Чарлс Къминг
По-студената война (36)

36

Изведнъж в стаята стана толкова горещо, колкото и навън, под палещото истанбулско слънце. Кел, който досега бе слушал гласа на Амилия по система от високоговорители, вдигна телефонната слушалка и я притисна до ухото си.

— Пол е бил в ресторант с охранителни камери, пред очите на всички, в компанията на офицер от СВР?

— Да.

— С Цецилия Шандор? Неговата любовница?

— Да.

— Господи…

Кел посегна към цигарите си, но се сети, че пушенето в консулството беше забранено. Вместо това грабна запалката, подарък от Амилия, и започна да я премята през пръстите си, да почуква с нея по плота на масата. Съзнанието му отказваше да смели новината. Тя доказваше всичко и едновременно с това нищо.

— Още ли си там? — попита тя. В гласа й се прокрадваше ехидна нотка. Явно бе очаквала Кел да изпадне в шок от чутото.

— Да, тук съм — отвърна той, докато записваше МИНАСЯН? на лист хартия, после отново грабна запалката и почука с ръба й по въпросителната. — Имаме ли нещо от Пол или друг източник за евентуално вербуване на Минасян? Бил ли е някога в нашето полезрение? Наш агент ли е?

— Не. Де да беше! — Мечтата на всеки служител на МИ6, от Хартум до Сантяго, беше да вербува и контролира руски източник на информация. — Всичките ни предварителни данни сочат, че Минасян си е автентичен руски шпионин, от Трета главна дирекция на СВР, почти със сигурност шеф на бюрото им в Киев.

Киев беше второразреден пост в системата на СВР. Това означаваше едно от две неща: Минасян беше или надежден млад кадър, за когото Киев бе нещо като изпит преди стремителното му издигане нагоре, или безперспективен бюрократ, заседнал на това равнище, без шанс да стигне някога до Лондон, Париж, Вашингтон или Пекин.

— На колко години е?

— Трийсет и девет.

Какво му говореше това? Че е поставен в Киев, за да обслужва къртицата в Турция? Да влиза и излиза, когато си поиска?

— И името на Минасян изобщо не изскочи, докато с Пол сте разговаряли за къртицата? Ландау, Бег, Тремейн?

— Не. — Гласът на Амилия прекъсна за миг, моментно смущение по линията. После тя продължи: — Подозираше единствено Ландау и Клекнър. Освен това смятаме, че Тремейн е чист.

— Така ли смятаме?

— Да. Както и че е гей.

Кел не се учуди.

— Трябва да призная, че и аз имах известни подозрения.

— Всички ги имахме — отвърна Амилия. — Проследяващите екипи го засекли на едно-две места в Анкара и Истанбул, където едва ли би желал да бъде видян. Ще го извикам при мен. Ще си побъбрим.

— Нямаш ли усещането, че просто е бил пожертван? — попита Кел.

Ако в СВР знаеха за сексуалните предпочитания на Тремейн, имаше известна, макар и далечна вероятност да се бяха опитали да извлекат полза от чувството му за срам.

— Няма такова нещо — отвърна Амилия.

— И така, когато разговаряхте с Пол за изтичането на информация, кой пръв повдигна темата за наличието на къртица? — Кел се надигна от стола, кръстът му започваше да се схваща. — Ти или той? — Най-после мозъкът му превключи на по-високи обороти. — Пол ли каза, че подозира теч, или ти му обърна внимание?

— Второто.

— И тогава не си знаела нищо за връзката му с Шандор? Пол не ти ли каза, че отива на Хиос?

— Не. Казах ти вече, не.

Това не бяха отговорите, които Кел се бе надявал да чуе. Ако Уолинджър бе снасял на СВР, ако беше двоен агент, контролиран дистанционно от Минасян от Киев или Одеса, той би могъл да поиска спешно среща на Хиос, за да обсъдят подозренията на Амилия. Но защо да включва и Цецилия? Тя ли беше посредникът между двамата? Дори да беше така, защо му бе притрябвало да организира срещата посред бял ден, пред очите на целия остров? Кел постави всичките тези въпроси на Амилия, която сякаш искаше да го остави да говори, за да проследи анализа му, да надникне в мисловните му процеси. Накрая той я попита дали има новини от Хърватия.

— Официалната версия все още е самоубийство — Кел чу леко плискане на течност, после преглъщане и накрая глухо тупване, сякаш тежка кристална чаша бе поставена със замах върху дървена повърхност. — Във всеки случай местните приемат това на доверие. Само дето няма оставено предсмъртно писмо. А твоят приятел господин Лука Зигич разправя на всеки, когото срещне, че приятелката му е била убита.

