Чарлс Къминг
По-студената война (15)

15

Двамата се прегърнаха в антрето, Елза обви ръце около шията му с такова настървение, че за малко не го събори на земята. Ухаеше на нов парфюм. Формата на тялото й, възторгът, с който го поздрави, напомниха на Кел как едва не бяха станали любовници онова лято, покрай операцията за издирването на Мало, и как само верността му към Клеър в съчетание с чувството му за професионална отговорност бе попречила това да се случи.

— Страхотно се радвам да те видя! — каза тя, като се надигна на пръсти, за да го целуне по двете бузи.

Кел се почувства като любимия чичко. Не че това чувство му беше особено приятно, но не можеше да забрави лекотата, с която Елза бе пробила обичайната му стена от резервираност, колко се бяха сближили за краткото време, прекарано заедно.

— Амилия ли те праща? — попита тя.

Кел се изненада, че Елза не бе очаквала да го види в Анкара.

— Да. Не ти ли каза?

— Не.

Разбира се, че нищо не й бе казала. Колко ли още шпиони на свободна практика бе привлякла да работят по случая „Уолинджър“? Колко ли още щатни разузнавачи бе разпратила до четирите краища на света, за да открият причините за смъртта на Пол?

— Смяташ да му преровиш компютрите ли?

Елза беше специалист по технически операции с частен характер, самороден гений, способна да дешифрира софтуерна програма, компютърна схема или цели кодирани масиви с такава лекота, с каквато други хора превеждат от мандарин или разчитат нотите на концерт за пиано от Шостакович. Във Франция преди две лета бе открила зрънца ценна информация в лаптопи и блекбърита, които се бяха оказали решаващи за разследването на Кел; без нея цялата операция със сигурност щеше да се провали.

— Разбира се — отвърна тя. — Току-що взех ключовете.

Тя погледна към стъклената масичка в ъгъла. Кел проследи погледа й и видя връзката ключове, облегнати в основата на една кристална ваза с изкуствени цветя.

— Мисля, че моментът не би могъл да бъде по-подходящ — каза той. — Тъкмо се канех да започна да свалям информацията от твърдия диск.

Елза изкриви лице в объркана гримаса не просто заради очевидното дублиране на задълженията им, но и защото знаеше, че за Кел компютърните технологии са тера инкогнита, сред която трудно се ориентираше.

— Добре, че съм тук, значи — каза тя. Едва тогава пусна ръцете му и се завъртя на токове, за да влезе обратно в кабинета. — За да ти кажа коя част на захранващия кабел се включва в контакта на стената и коя влиза отзад в компютъра.

— Ха-ха.

Кел огледа лицето й. Припомни си нейната естествена жизнерадост на млада жена, която се чувства прекрасно в кожата си. Внезапната им среща го бе извадила напълно от унинието, в което бе изпаднал през последните дни.

— Кога пристигна? — попита той.

Тя погледна навън. Имаше три обици като халки в меката част на дясното си ухо и една-единствена, с формата на нит, промушена през хрущяла на лявото.

— Вчера? — Отговорът й прозвуча въпросително, сякаш самата тя не помнеше.

— В някой момент ще наминеш ли покрай бюрото?

Елза кимна.

— Разбира се. Още утре, имам уговорена среща. Амилия иска да прегледам имейлите на господин Уолинга. — Кел се усмихна. — Кофти ли го казах, Кел? Уолинга?

— Перфектно. Казвай го, както ти идва отвътре.

Колко приятно беше да чуе отново напевния й глас, загатнатата игривост в него!

— Е, добре. Значи ще прегледам компютрите на въпросния господин, а телефоните и може би твърдите дискове ще отнеса в Рим за анализ.

— Телефоните?

Кел бе влязъл след нея в кабинета на Уолинджър и я наблюдаваше как включва настолния му компютър.

— Ами да! Той е имал два мобилни телефона в Анкара. Една от СИМ картите от личния му телефон е била намерена сред развалините на самолета.

Кел не сметна за нужно да крие изумлението си.

— Какво?!

— Ти не знаеше ли?

— Още догонвам събитията.

Елза примижа, било защото не познаваше израза, или защото бе учудена, че Кел е до такава степен извън играта.

— Амилия ме включи преди дни — обясни той.

По време на операцията, при която за пръв път работиха заедно, Кел бе разправил на Елза за ролята си в разпита на Ясин Гарани. Тогава тя знаеше, че е натикан в глуха линия от МИ6, но му показа, че вярва в невинността му. По тази причина Елза винаги щеше да заема специално място сред хората, на които Кел държеше, не на последно място, защото му беше повярвала — нещо, което не можеше да се каже за Клеър.

— Ще ходиш ли до Истанбул? — попита тя.

— Да, веднага щом приключа с американците. А ти?

— Мисля, че и аз. Може би. Там е къщата на Уолинджър, нали? Също и другото ви бюро?

