Чарлс Къминг
По-студената война (17)

17

Кел се събуди преди разсъмване в спалния вагон за Истанбул с цепещо главоболие и жаден като камила — последиците от цялата бутилка „Макалън“, която бе пресушил предишната вечер в компанията на двама млади турски бизнесмени, отиващи на тридневна конференция в България по въпросите на тъй наречената „бяла техника“. С два ибупрофена и половин литър вода в стомаха, той гледаше навън през издрасканото стъкло на спалното купе за четирима, отпивайки подсладено нескафе от пластмасова чаша, заслушан в хъркането на мустакатия вдовец на долното легло.

Малко след шест влакът премина през стрелките на гара „Хайдарпаша“. Кел закопча ципа на чантата си, сбогува се с будните си спътници и взе ферибота през Босфора за Каракьой. При нормални обстоятелства вероятно би изпитвал романтичния трепет на западен турист, пристигащ по море в един от великите градове на света, но беше уморен, раздразнителен и махмурлия. В това състояние възприемаше Истанбул просто като поредна стъпка в търсенето на причините за смъртта на Пол Уолинджър. Беше му все тая дали пристига тук, в Брюксел, Фрийтаун или Прага. Чакаха го безкрайни срещи в консулството, дълги телефонни разговори с Лондон; тегави часове в претърсване на вилата, ползвана от Уолинджър в „Еникьой“. Затворен в стая. И нито една свободна минута — ако можеше да съди по досегашния си опит, — в която да се отпусне, да се порадва на града, да разгледа „Топкапъ“ или да се разходи с корабче до Черно море. Спомняше си първото си идване в Истанбул като двайсетгодишен студент. Клеър беше с него, това бе първото им лято заедно като гаджета. Бяха отседнали за пет дни в евтин хостел в „Султанахмет“ заедно с други бедни западни туристи с по една раница на гърба, преживяващи на анасонлийка и яхния от нахут. Няколко месеца по-късно, в навечерието на двайсет и първия си рожден ден, Кел получи прословутото кимване от МИ6. Сега този период от неговия живот му се струваше като отдавна отминала епоха; двайсетгодишното му „аз“ беше непознат, с когото нямаха какво да си кажат, сякаш Клеър се бе разхождала из улиците на Истанбул със съвсем друг човек.

Кел крачеше сред тълпите към моста „Галата“. Денят се очертаваше горещ, слънцето вече прежуряше. Фериботите се полюляваха на котвите си и се блъскаха леко в кея, осем потока коли по Кенеди Авеню бяха застинали неподвижно в задръстването. От импровизирани скари до будките за вестници и билетните каси по протежение на крайбрежната алея мъже продаваха миди на пара и почернели мамули царевица, печени на дървени въглища. Кел си купи „Интернешънъл Хералд Трибюн“ и тръгна по долното, пешеходно платно на моста; целта му беше един ресторант на петдесетина метра, който знаеше отпреди. Над него групи мъже ловяха риба от източната страна на моста; найлоновите им влакна се полюляваха покрай прозорците на ресторанта, почти невидими на фона на ярките облаци и сребристите води на Босфора. Млад небръснат сервитьор го заведе до една маса в съседство с шумна компания немски туристи, които пиеха чай в стъклени чаши, надвесени над разгъната карта на Истанбул. Още със сядането си Кел посочи снимката на порция пържени яйца върху ламинираното меню с надписи на пет езика. Сервитьорът се усмихна и попита:

— Чипс?

Кел кимна, имаше нужда от храна, за да победи махмурлука.

Една тогава, седнал удобно на стола с изглед към водата и полюшващите се лодки и към азиатския бряг в далечината, усети, че градът започва полека-лека да се отваря към него, да го обгръща с магията и Романтиката на древния Константинопол. Той отново беше себе си. На югоизток ята птици кръжаха в топлите въздушни течения над минаретата на „Света София“; на север сгушените една в друга къщи на Галата се катереха нагоре по хълма, облени от слънце. Изпи едно двойно еспресо, изпуши една „Уинстън Лайт“ и се зачете в заглавията на „Трибюн“, когато внезапен порив на вятъра затвори страницата под носа му. На стената на ресторанта беше забоден с кабарчета туристически плакат с изглед от Кападокия. Кел изтопи жълтъците на яйцата си с големи залъци мек бял хляб, поръча си втора чаша кафе и поиска сметката. Половин час по-късно той влезе в затъмненото фоайе на „Гранд Отел дьо Лондр“ — местна забележителност на един хвърлей от британското консулство. Малкото, застлано с червени килими фоайе беше празно, ако не се броеше чистачката, която бършеше прахта от рамката на една маслена картина до стълбището. Старинният кристален полилей над главата й потракваше с висулките си от течението, докато вратата зад Кел се затвори.

Чукна звънеца на рецепцията и от задната стаичка се появи едър мъж. Записа се в книгата с истинското си име, подаде на мъжа британския си паспорт и се натъпка с багажа си в тесния асансьор до стаята с изглед към „Бейоглу“ и, по-нататък в далечината, тясната трептяща ивица на Златния рог.

Около единайсет часа, изкъпан, избръснат и с още два ибупрофена в стомаха, той слезе обратно долу. Срещата му в консулството беше чак следобед, но искаше да си почете „Името ми е Червен“ в бара на хотела. Докато минаваше по стълбите на втория етаж, видя същата онази чистачка, която в този момент благоговейно почистваше стъклото на един портрет на Ататюрк.

Чу как си говорят много преди да им бе видял лицата: напевния английски, примесен със смях, и изисканото аристократично произношение на своята стара приятелка и колежка, която изведнъж се оказа, че не била в Лондон, а била отседнала в същия този хотел.

Амилия Левин и Елза Касани седяха една срещу друга на пищното канапе в бара за гости на хотела; едва ли някой страничен наблюдател би могъл да си помисли, че са нещо друго, освен майка и дъщеря, почиващи си от разглеждане на забележителностите из „Султанахмет“. Кел моментално усети близостта между двете; гласът на Амилия бе станал мек и топъл, както в компанията на най-верните й приятели и душеприказчици. Елза я гледаше с нескрито възхищение, но не уплашено или угоднически, а по-скоро спокойно и дяволито. Пред двете имаше сервиран чай в малки стъклени чашки върху порцеланови чинийки заедно с пакет турски шоколадови бисквити, несъмнено купени от някой магазин наблизо.

— Трябва да престанем да се виждаме така — каза той, пристъпвайки към тях.

Амилия вдигна поглед и се усмихна на шегата му. Елза се обърна да погледне кой е и с видимо усилие се спря да не извика отново „Minchia!“ при вида му.

— Питах се кога най-после ще се появиш — каза Амилия, като погледна многозначително часовника си. — Елза ми каза, че си взел спалния влак.

— А пък аз си мислих, че си в Лондон — отвърна той, докато се чудеше дали му е приятно, че я вижда, или е раздразнен, че за пореден път го бе държала на тъмно.

Те се целунаха и в този момент се появи сервитьорът, за да го попита дали би желал да пийне нещо. Кел си поръча чай и седна до Елза, като се питаше колко ли още време трябваше да мине, преди някой да се сети да му каже каква, по дяволите, е тази история.