— И кое му дава основание да твърди такова нещо?

— Загреб/3 точно това се опитва да установи. Лука определено не смята, че тя е била склонна към самоубийство. В шкафчетата над мивката в банята няма открити лекарства, той твърди, че Шандор била готин човек и двамата се забавлявали чудесно. И в спалнята, и извън нея. Спомняш ли си, че по едно време Цецилия беше затворила ресторанта за десет дни?

Температурата в звукоизолираната стая спадаше. Кел отвърна:

— Да.

— По-голямата част от това време Цецилия била прекарала със Зигич в Дубровник. Имаме и разпечатки от редовните им телефонни разговори, докато беше в Англия за погребението. Когато се върнала в Хърватия, той я чакал на летището. Бедният Лука останал с впечатление, че любовницата му е на конференция в Бирмингам, организирана от Хърватската туристическата камара.

— Май си го проси — каза Кел, който тихомълком се бе обзаложил сам със себе си, че Лука ще бъде мъртъв до края на месеца. Ако продължаваше да разправя наляво и надясно истории, противоречащи на официалната версия за опечалената самотна жена, посегнала на живота си от скръб по любимия, нейният убиец с радост щеше да му види сметката, за да му запуши устата. — Ето какво мисля аз… — Той постави слушалката на вилката и се обърна към невидимите микрофони в стаята. — Шандор е била използвана от Минасян като примамка. Прелъстява Пол по заповед на СВР. Полека-лека успява в интимен момент да изкопчи от него едно-друго, а може би и трето-четвърто. Когато Минасян преценява, че моментът е подходящ, поисква лична среща с Пол на Хиос. Опитва се да го изнуди, за да им съдейства. „Заснели сме ви заедно, разполагаме с писмата ви, със записи от разговорите ви. Ела да работиш за нас, иначе ще кажем на света, че шефът на МИ6 за Анкара, който на всичко отгоре е и женен, чука руска шпионка.“

По линията откъм Лондон настана тишина. Кел нямаше как да попита колко души има в стаята при Амилия, но подозираше, че е сама. Бяха само двамата значи. Ловците на къртици.

— И тогава Пол слага край на живота си, забивайки самолета в земята, вместо да понесе последиците от глупостта си?

— Възможно е. А може и просто да е катастрофирал. Повреда в двигателя. Човешка грешка. — Кел се стресна от студенината, с която обсъждаше смъртта на приятеля си, сякаш беше история, за която е прочел във вестника. — Или, да кажем, неудачно подбран момент.

— Наистина ли го мислиш, Том? Или просто не искаш да приемеш другата възможност?

— Каква друга възможност?

Кел стана и закрачи около масата, за да подреди мислите си. Той не спираше да се изумява от настървението, с което Амилия се бе захванала да докаже, че любовта на живота й се бе оказал изменник. Защо й беше нужно? Това щеше да я съсипе в личен план, да провали кариерата й. Тя сякаш искаше да разполага с него дори в смъртта му. — Искаш от мен да приема, че Пол е работил за Москва? Че Минасян го е вербувал? Че Цецилия го е вербувала? Амилия, по-скоро бих повярвал, че тази вечер имаш среща с Бърт Ланкастър в „Савой“, отколкото че Пол Уолинджър е бил руска къртица. Това изтичане на информация, тези провалени операции, тези грешки в системата, всичко това се случи през последните трийсет и шест месеца, нали така?

— Точно така. Хичкок, Айнщайн и тъй нататък.

— Ти винаги си вярвала, че течът е при американците. Клекнър или Ландау, нали така?

— Да.

— Ами тогава да проследим интуицията ти и да видим къде ще ни отведе. Остави Пол, забрави за момент Мери Бег, подозирай единствено Братовчедите.

— Не съм готова да направя това.

— Нещо около Мери те притеснява? — попита Кел, но съжали за шегата си още преди да я бе доизрекъл.

— Остави я на мен — каза тя. — Бег е проблем на Лондон.

Настана кратко мълчание, напрегнато и лишено от хумор. Кел се запита какво знаеше Амилия за Бег; кого ли бе поставила да я наблюдава, какво чуваха и виждаха, защо момичето беше още под подозрение.

— Пол не отговаря на психологическия профил на изменник — каза той, защитавайки инстинктивно Уолинджър.

— Има ли такова нещо като профил на изменник?

