Чарлс Къминг
По-студената война (44)

44

Зена се измъкна от стаята малко преди седем. Клекнър, който се преструваше на заспал, стана от леглото още щом чу вратата да се затваря зад нея, и погледна часовника си. След като посети тоалетната, той се просна по очи на пода и направи петдесет бързи лицеви опори, серия коремни преси и упражнения за укрепване на бедрените мускули, последните опрян с гръб на стената. Кел бе виждал и преди пълната му програма за разхубавяване, но за Харолд беше интересно да го наблюдава.

— Знаех си аз, че забравих да свърша нещо, когато се събудих тази сутрин — каза той.

— И аз, и аз — отекна Кел, който бе успял да поспи три часа на матрака в кабинета си.

Той стана от стола и се упъти към кухнята, като се потупваше по корема.

В осем Клекнър вече поглъщаше здравословна закуска от мюсли, плодове и кисело мляко в ресторанта на хотела под зоркия поглед на Олдрич от първия етаж. Осем агенти за наблюдение бяха разпръснати из квартала — един с Олдрич, още двама в шоурума на „Рено“ с Джез и трима пеша из „Найтсбридж“. Елза се бе включила към безжичната интернет връзка в стаята на Клекнър, както и към турския му телефон, но все още не бе засякла СИМ картата от „Хийтроу“. В нищо от електронния трафик на Абакус не се съдържаше и намек за плановете му за деня, не се бе свързал дори с Чейтър в Истанбул. Кел усещаше с всяка клетка на тялото си, че американецът ще се опита да се изплъзне от наблюдението.

Малко след девет и петнайсет му докладваха, че Клекнър е излязъл от „Рембранд“ и се движи пеша на изток, право към „Хародс“. Бил с бейзболна шапка и с три ката дрехи един върху друг, като най-отгоре бил навлякъл черно кожено яке, което можело да бъде свалено всеки момент, променяйки из основи външния му вид. Кел, който ръководеше операцията от командния център на Ридан Плейс, нареди на Джез да тръгне към „Хародс“ и да разположи вътре двамата си агенти — един в западния край на магазина и един в гастронома. Други двама бяха изпратени напред, към „Харви Никълс“.

Първият знак, че Клекнър се готви да се отърси от наблюдението, дойде веднага след като при Бийчам Плейс, на по-малко от сто метра от входа на „Хародс“ зави на юг. На Уолтън Стрийт още веднъж сви вдясно, като на практика тръгна в обратната посока, към „Рембранд“. Кел изтегли агентите от „Хародс“ и им нареди да заемат позиции в шоурума на „Рено“, при Джез. Олдрич, който седеше в черното такси с работещ двигател на Търлоу Плейс, засече Абакус на Дрейкът Авеню и успя да го проследи до Пелам Стрийт. Каръл, по шорти, тениска и маратонки, със затъкнати в ушите слушалчици, по които чуваше указанията на Кел от командния център, тичаше на запад по Саут Теръс, успоредно на посоката на движение на Клекнър, и го прихвана, когато стигна до „Саут Кензингтън“.

— Ще вземе метрото — обяви Кел, който никак не се учуди, когато Олдрич докладва, че Клекнър говори по телефона от пешеходната зона на запад от станцията.

— Чуваш ли го? — подвикна той през стаята на Елза.

Елза, която се бе включила на непрекъснато подслушване към блекбърито на Клекнър, поклати глава. Американецът или говореше от новата си СИМ карта, или — най-вероятно — си мърдаше устата пред изгасен апарат, печелейки време, за да огледа обстановката. Повтарящи се лица? Нещо не на място? Райън владееше всичките номера на контранаблюдението, както Джавед Мосин се бе убедил на свой гръб в течение на шест седмици.

— Прилича ми на бавно триста и шейсет — докладва Олдрич, потвърждавайки оценката на Кел, че Клекнър се е спрял на място, за да огледа заобикалящото го пространство. — А сега тръгна към влаковете.

