Чарлс Къминг
По-студената война (21)

21

Кел беше убеден, че къртицата не е Тремейн. За Ландау и Бег не знаеше почти нищо. Искаше да намекне на Амилия, че Чейтър най-вероятно бе имал равностоен или още по-голям достъп до същата разузнавателна информация на ЦРУ, както Райън Клекнър, следователно би трябвало в същата степен да бъде третиран като заподозрян. В този ред на мисли той се запита дали Амилия бе инструктирала и някой друг да се порови в делата на Чейтър. Това определено беше възможно. След смъртта на Уолинджър тя се държеше повече от загадъчно — станала бе умишлено непрозрачна, дори враждебна. Знаеше, че на Кел не може да се разчита за обективна преценка по отношение на Чейтър, и най-вероятно бе помолила някой свой доверен колега да държи американеца под око.

Но кого?

Той спря. Намираше се по средата на моста „Галата“, точно над ресторанта, където бе закусил преди няколко часа. Същите рибари хвърляха може би същите въдици откъм същия южен парапет на моста. А пък Кел си даваше сметка, че след като бе чул теорията на Амилия, вече се намираше в огледалния свят на Ангълтън, където врагът е приятел, а приятелят — враг.

— Том?

Амилия също се бе спряла на няколко метра пред него, обърнала се бе и го гледаше, поставила ръце на хълбоците си. Едно такси профуча на сантиметри от лакътя й.

— Извинявай — промърмори Кел и тръгна забързано напред, за да я настигне.

Около моста се носеше всепроникваща воня на риба.

— Споменах ти, че Джоузефин Уолинджър е в Истанбул, във вилата на Пол в „Еникьой“. Ще намина да я видя.

— Смяташ ли, че това е добра идея?

— Ти мислиш, че е лоша, така ли?

Ти ми кажи, помисли си Кел, като си припомни, че дълбоко вътре в себе си Амилия носеше онази студена сърцевина, която бе забелязал и у други свои колеги — коравия лед на обръгналата душа. Той познаваше тази емоционална територия: тихото, но осъзнато желание да се изправиш лице в лице с противника, да докажеш превъзходството си, често надянал маската на едва ли не роднинска близост и топлота. Амилия бе мамила Джоузефин безброй пъти. Нима това не й стигаше? Но въпреки споделената им страст, въпреки блестящия ум на Амилия и високата й образованост, и изключителната й красота, и всичките й постижения Пол неизменно се бе връщал при съпругата си.

Дали Амилия не се бе почувствала в крайна сметка унижена от този факт? Тя беше поне толкова амбицирана да побеждава в сърдечните си дела, колкото и в делата на държавата. За нея това беше нещо повече от въпрос на оцеляване. Амилия Левин беше живото олицетворение на желязното правило, че един висш служител на МИ6 никога не бива да се примирява с второто място.

— Казах й, че ще се отбия на чай около четири. — Тя погледна часовника си. — А вече е без петнайсет. Ще дойдеш ли с мен?

— Разбира се.

След секунди се появи такси. Шофьорът потегли със свирене на гуми и се понесе на зигзаг през върволицата от коли по посока на моста „Ункапанъ“. Кел понечи да си сложи колана, но се сети, че досега в историята на турския обществен транспорт не бе регистриран случай на такси с работещи предпазни колани.

През цялото време Амилия запази ледено спокойствие. Тя му бе казала, че смята да попита Джоузефин дали Пол някога е споменавал за къртица в системата; Кел обаче не беше убеден, че ще бъде включен в разговора. Най-вероятно Амилия държеше на присъствието му, за да свали напрежението от срещата. Въпросът не беше толкова дали Джоузефин е била в течение на аферата й с Пол — съпругата винаги знае, — колкото дали и доколко бе готова да й прости за греховете.

Мобилният му телефон издаде звънтящ звук. Получило се бе съобщение. Кел го извади и погледна екрана. Клеър бе отговорила на есемеса, който й бе изпратил по-рано.

Сякаш беше вчера, Том. Толкова бяхме щастливи. Какво се случи? Жалко за всичко. ххх

— Добре ли си? — попита го Амилия, забелязала промяната в изражението му.

