Чарлс Къминг
По-студената война (64)

64

Клекнър затръшна вратата и нареди на Джез — на перфектен руски — да го закара „до аерогарата, колкото се може по-бързо“, после се извърна назад, за да види как задъханият Томас Кел жестикулираше на един от шофьорите. Още докато аудито ускоряваше нагоре по „Екатерининская“, Клекнър отвори прозореца и се опита да подреди мислите си. Ако Кел бе дошъл заради него, той положително водеше със себе си екип. МИ6 и ЦРУ бяха завардили летището, железопътната гара, главните изходни артерии на Одеса. След секунди Кел щеше да е в следващото такси и да го гони. Как, по дяволите, бе допуснал да се случи това?!

— Можеш ли да караш малко по-бързо, ако обичаш? — подкани той шофьора, който му хвърли презрителен поглед в огледалото, сякаш му беше писнало от капризите на туристи. — Следят ме. Ще ти платя. Карай колкото можеш по-бързо и се махни от главното шосе. Мини по задните улици.

— Да, да.

— Божичко! — промърмори на английски Клекнър.

Обикновено той впечатляваше хората с говоримия си руски, който му помагаше да разчупва ледовете при нови запознанства. Но не и днес. Не и с този тип. Шофьорът пропусна една съвършено очевидна странична улица, при това обозначена със светофар, и продължи упорито напред по главното шосе.

— Ей! Нали ти казах да караш по задните улици! — Клекнър започна да се пита дали този човек изобщо знае руски, или е чужденец. — Искаш ли аз да карам?

— Да, да.

Клекнър изруга отново, този път още по-гневно. Но думите му имаха нулев ефект върху шофьора, който сякаш беше имунизиран срещу всякакво чувство на неотложност и заплаха. Клекнър се извърна назад и видя едно от такситата на пиацата, което беше на по-малко от триста метра зад тях. Кел го гонеше по петите. Най-после шофьорът благоволи да свие в една тиха странична уличка.

— Уф, крайно време беше — промърмори на английски Клекнър, но в следващия миг тялото му бе изстреляно към облегалката на предната седалка. Шофьорът бе ударил рязко спирачките.

Джез се обърна назад. Аудито беше спряло до бордюра. Наоколо не се виждаше никой. Електрошоковата палка беше скита в джоба на вратата до лявата му ръка. Той посегна към нея.

— Знаеш ли какво, приятел? — каза той и видя как очите на Клекнър се изцъклиха от уплаха, когато чу британския му акцент. — Защо не млъкнеш малко, да ти го начукам!

С тези думи Джез се пресегна, допря палката до гръдния му кош и натисна спусъка.