— Знаеш, че има. — Кел напрегна паметта си, за да си припомни редовете от Судоплатов, които бе наизустил преди години. — „Оглеждай се за мъже, които са ощетени от съдбата или от природата. Грозни, жадни за власт и влияние, хора, победени от обстоятелствата.“ Това да ти прилича на Пол? — Амилия не отговори. — Да направим една историческа справка — продължи той. — Филби: нарцистичен социопат. Блънт: също. Бърджес, Маклейн, Кеърнкрос: идеолози. Еймс и Хансен: алчност и суета. Пол не попада в нито една от тези категории. Парите никога не са го интересували. Беше суетен, наистина, но никога не са му липсвали жени, нито колеги, които да му разправят колко е велик. Беше образцов във всяко отношение.

В края на тирадата му Амилия изсумтя.

— Същото може да се каже и за Филби.

Кел си я представи как завърта очи.

— Пол беше хитрец, това е вярно — продължи той мисълта си, — но греховете му бяха открити, на показ, стига да се вгледаш достатъчно. Що се отнася до идеологията, ти сериозно ли вярваш, че на един висш служител на британското разузнаване, някъде през две хиляди и осма, две хиляди и девета, след 11 септември и Чечения, и Литвиненко, внезапно би му хрумнало да работи за Владимир Путин? Защо?! За какво би направил подобно нещо? За пари? Пол вече не плащаше за частни училища, Рейчъл и Андрю бяха напуснали семейния дом преди години! — Колко странно прозвуча името й в устата му, поредна тухличка в защитната стена, която издигаше около Пол Уолинджър. — Джоузефин притежава апартамент на Глостър Роуд, който струва поне седемстотин и петдесет бона. Видя фермата им в Картмел. Сложи отгоре два милиона, инвестирани в недвижими имоти. Плюс щедри командировъчни за пътувания в чужбина, плюс вилата в Истанбул, плюс тази в Анкара… Пол обичаше Службата. Обичаше работата си.

Кел за малко щеше да добави: „Обичаше теб, по дяволите!“, но се спря. Истината беше, че вече самият той не знаеше кого или какво защитава. Мъртвия си приятел? Амилия, чиято репутация щеше бъде унищожена, ако бившият й любовник бъдеше изобличен като къртица? Службата, към която изпитваше, в най-добрия случай, смесени чувства след Свидетеля Х? Или може би Рейчъл? Децата на Филби, на Маклейн, на Еймс и Хансен — всички те по един или друг начин бяха платили цената за измяната на бащите си. По-добре беше да вярва в невинността на Пол, да проследи докрай всички останали улики, да провери всички други хипотези, преди да приеме, дори на теория, възможността Уолинджър да ги бе предал.

— Бих се съгласила с всичко — заяви Амилия. — Както и с анализа ти на случилото се с Минасян и Шандор. Но това не ни решава проблема.

— Не, разбира се.

— Какво ли е казал Пол на Шандор? Доколко я е допуснал до себе си?

Кел прехвърли в паметта си папките и имейлите, любовните писма и снимките.

— Невъзможно е да се прецени — отвърна накрая той. — Трябва да установим дали всяко изтичане на информация — Хичкок, Айнщайн и другите — произлиза от връзката на Пол с Цецилия, или все още имаме заплаха в лицето на Клекнър или Ландау.

Амилия отпи още вода. Дъното на чашата й отново издумка глухо по дървеното бюро във „Воксхол“.

— Какво мислиш по въпроса? Ти наблюдаваше Абакус. Ландау ни изглежда чист. Не ми прилича на човек, който би имал достатъчно яки топки да измени на родината, ако разбираш какво искам да кажа.

Това беше класическо изказване в стил Амилия. Язвително и по същество. Достатъчно яки топки да измениш на родината. Кел прие с усмивка забележката й и седна на стола. Вдигна отново криптирания телефон, убеден, че не бе видял никъде — в нито една папка, в нито един доклад от наблюдаващ екип, на нито един запис — нищо, което да предизвика у него и най-малко подозрение към Клекнър.

— Всичко изглежда чисто — каза той. — Но пък какво доказва това? Този не ти е някой отмъстителен държавен чиновник, който не е в състояние да изпрати имейл до водещия си офицер, без да го прочете половината свят. Имаме насреща си обучен служител на ЦРУ, който може да работи, а може и да не работи за контраразузнаване от най-висока проба. Ако Райън Клекнър продава тайните на Запада на Москва или Пекин, вербувалата го институция би трябвало да е генетично програмирана да направи всичко възможно това да не се вижда отстрани.

— Разбира се.

— И така, аз продължавам да търся — каза Кел.

— Именно — отвърна тя.