Той беше свикнал с внезапните, резки като движения на махало смени в настроенията на Клеър. Когато беше самотна или уплашена за бъдещето, тя се опитваше да го приближи до себе си; когато се чувстваше доволна и щастлива в новия си живот с Ричард, третираше Кел като неудачник. Въпреки всичко в този момент той изпитваше непреодолим копнеж по съпругата си, по всичко, което бе загубил. Макар да съзнаваше, че желае различно бъдеще, имаше моменти, когато му се искаше с Клеър да бяха преодолели различията помежду си, за да живеят в мир един с друг. Тя беше права. Колко жалко, наистина.

— Нищо ми няма — отвърна той. — Беше Клеър.

Мина още половин час, докато намерят къщата — неголяма вила на брега на Босфора, строена от богат търговец в края на деветнайсети век и впоследствие ремонтирана в безличен стил от безименния си сегашен собственик, който я даваше под наем на Форин Офис срещу безобразни суми. Натиснаха бутона на звънеца и изчакаха близо две минути, докато по стълбището се чуха ситни стъпки. Кел беше убеден, че не са на Джоузефин. Бяха стъпки на млад човек, бързи, почти безтегловни.

Първоначално той не позна жената, която отвори вратата. Косата й беше късо подстригана и изрусена. Големите й кафяви очи, подсилени с очна линия, бяха озарени от мека светлина. Имаше лек бронзов загар, под носа и по раменете й се бяха появили лунички. Облечена беше с тъмносиня лятна рокля; презрамките на кремавия сутиен бяха леко хлабави на раменете. На единия си глезен носеше златна гривничка, а ноктите на изящните й боси крака бяха лакирани в яркочервено.

Рейчъл.

— Здравейте. Помня ви. Амилия.

— Здравейте. Точно така, запознахме се в Картмел.

Двете жени се здрависаха и Рейчъл се обърна към Кел. Нещо в изражението на лицето й, в цялостното й държание, го накара да реагира мигновено — през тялото му премина тръпка. Тя го привличаше. Докато разглеждаше снимките на Рейчъл в бюрото на МИ6 в Анкара, докато я наблюдаваше по време на погребението, не бе усетил нищо подобно. Рейчъл не беше негов тип. Но в силата и проницателността на погледа й имаше нещо, което спря дъха му. Кел не бе изпитвал от месеци, дори години това усещане и сега се чувстваше много особено. Той поглеждаше ту Амилия, ту Рейчъл, която разучаваше лицето му със спокойната, едва ли не развеселена увереност на пластичен хирург, колебаещ се откъде да почне да реже.

— Том — каза накрая Кел, като протегна ръка.

Противно на разума, той срещна погледа й и го задържа, задействайки химична реакция между двамата. Може би всичко беше просто мираж. Може би Рейчъл просто търсеше лицето му сред гостите на погребението на баща си, питаше се дали бяха говорили, дали й бе изказал съболезнования. Може би това беше причината да го гледа с такъв интерес сега.

— Здравей, Том — каза тя. Лицето й се озари от лъчезарна, безхитростна усмивка, сякаш вече бе решила, че Кел й харесва. — Аз съм Рейчъл. Дошли сте да видите мама.

— Да — каза Амилия, преди Кел да успее да отвори уста.

Тя ги въведе в хола, претъпкан с килимчета, лампи и картини. Беше грациозна, без да е слаба, имаше страхотна фигура. Кел вдъхна жадно аромата на парфюма й, докато ги водеше напред; имаше чувството, че Амилия чете всичките му мисли. От някоя стая наблизо се чуваше гласът на Джоузефин, която говореше по телефона. Той не искаше да отделя поглед от тази красива жена, докато се мъчеше да реши за себе си дали току-що случилото се между тях беше плод на въображението му, или вътрешното му чувство и този път го бе подвело. Дали между тях действително бе припламнала искра, или се бе оставил да падне в капана на женската красота?

— Мама разговаря с една приятелка — каза тя, като се обърна и му хвърли същия поглед. — Няма да се бави. Искате ли чаша чай?

Въпросът й ги поведе към кухнята, обляна в естествена светлина. От високите прозорци с много фрагменти, разделени от тънки дървени летвички, се разкриваше панорамна гледка над Босфора към отсрещния азиатски бряг. Водата беше толкова близо, сякаш вилата плуваше върху понтони по повърхността й.

