетата и ресторантите по кея. Това най-вероятно бяха пътниците от обедния ферибот, който бе видял преди половин час да приближава към пристанището. Някои поглеждаха сепнато задъхания, плувнал в пот англичанин със зачервено лице. Без да им обръща внимание, Кел се затича към „Чентонове“. След минута видя терасата на ресторанта. След още десет секунди констатира, че мъжът с червената риза си бе тръгнал. Изруга под нос и се спря на място, превит надве. Белите му дробове пареха отвътре, главата, вратът и раменете му бяха изгорели от палещото слънце.

Вдигна поглед напред и си отдъхна: мъжът се задаваше право насреща му по крайбрежната алея. Пред него вървеше възрастна дама, облечена с черна траурна рокля, явно вдовица; на известно разстояние я следваха двойката англичани, които Кел бе запомнил от хотела.

Сега беше неговият шанс. Поемаше огромен риск, какъвто не помнеше да е поемал от двайсет години, когато като новобранец очакваха от него да доказва съобразителност и бърза реакция. Това можеше да му струва провала на операцията, но нямаше избор.

Двойката англичани бяха вече на десетина метра от него. Надявайки се да отминат, без да го забележат, той се извърна настрани и се престори, че разглежда пощенските картички на стойката пред едно магазинче. Ако двамата се опитаха да се спрат и да го заговорят, мислейки го за турист, изпаднал в затруднение, планът му щеше да пропадне. Кел беше още задъхан и с мъка си поемаше въздух, когато посегна към една от картичките. За негово облекчение, семейството англичани отминаха, без да му обърнат внимание.

Той върна картичката на мястото й, обърна се и застана точно в средата на алеята, с което на практика я запуши. С обляно от пот лице, той впери жален, умоляващ поглед в мъжа с червената риза, който идваше срещу него. Мъжът се понамръщи и забави крачка, давайки си сметка, че Кел се опитва да му каже нещо. Отпуснал тежестта на тялото си върху левия крак, но без да преиграва, подсилвайки ненужно вида на пълно изтощение и безпомощност, Кел вдигна ръка и рискува.

— Говорите ли английски?

— Естествено.

Акцентът му беше някъде от Балканите. Беше по-близо до четирийсет, отколкото до трийсет и пет, но запазен и в добра физическа форма. На загорялата си китка носеше ръбест часовник от бял метал; облечен беше с изгладен ленен панталон и със скъпи кожени обувки. Върху червената му риза се виждаше крокодилчето на „Лакост“.

— Мога ли да ви помоля за една услуга?

— Услуга?

— Бихте ли ми услужили с телефона си?

Думите още не бяха излезли от устата му, когато се сети, че беше забравил да изключи звука на айфона си. Ако звъннеше в задния му джоб, с него беше свършено.

— Искате да се обадите? — Мъжът изглеждаше силно разтревожен от нездравия вид на британския турист, който му бе препречил пътя.

— Само до хотела — отвърна Кел, като кимна към бялата грамада на „Лафодия“, която се извисяваше на половин километър по-нататък. Нямаше как да бръкне в задния си джоб и да напипа бутона за изключване на звука на айфона. Само се молеше да не звънне точно в този момент. — Жена ми. Излязох без жена си…

За негово изумление, господин Лакост извади плосък самсунг от страничния джоб на ленения си панталон, прекара палец по екрана и му подаде отключения апарат.

— Помните ли номера?

Кел кимна, измърмори някаква благодарност и набра номера на личния си мобилен телефон, който бе оставил в хотелската стая. По линията се чу как телефонът започна да звъни, после се включи гласова поща.

Здравейте, търсеното от вас лице не може да отговори в момента, моля, оставете…

Решителният момент бе настъпил. Кел знаеше, че трябва да импровизира нещо като диалог с „жена“ си, и се надяваше да прозвучи убедително.

— Здрасти, аз съм. — Подходяща по продължителност пауза. — Не се бой, нищо ми няма. — Нова пауза. — Лакост го гледаше със странно безизразен поглед. — Помолих един любезен минувач да ми услужи с телефона си. Мисля, че скъсах някакъв мускул. — Отново пауза. Хрумна му, че не след дълго ще може да се наслади на импровизацията си. — Казах, нищо ми няма! Но би ли помолила от хотела да ми изпратят количка? Не искам да куцукам по обратния път.

Кел премести тежестта на тялото си върху „пострадалия“ крак и изкриви лице в болезнена гримаса. Господин Лакост обаче видимо не се интересуваше от театралните му изпълнения; той стоеше, зареял поглед към залива, и чакаше Кел да свърши разговора си.

— Може и да съм го навехнал — каза Кел на сигнала в слушалката, показващ, че връзката с гласовата му поща е прекъснала. — И аз не знам. — Той преброи още две секунди, колкото „жена“ му да се усъмни в сериозността на контузията или може би в разумността на това да моли хотела за помощ. — Е, добре, може и да си права — каза Кел. Когато Лакост отново се обърна с лице към него, той се загледа в лицето му, опитвайки се да запомни чертите. — Виж, хайде да затваряме — каза накрая той. — Ползвам чужд телефон и задържам човека.

Кел бе допуснал, че Лакост говори английски и бе следил всяка дума от измисления разговор. За негово учудване, мистериозният ухажор на Цецилия само се намръщи и повдигна вежди, показвайки на Кел, че така и не разбира за какво му бе услужил с телефона си. За да продължи илюзията, Кел изтърси още три реплики, сбогува се с въображаемата си съпруга и прекъсна връзката. Подаде телефона на Лакост, благодари му многословно и го проследи с поглед, докато се отдалечаваше към пристанището.

Десет секунди по-късно — Кел мислено отправи благодарствена молитва към небесата за щастливо избрания момент — телефонът в задния му джоб иззвъня. Той влезе в магазинчето, за да отговори.

— Том?

Беше Елза. Кел се усмихна на съвпадението.

— Добре че се обади — каза й той. — Искам да ми провериш един номер.