Кел кимна.

— А където има наше бюро, има компютри за Елза Касани.

Думите му бяха прекъснати от тенекиена мелодийка откъм писалището на Уолинджър; в този момент компютърът му се бе стартирал и бе обявил събуждането си с поредица от електронни звуци. Елза натисна един клавиш. Едва тогава Кел забеляза годежния пръстен на ръката й.

— Ти си сгодена? — попита той, учуден на собствената си реакция.

— Омъжена! — отвърна тя, като вдигна нагоре ръката си с пръстена, сякаш очакваше Кел да се почувства поне толкова доволен, колкото тя самата.

Но защо той не се радваше? Дали защото бе станал такъв циник, че самата мисъл да поведе към олтара жена като Елза Касани — млада, изпълнена с живот и надежда — вече го изпълваше с ужас? В такъв случай този нихилизъм не бе нещо, с което би могъл да се гордее. Елза имаше всички шансове да намери щастието си в живота. Като много други.

— И кой е щастливецът?

— Германец е — отвърна тя. — Музикант.

— В рок група ли свири?

— Не, класическа музика. — Тя извади портфейла си, за да му покаже снимка, но в този момент телефонът му зазвъня.

Беше Тамаш Метка.

— Можеш ли да говориш? — попита унгарецът и добави, че се обажда от телефонна кабина през улицата срещу бара в Солнок.

Кел му даде номера на защитения телефон в спалнята на Уолинджър и тръгна нагоре по стълбите. След две минути Метка звънна отново.

— Значи така — каза иронично той. — Май ще се окаже, че с тази госпожица Шандор се познавате.

— Наистина ли?!

— Тя е била една от нас.

Защо ли Кел не бе изненадан? Най-вероятно Уолинджър за пореден път се бе замесил в любовна афера с колежка.

— Шпионка?

— Именно — потвърди Метка. — Прегледах досието й. Работила е няколко пъти заедно с МИ6. По-точно, пет. Била е при нас допреди три години.

— Под „нас“ разбираш унгарските служби?

— Да.

— А сега е в частния сектор?

— Не. — По линията се чу шум от преминаващ покрай телефонната кабина камион или автобус. Метка изчака, преди да продължи: — Сега е собственичка на ресторант на Лопуд.

— Лопуд?

— Това е в Хърватия. Един от островите край Дубровник.

Кел беше седнал на леглото на Уолинджър. Вдигна от нощното шкафче биографията на Линдън Джонсън, превъртя я в ръката си, погледът му се плъзна по цитатите от възхитени рецензенти на задната корица.

— Омъжена ли е? — попита той.

— Разведена.

— Деца?

— Няма. — Метка гръмко се изсмя. — Защо толкова разпитваш за нея? Да не си се влюбил в красивата маджарска поетеса, Том?

Значи Цецилия била и красива? Разбира се, каква друга би могла да бъде?

— Не аз. Друг е влюбен в нея — отвърна Кел, сякаш Уолинджър беше още жив и замесен с тази Шандор. — Защо е напуснала АНС?

На долния етаж на вилата иззвъня телефон. Кел чу гласа на Елза: Pronto! Може би бе съпругът й. Той постави книгата обратно на нощното шкафче; от нея изпадна нещо като снимка. Кел се пресегна и я взе.

— Не знам със сигурност защо — отвърна Метка.

Кел разсеяно обърна снимката с лицето нагоре и застина в изумление. Фотографията беше на Амилия.

— Би ли повторил? — попита той, докато мозъкът му се насилваше да осъзнае току-що видяното.

— Казах, че не знам защо ни е напуснала. От онова, което видях в досието й, знам само, че е станало през две и девета. По собствено желание.

На снимката, правена може би преди десетина-петнайсет години, в разгара на аферата й с Уолинджър, Амилия седеше в оживен ресторант. Пред нея имаше чаша бяло вино, вляво от стола й се виждаше размазана фигура на сервитьор с бяло сако. Тя беше с бронзов загар, по лятна рокля без презрамки, със златна огърлица, която Кел бе виждал само веднъж преди — същата, с която бе дошла на погребението на Уолинджър. Беше на около четирийсет и изглеждаше не само неописуемо красива, но и дълбоко удовлетворена от живота, като човек, най-после постигнал пълно душевно равновесие. Кел не си спомняше някога да я е виждал толкова спокойна и в мир със себе си.

— Все още е имала достъп до класифицирана информация — казваше Метка в ухото му. — В досието й няма вписано нищо негативно.

Кел пъхна снимката обратно между страниците, докато се чудеше какво да каже.

— Онзи ресторант… — започна той.

— Да?

— Знаеш ли как се казва? И адреса му на Лопуд?

Той вече знаеше, че трябва да открие тази Цецилия Шандор, да говори с нея. Тя беше ключът към всичко, което се случваше сега.

— О, да — отвърна Метка. — Разбира се, че знам адреса.