Чарлс Къминг
По-студената война (20)

20

Плажът беше пуст.

Янис Христидис седеше сам на влажния пясък, заслушан в почти беззвучния ритъм на вълните наблизо; мозъкът му беше мътен от изпития алкохол. Беше два или три сутринта. Янис отдавна бе загубил представа за времето. Той бръкна в джоба на ризата си, извади смачкан пакет цигари и изтръска три, остави двете да се търкалят по пясъка и пъхна третата между устните си. Посегна към джоба на панталона си за запалката.

Последната цигара на обречения. Янис дори не усещаше вкуса на тютюна. При първото вдишване на дима главата му се вдигна сякаш от само себе си нагоре и той се загледа в черното небе. Опита се да различи звездите с мътен поглед, но се задави, изпъшка и падна на една страна.

Подпрян на юмрук, Янис се изправи, погледна отново към водата, към непрогледната нощ, към силуета на рибарската лодка, заседнала в плитчините на петдесетина метра от брега. Това беше неговият остров. Тук бе прекарал живота си. Тук бе взел решението, споменът за което го измъчваше сега. Усещането за грешка беше твърде силно, чувството за вина и срам непоносимо.

Не беше сигурен, че ще го направи. Захапал цигарата със зъби, започна да рови с две ръце пясъка пред себе си, като куче, което крие кокал. Скоро коленете му бяха покрити с мокър пясък.

Като дете си бе играл на този плаж.

Задави се, димът му лютеше на очите. Изплю фаса, по брадичката му протече слюнка и той я избърса с ръкав. Пресегна се, извади портфейла от задния джоб на мокрия си панталон и го хвърли в дупката, която бе изкопал. Свали часовника и брачната си халка и пусна и тях вътре. Започна да заравя дупката с пясък; вълните се бяха усилили, сякаш искаха да го отнесат. Може би кораб бе минал през пролива преди минути. Янис бе в състояние да си го представи. Явно не беше толкова пиян, колкото му се струваше.

Той натрупа и останалия пясък върху личните си вещи, изправи се и го отъпка с крака. Дори не знаеше защо заравя тези неща на плажа. Сигурно за да могат по тях да го разпознаят после. Иначе през близките часове можеше да мине някой и да открадне портфейла, халката, часовника. Христидис свали панталона и ризата си и хвърли пакета с цигари на пясъка. Застанал на един крак, събу първо единия чорап, после другия. Запита се защо изобщо беше с чорапи. Защо не ги бе събул преди? Изведнъж му причерня от натрапчивия шум на морето и от страха пред онова, което му предстоеше да извърши.

Той залитна напред. Надяваше се, че отнякъде някой го вижда и ще го спре. Но никой не се притече. Той навлезе във водата, усети как пясъкът под краката му внезапно омеква. Дъното се спускаше стръмно надолу. Скоро водата беше до гърдите му, до брадичката, влезе му в устата, той изпръхтя, пое жадно въздух. Вече плуваше, движеше се, отдалечаваше се от брега.

Изведнъж и алкохолната мъгла, и страхът го напуснаха. Той заобиколи лодката и навлезе навътре в морето. Едната му ръка почти докосна кърмата, но Янис знаеше, че пипне ли я, няма пускане. Когато я беше подминал, обърна глава и погледна през рамо към поклащащия се черен силует. Брегът се виждаше като размазани черни и кафяви петна. Янис бе останал без дъх. Сети се за дрехите си върху равния мокър пясък, за портфейла, заровен в плитката дупка под тях. Всичко това, целият му живот, беше вече назад, в миналото.

Вече плуваше на място, цапаше с ръце, за да се държи на повърхността, гледаше назад към Хиос, ушите му пукаха от солената вода. Не бъди страхливец, каза си той. Не се връщай към онова, което преживя. Янис Христидис се бе опитал да се справи с позора. Мислил си бе, че времето лекува всичко. Но се бе лъгал.

Той се обърна и продължи да плува напред. Движеше се на изток, към турския бряг, все по-далече от Хиос. Беше изморен и уплашен. Стана му студено. Знаеше, че това е добре. Че морето най-накрая ще си го прибере.