— Какъв красив изглед — каза Амилия.

Рейчъл не си направи труда да отговори, което изпълни Кел с радост. Да, изгледа си го биваше. Всички го казваха. Какво интересно имаше в тази констатация?

Той се спря до масивна дървена маса, върху която бяха натрупани разни книги и папки. Амилия си свали сакото и го постави на облегалката на един плетен стол, който имаше вид на нападнат от термити.

— Съжалявам, трябваше да го закача — каза Рейчъл, като посочи с пръст сакото, но не направи усилие да го вземе. Вместо това отвори вратата към верандата; в къщата навлезе прохладно течение. После прекоси стаята и постави чайника върху газовата печка. Кел наблюдаваше като омагьосан женствените й движения. — Баща ми обичаше чай — добави тя, като се протегна към ъгловия шкаф, където кутийките „Туайнингс“ и „Липтън“ се бореха за място със стъклени буркани, пълни със спагети и други макаронени изделия.

Това движение, което накара гърдите й да изпъкнат напред, а полата й да се повдигне съвсем мъничко, разкривайки загоряло мускулесто бедро, се стори на Кел предумишлено, но можеше да е признак и на разкрепостеност и самочувствие. Той реши засега да си мисли, че го провокира нарочно, и си заповяда да парира своевременно зараждащата се у него похот.

— Отдавна ли сте тук? — попита Амилия.

— От два дни — отвърна Рейчъл, която очевидно се радваше на възможността да играе гостоприемна домакиня в къщата на баща си.

Същевременно служеше за първа защитна линия на Джоузефин срещу разни досадници, идващи да изказват съболезнования. Тя се надигна на пръсти и свали две чаени чаши. Когато се обърна, забеляза, че Кел не откъсва очи от нея. Погледите им се срещнаха и в неговия тя прочете, че е забелязал красотата й, че усеща играта, която играе с него, и че тази игра му е приятна.

— Захар?

— Две бучки — усмихна се Кел.

Той знаеше, че Амилия пие чая си чист. Тя промърмори нещо в смисъл колко й е приятно да й поднесат чай във висока порцеланова чаша според английския обичай вместо в малка стъклена, както правят турците. И този път Рейчъл не отвърна нищо на забележката й. Ако имаше да казва нещо, щеше да го каже, ако нямаше, щеше да си мълчи.

Кел си даде сметка, че Рейчъл не е от хората, които лесно биха изтърпели едно неловко мълчание. И това също му харесваше в нея.

— Познаваше ли баща ми? — попита тя, докато му подаваше чашата.

От едната й страна имаше репродукция на „Венера“ от Ботичели. Една гола сирена подмамваше към скалите.

— Да — отвърна той. — Много съжалявам.

— Какво беше мнението ти за него?

Кел усети погледа на Амилия; въпросът ги бе сварил и двамата неподготвени. Тонът на Рейчъл, съчетан с прямия й поглед, изискваше искрен отговор. Тя нямаше да се задоволи с общи приказки; Кел вече я познаваше достатъчно, за да е сигурен в това.

— Беше мой добър приятел. Естеството на работата ни беше такова, че не се виждахме много. Беше културен мъж. Интелигентен. Компанията му винаги ми е била приятна.

Какво би могъл да добави? Че Пол Уолинджър, при всичкото си образование и блестящ ум, притежаваше онази опасна себичност — или, както в днешно време беше модерно да се нарича, нарцисизъм, дори социопатия, — която в крайна сметка причиняваше страдание на всеки, имал късмета да се сближи с него. Можеше да каже на Рейчъл, че баща й години наред бе използвал жените за собствено удоволствие и ги бе захвърлял, когато им се наситеше. Бе допуснал Амилия да се влюби в него, с което бе изложил на риск кариерата й, но не му бе достигнала воля — или може би кураж, — за да скъса с Джоузефин и да се ожени за нея въпреки факта, че двамата толкова си подхождаха.

Дали Том Кел се бе възхищавал на Пол, че бе останал при Джоузефин, за да си запази привилегиите като служител на Форин Офис, да гарантира училищните такси на децата си, докато обикаляше света като необвързан мъж, като ерген, свободен да прави каквото си иска? Не особено.