Каръл нямаше как да го последва. Не и по екип за тичане. Вместо това Олдрич и други двама агенти слязоха с Абакус в станцията на метрото. Това беше най-гадният момент от една операция по проследяване. Времето без връзка. От метрото агентите не бяха в състояние да комуникират с центъра и помежду си, освен с някой и друг есемес, когато по чудо се появеше слаб сигнал или попаднеха в зона на безплатен безжичен интернет, обикновено на някоя гара. През останалото време Кел бе принуден да крачи нервно из кабинета си и да чака, опитвайки се да вдъхва кураж и спокойствие на Елза и Харолд, докато самият той клокочеше отвътре. На младини бе харесвал това усещане — прилива на адреналин от риска и предизвикателството, — но Клекнър беше твърде важна риба, а греховете му — твърде тежки, за да си позволи каквито и да било лични чувства, освен силното желание за възмездие. Сети се за Рейчъл, за покойния й баща и за удоволствието, което щеше да изпита, когато й поднесеше главата на Клекнър като трофей. Ако ли пък лондонската мисия се провалеше — а той си даваше ясна сметка, че през следващите пет дни бе напълно възможно да изгубят Абакус и да не успеят да идентифицират водещия му офицер — Кел щеше да се върне безславно в Истанбул и да чака седмици, а може би и месеци да му се отвори нова възможност. Резервният му план — който бе обсъждал надълго и широко с Амилия — бе да подменят пратките на Абакус във футболната топка на Бююкада с плява. Но този план означаваше да оставят Клекнър да действа необезпокояван и нямаше да мине без помощта на ЦРУ. Това щеше да изисква намесата на Чейтър с неговите леко недодялани методи и щеше да сложи край на участието на самия Кел.

Елза му правеше знаци — едната й ръка беше вдигната във въздуха, а с другата сочеше ухото си.

— Есемес от Нина. Линия „Пикадили“, на Хайд Парк Корнър.

Нина беше последвала Клекнър в станцията на метрото. Ниска и леко кривогледа, с коронки на предните зъби, които блещукаха страховито в устата й, Кел я бе виждал само веднъж и веднага я бе намразил.

— Да не би да излиза?

В отговор Елза само вдигна рамене.

Минаха още двайсет минути в мълчание.

— Шефе? — Този път беше Олдрич.

— Дани! Какво е положението?

— Разиграва ни. Проследих го до Грийн Парк. Слиза от влака, качва се на следващия. Пътува още една спирка до „Пикадили“. От там тръгва на север към Оксфорд Съркъс.

— Сега държиш ли го?

— Да, държа го. Виждам го в момента. Но останах само аз.

— Къде е Нина?

— Дявол я знае!

Кел изруга наум. Все пак беше добре, че засега можеше да разчита поне на Олдрич.

— Къде си?

— До хотел „Хайд Парк“.

Възможно място за среща с водещия офицер? Почти изключено. Твърде прибързан избор, твърде очевиден. Един агент с опита на Клекнър би трябвало да им приложи минимум два часа маневри за контранаблюдение, преди да поеме подобен риск. Хотел „Хайд Парк“ беше просто пореден етап от предварително разработен маршрут.

— Имаш ли визуален контакт?

— Невъзможно! Ще ме познае.

В този момент пристигна есемес от Джез, който по някакво чудо — Кел така и не разбра как — бе успял да се вмъкне в хотела преди Клекнър и да го проследи чак до мъжката тоалетна. След като получи тази информация, Кел изтегли останалите членове на екипа обратно в зоната на „Найтсбридж“ да чакат по-нататъшни инструкции.

— Мислиш, че „Хародс“ е на ред, така ли?

Елза беше застанала до Кел пред един от прозорците на кабинета му и гледаше навън, към „Уайтлис“. За негова изненада тя го прегърна с ръка през раменете, сякаш се опитваше да му вдъхне кураж.

— Така мисля — отвърна той, като се обърна и й се усмихна. — До там има по-малко от петстотин метра. Барът на „Хародс“ винаги е бил любимо свърталище на руснаците. Сигурно са му казали да отиде там, ако вече и без това не го е знаел. НКВД, КГБ, ФСБ… От десетилетия висят там.

— Свърталище? — попита тя с недоумяваща гримаса. — Би ли ми казал какво значи това?

— Няма значение — отвърна той, загледан над покривите и разветите знамена на Лондон към крановете, които въртяха стрели на хоризонта.

Абакус беше тръгнал на пазар.