Чарлс Къминг
По-студената война (62)

62

За трийсет секунди Харолд пристигна при Кел, за още десет се озова в подножието на рампата. Кел се обърна и видя как Дани се отдели от тълпата и по едно външно стълбище тръгна към салона за пристигащи. Каръл потвърди, че Минасян все още се мотаел край гишето за информация. Кел бе принуден да разчита на преценката й. Ако мъжът, когото бе посочила като Минасян, се окажеше редови одесчанин, щяха здравата да закъсат. А ако истинският Минасян в този момент слизаше от черен мерцедес, заобиколен от трима яки агенти на СВР, които да грабнат Абакус от паспортния контрол и да го откарат направо на летището, с тях беше свършено.

— Изтървах го.

Беше Харолд. Клекнър бе минал твърде далече, за да се пресегне и да го „боядиса“. С наведена ниско глава и поглед, вперен в земята, американецът крачеше напред, по оградения с въжета коридор, към приземния етаж на терминала. От посрещачи нямаше и следа. Не се виждаше никой, който да се готви да дръпне Клекнър от опашката слизащи пътници и да го отведе встрани. Всичко изглеждаше прекалено лесно.

Кел се обади на Джавед.

— Какво става при колата?

— Шофьорът се върна и е в нея. Дани прецака ли им гумите?

— Още не. Отива за Минасян. Ще изчакаме с колата.

Дани потвърди по радиостанцията, че е вътре в терминала. Клекнър не се виждал, бил на паспортен контрол два етажа по-надолу. Там никой от екипа не можеше да се доближи до него. Или който и да било друг. Освен СВР.

— Потвърждавам за Минасян — каза спокойно Дани и Кел въздъхна облекчено. Каръл го бе разпознала правилно.

— Има ли компания?

— Не виждам такава.

— След петнайсет секунди съм там.

Кел изтича нагоре по стълбите и се озова задъхан в салона за пристигащи. Предишния ден терминалът беше пуст, а сега на площадката при ескалаторите се тълпяха поне двеста души. Шумотевица, блъсканица, задух. Беше невъзможно да се придвижва бързо.

Първите американски туристи бяха минали паспортен контрол и си пробиваха път към сувенирните магазини в южния край на сградата. Кел се огледа и забеляза Дани, който вече се приближаваше към Минасян. Каръл беше приблизително по средата на разстоянието между двамата и се озърташе за цивилни агенти. През цялото това време Клекнър беше някъде долу, готова плячка, а около него бяха само Джавед и Нина, които го наблюдаваха да не избяга по обратния път.

Телефонът на Кел иззвъня. Джавед.

— Мерцедесът запали двигателя — каза той. — Виждам дим от ауспуха. Задните врати се отварят. Излиза друг мъж. Без костюм, по тениска и джинси. Татуиран. Да прецакам ли гумите?

— Действай — отвърна незабавно Кел.

Вече беше убеден, че Минасян е там за отвличане на вниманието. Руснакът знаеше, че Кел ще дойде, и бе заел позиция в терминала, колкото да създава впечатление, че е единственият контакт на Клекнър, докато долу втори екип на СВР вече изтегляше Клекнър от опашката за паспортен контрол и го водеше към мерцедеса.

— Ще се справя — отвърна Джавед. Имаше нож, но гласът му не звучеше много уверено.

В този момент Кел видя Александър Минасян да оказва съпротива, но Дани Олдрич го беше обгърнал плътно с ръце, сякаш Минасян беше стар приятел, с когото не се бяха виждали от години, и го задушаваше в мечешката си прегръдка, докато кетаминът преминаваше от спринцовката в бицепса му. Минасян извика нещо на руски като отчаян човек, внезапно изгубил контрол върху ситуацията, който моли за помощ. Но Дани беше много по-силен от него, освен това го бе издебнал изневиделица, а и приспивателното вече действаше. Кел видя как Дани се смееше сърцато, докато бавно сваляше Минасян на пода. Каръл продължаваше да се оглежда за полицаи и цивилни агенти, като от време на време сигнализираше с поглед на Кел, че в терминала е чисто.

Джавед все още не бе прекъснал връзката.

— Говори! — нареди му Кел, докато около Минасян се образуваше празно пространство, тълпите се отдръпваха встрани, като около паднал на земята пияница. — Има ли движение около колата?

— Не. Моторът работи. Шофьорът изглежда напълно спокоен. Не мисля, че са те. Като че ли наблюдаваме грешните хора.

— Спукай му гумите, дявол да го вземе! — заповяда Кел и се извърна към ескалаторите.

В този момент сякаш от пода постепенно изплува главата на Райън Клекнър, шията му, раменете, торсът. На ескалатора пред него пътуваше руса жена приблизително на възрастта на Рейчъл; зад него — възрастна двойка от кораба. Преди Кел да успее да извърне глава встрани, Клекнър срещна погледа му. Лицето на американеца сякаш се разпадна. Кел видя как очите му се разшириха от ужас, долната му челюст увисна, после той хукна да бяга, изоставяйки куфара си, който се затъркаля назад по ескалатора; в този момент бе разбрал, че суматохата на етажа беше част от операцията по залавянето му. Кел извика Дани по станцията, понеже вече не го виждаше в салона.

— Отвън съм, отивам да пукна гумите — отвърна Дани.

Кел извика в отговор:

— Остави гумите. Джавед ще свърши това. Абакус е в движение.