В крайна сметка не беше негова, на Кел, работа. Човек никога не знае на какви взаимни отстъпки са готови двама съпрузи, за да останат заедно.

— Освен това баща ти беше много добър в работата си — добави той, доловил, че Рейчъл очаква да чуе още.

— Което и аз мога да потвърдя — обади се усмихната Амилия, опитвайки се да срещне очите на младата жена, която сякаш избягваше погледа й.

Кел усещаше, че Амилия няма търпение да излезе от тази стая и да намери Джоузефин; Рейчъл я караше да се чувства неловко.

— Значи и ти си шпионин като него?

Въпросът бе зададен с подчертано безгрижен вид. В отговор Кел се ухили.

— Знам ли? — каза той и погледна Амилия, която беше забола нос в чашата си. — Какъв съм, последно?

Шефката на Британските разузнавателни служби бе спасена от необходимостта да му отговори подобаващо шеговито от появата на Джоузефин Уолинджър. Бе се спряла до вратата на кухнята и се взираше навън. Кел бе шокиран при вида й. Изглеждаше уморена и съсипана, сякаш всичко, извършено от Пол — като шпионин, женкар, дори покойник, — бе сторено с едничката цел да й навреди.

— Знаеш ли, че турското название на Босфора означава и гърло?

— Не го знаех — каза Амилия, като тръгна към нея с разперени ръце.

Двете се прегърнаха.

— Благодаря ти, че дойде. Така се радвам да те видя.

Докато Джоузефин казваше това, Кел погледна крадешком към Рейчъл. Търсеше и най-малкия знак, че знае за връзката на баща си с Амилия, но не успя да забележи никаква промяна в изражението на лицето й.

— Познаваш Том, разбира се?

Амилия я насочи към Кел. Джоузефин миришеше на сълзи и крем за лице. Той я целуна по двете бузи и й каза колко много се радва да я види. Когато тя му благодари, че бе дошъл на погребението, Рейчъл възкликна:

— Ама и ти ли беше там? Не те забелязах!

Кел се замисли върху смисъла на думите й. Дали бяха предназначени да го обидят? Дали беше опит за флирт или просто изтървана реплика?

Известно време тримата — Кел, Джоузефин и Амилия — си бъбриха за дреболии. Рейчъл ходеше от стая в стая, от етаж на етаж, но всеки път, когато минаваше покрай кухнята, хвърляше по един поглед на Кел. Когато Амилия прецени, че моментът е подходящ, тя покани Джоузефин да се разходят из уличките на „Еникьой“. Кел се възползва от възможността да изпуши една цигара на терасата. И никак не се изненада, когато чу бравата зад гърба му да изщраква и видя Рейчъл. Бе излязла навън да му прави компания.

Втори рунд.

— Ще черпиш ли една?

— Разбира се.

Кел извади от джоба си пакета „Уинстън Лайтс“, изтръска дополовина една цигара и й я подаде. После й поднесе огънче, прикривайки запалката с длан от поривите на морския вятър. Върховете на пръстите й докоснаха ръката му, тя вдиша дима и се отдръпна от него.

— Все имам чувството, че ще заври — каза тя.

Минаха няколко секунди, докато Кел се досети, че има предвид Босфора. Сравнението й беше много уместно. Повърхността на водата сякаш клокочеше от вятъра и пресичащите се течения.

— Ти излизаш ли на разходки с корабче? Баща ти водил ли те е?

— Веднъж — отвърна тя и издиша гъста струя дим, която се огъна пред лицето му и се разтвори във вятъра. — Взехме ферибота за Бююкада. Бил ли си там?

— Не, никога — отвърна Кел.

— Един от островите в Мраморно море. През лятото ходят главно туристи, но баща ми имаше приятел, който живееше там. Американски журналист.

Щом чу думата „американски“, Кел веднага се сети за Чейтър, за Клекнър, за къртицата. Запита се кой ли можеше да е журналистът, когото имаше предвид Рейчъл. Но бързо, като дима, който излизаше от устните й, тя смени темата.

— Защо каза, че е бил добър в работата си? Какво прави един шпионин добър? Защо баща ми да е бил по-добър от когото и да било?

Кел нямаше нищо против да прекара остатъка от следобеда, отговаряйки на въпроса й, защото това бе областта, в която беше най-осведомен. Беше тема, която бе разучавал през по-голямата част от съзнателния си живот. Започна с една проста констатация.

— Ако щеш вярвай, но това е въпрос на почтеност — каза той. — Ако човек е наясно с онова, което желае да постигне, ако се залови обективно и честно с постигането на тази цел, по-вероятно е да успее, отколкото да се провали.

Рейчъл изглеждаше объркана. Не защото не разбираше какво се опитва да й каже Кел, а защото не го приемаше изцяло.

— Живота по принцип ли имаш предвид или шпионажа?

— И двете — отвърна Кел.

— Звучи малко като ония книжлета… как да станем богати за две седмици…

Кел посрещна със смях обидата.

— Много благодаря — каза той, но следващата й забележка го свари неподготвен.

— Да не искаш да кажеш, че баща ми не е бил лъжец?

Трябваше да действа внимателно. Нямаше нищо лошо да изпуши една цигара и да пофлиртува с привлекателна млада жена на брега на Хелеспонт, но тази жена се падаше и дъщеря на човек, който неотдавна бе убит. Кел беше длъжен да пази репутацията на Пол Уолинджър. Каквото и да кажеше на Рейчъл за баща й, тя щеше да го помни, докато е жива.

— Всички лъжем — каза той. — Аз съм лъгал през цялата си кариера. Това е нещо, срещу което и баща ти не е бил имунизиран. Нека си го кажем направо: лъжата и измамата не са нещо толкова необичайно в шпионажа.

Тя отново се намръщи, сякаш Кел се опитваше да се измъкне с увъртане. Той вдигна поглед към къщата, после отново се загледа във водата.

— Архитектите лъжат. Корабните капитани лъжат. Опитвах се да кажа нещо друго. Че ние постигаме най-добрите резултати, като създаваме впечатление за порядъчност. Но това важи за всички човешки отношения, не мислиш ли? А пък моята работа, както и онова, с което се занимаваше баща ти, в крайна сметка опира до изграждането на отношения.

Рейчъл пое дълбоко дим и издиша мълчаливо. На стотина метра от вилата мина двумачтова платноходка. Кел я изпрати с поглед, наслаждавайки се на изопнатите като барабан платна, на бялата пяна от браздата.

— Ненавиждам шпионите — каза тя.

Кел се изсмя, но Рейчъл се беше загледала към отсрещния бряг и не реагира.

— Би ли се пояснила? — каза той.

Не искаше да признае пред себе си, че тази жена, която желаеше, по която вече тайно копнееше, го бе оскърбила умишлено.

— Мисля, че това уби нещо в баща ми — каза тя. — Нещо в него беше повехнало, мъртво. Бях започнала да си мисля, че парче от душата му липсва. Наречи го както искаш. Почтеност. Нежност. Честност.

И Пол го е знаел, помисли си Кел. Припомни си множеството снимки на Андрю в Анкара. Такива на Рейчъл почти липсваха. Пол Уолинджър е бил наясно, че неговата умна, красива, чувствителна дъщеря е прозряла истинската му същност. Знаел е, че е загубил завинаги уважението й.

— Съжалявам да чуя това — отвърна той. — Наистина съжалявам. Надявам се, че няма вечно да мислиш така. Не смятам, че си справедлива към Пол. Той беше способен на голяма доброта. Беше почтен човек. — Кел едва не се задави, защото съзнаваше, че тези думи са изпразнени от смисъл баналности, предназначени да утешат една жена, на която отдавна й бе минало желанието да бъде утешавана с лъжи. Затова опита друг подход. — Онова, което вършим, хората, с които сме длъжни да работим, целите, които се очаква да оправдаваме, всичко това отнема по нещо от нас. Невъзможно е да останем изцяло чисти. Звучи ли ти логично дотук? С други думи, ние сме изцапани от допира си с политическите интриги, със света на тайните. — Още докато го изричаше, Кел усети как в него се надигат аргументи за противното. Пол Уолинджър беше почтен само когато това бе в негов интерес. Когато имаше интерес да бъде безскрупулен, ставаше безскрупулен. — Какъв беше онзи цитат от Ницше? Онзи, който се бие с чудовища, трябва да внимава да не се превърне сам в чудовище…

Рейчъл запрати фаса си в морето.

— Окей — прекъсна го тя, сякаш Кел беше студент първокурсник, който се опитваше да я впечатли с философските си брътвежи.

Засрамен, той се опита да го формулира по-простичко:

— Искам само да ти кажа, че всеки един от нас е сбор от противоречия. Всички правим грешки. Ти може да се чувстваш прецакана от родителите си, но имай предвид, че родителите ти са прецакали най-напред себе си, и то здравата.

Тя се засмя. Най-после! Прекрасно бе да види отново сияйната, подкупваща усмивка на Рейчъл Уолинджър. Той хвърли цигарата си във водата, но и двамата останаха на верандата.

— И така, какви грешки си направил ти, Том? — попита младата жена и го докосна по ръката, сякаш си мислеше, че не я слуша с цялото си внимание.

Ако в този момент Кел притежаваше грам повече самоувереност, ако беше стопроцентово сигурен, че с това няма да я обиди, щеше да я прегърне, да я притисне до себе си, да я целуне. Но му се струваше толкова абсурдно да сваля дъщерята на Пол Уолинджър, колкото и да сваля Амилия Левин.

— Много са — отвърна той. — Като всичките попадат под Закона за държавната тайна. Ще се наложи да изчакаш мемоарите ми.

Тя отново се усмихна, загледана този път на юг, към огромния висящ мост, свързващ европейската и азиатската част на Истанбул. Нощем мостът грееше с хиляди сини светлини — гледка, която неизменно радваше очите на Кел. Как би му се искало да покани Рейчъл на ресторант в „Мода“ или „Ортакьой“, да поръча миди с бутилка шабли, да разговарят с часове. От години не се бе чувствал така в присъствието на жена.

— Колко добре познаваш Амилия? — попита го тя.

Във въпроса й Кел долови предупреждение, може би някакъв смътен намек, че Рейчъл знае за любовната им афера. Той прикри тревогата си с шега.

— Достатъчно добре, че да й кажа, ако има бримка на чорапа.

Рейчъл не се засмя. Погледът й се рееше все така на юг, към моста.

— Майка ми й няма доверие.

— Така ли?

— Смята, че знае повече за катастрофата на баща ми, отколкото показва.

Това му дойде изневиделица. Нямаше нищо общо с любовната им връзка. Единствено с катастрофата. Кел се залови да я успокоява.

— Моля те, не се тревожи за това — каза й той. — Всички ние се опитваме да разберем какво се е случило. Затова съм тук. Затова те двете излязоха на разходка.

— Разговаряш с мен, сякаш съм твърде малка, за да чуя тайните на възрастните.

— Знаеш, че това не е истина. Никой не смята така за теб, Рейчъл. А най-малко от всички аз.

— Та ние току-що се запознахме! Ти дори не ме познаваш!

Той искаше да й каже, че я бе срещал и преди или поне, че я бе наблюдавал отдалече и бе видял какво направи с цветята на погребението на баща си; гнева, проблеснал в очите й, когато запрати към стената онзи букет — един жест, с който едновременно показа презрението си към Цецилия Шандор и се опита инстинктивно да защити майка си. Спомняше си и как после бе отишла при Андрю, сякаш за да го предпази от последиците на бащината им измяна. Като преди това бе махнала картичката, преди Андрю да бе имал възможност да я види.

Кел все още не знаеше дали Рейчъл бе успяла да прочете текста на унгарски, или просто бе разпознала почерка.

От вътрешността на къщата се чу шум. Джоузефин и Амилия се връщаха от разходката си. На Кел му се искаше да бе чул какво си говорят, да бе видял как Амилия внимателно тушира презрението на жената, чийто съпруг едва не бе отнела. На свой ред Амилия му хвърли многозначителен поглед, когато го видя на верандата заедно с Рейчъл.

— Може ли да не пушиш, миличка? — попита Джоузефин и се усмихна на Кел, сякаш беше шофьор, убиващ времето в очакване на шефа си. — В колко часа беше онова нещо довечера?

— Какво нещо? — попита Амилия.

— Канена съм на парти — отвърна Рейчъл.

— Някакъв колега на Пол — добави равнодушно Джоузефин, после погледна Кел. — Може би ти го познаваш. Американски дипломат. Райън Клекнър.