Чарлс Къминг
По-студената война (4)

4

Кел спря такси на Холанд Парк Авеню и след 20 минути беше пред къщата на Амилия в „Челси“. Посегна да натисне звънеца, но осъзнатата най-после новина за смъртта на Уолинджър го стисна като ледена ръка за сърцето и той остана няколко секунди, подпрян с длан на стената, докато се съвземе. Двамата с Пол бяха постъпили в британското разузнаване по едно и също време. Направили бяха шеметна кариера, като скачени съдове се бяха издигали заедно нагоре в йерархията, получавали бяха най-апетитните назначения сред съзвездието от престижни задгранични постове, което се откри след края на Студената война. Уолинджър — арабист, девет години по-възрастен от него, бе служил в Кайро, Риад, Техеран и Дамаск, преди Амилия да го направи шеф на бюрото в Турция. Кел — по-младият брат — бе работил в Найроби, Багдад, Йерусалим и Кабул, дублирайки възхода на Уолинджър през годините. Докато погледът му блуждаеше по протежение на Маркъм Стрийт, той си спомняше за трийсет и четири годишния вундеркинд, с когото се бе запознал на курса за обучение на новопостъпили разузнавачи през есента на 1990-а, за оценките на Уолинджър, за блестящия му интелект, за невероятната му амбиция, далеч по-силна от неговата собствена.

Но Кел не бе дошъл тук по работа. Той не бе хукнал при Амилия, за да й предлага сухи съвети за политическите и стратегически последици от ненавременната смърт на Уолинджър. Дошъл бе като неин приятел. Томас Кел беше един от малцината в системата на британските разузнавателни служби, който знаеше за отношенията между Амилия Левин и Пол Уолинджър. Двамата бяха любовници от години, връзката им бе започнала още в Лондон в края на 90-те и бе протичала на пресекулки, прекъсвана и възобновявана безброй пъти, включително когато и двамата бяха вече семейни, чак до назначаването на Амилия за шеф на МИ6.

Той натисна копчето на звънеца, махна с ръка на охранителната камера и чу щракването на дистанционната ключалка. Във фоайето нямаше охрана, не се виждаше дежурен бодигард. Вероятно Амилия го бе накарала да си вземе почивен ден. Като шеф на разузнаването, й се полагаше безплатен служебен апартамент, докато къщата беше собственост на съпруга й. Кел не очакваше да завари Джайлс Левин у дома. От известно време съпрузите се бяха отчуждили, като Джайлс прекарваше повечето време в къщата на Амилия в Чок Вали или в проследяване на все по-усуканите разклонения на безкрайното си родословно дърво в Кейптаун, Нова Англия или Украйна.

— Смърдиш на цигари — каза му тя, предлагайки му за целувка бузата си — бледа, но с гладка и изпъната кожа, преди да го поведе по коридора към вътрешността на къщата.

Беше облечена с джинси и размъкнат кашмирен пуловер, по чорапи, но без пантофи. Очите й бяха ясни и фокусирани, макар Кел да разбра, че е плакала — по бузите й имаше следи от не толкова отдавнашни сълзи.

— Джайлс тук ли е?

Амилия улови погледа му и не отговори веднага, сякаш се чудеше дали да му каже истината, или да го излъже.

— Решихме да се разделим.

— О, господи! Толкова съжалявам.

Новината предизвика у него противоречиви чувства. От една страна, стана му жал за Амилия, задето й се налагаше да премине през ада на един развод, а от друга, се радваше, че най-после ще се отърве от Джайлс — един толкова скучен мъж, че в коридорите на „Воксхол Крос“ му бяха измислили прякор: Сънчо. Двамата се бяха оженили до голяма степен по сметка. Докато Амилия искаше стабилен, достатъчно състоятелен, но не блестящ мъж, който да не пречи на кариерата й, Джайлс виждаше в Амилия трофей заради светския й блясък и връзките й с елита на лондонското общество. Също като Кел и Клеър, двамата така и не бяха успели да си родят деца. Кел подозираше, че внезапната поява на Франсоа, неизвестния дотогава син на Амилия, бе последната капка, след която бракът й така и не се бе съвзел.

— Жалко, наистина — каза тя. — Но така е най-добре и за двама ни. Едно питие?

Типично в неин стил, Амилия смени темата: Няма да се занимаваме с този въпрос, Том. Моят брак си е лично моя работа. Докато го въвеждаше в дневната, Кел погледна крадешком лявата й ръка. Брачната й халка си беше на мястото, без съмнение за да запуши устата на клюкарите в Уайтхол.

— Уиски, ако обичаш.

Амилия, която бе застанала до барчето с напитките и го гледаше очаквателно с празна чаша в ръка, кимна усмихната като човек, разпознал мелодията на любима песен. Кел чу издрънкването на единственото кубче лед в чашата, после гърленото бълбукане на малцовото питие. Тя знаеше точно как го обича: три пръста и няколко капки вода, за да се отвори ароматът му.

— А ти как си? — попита тя, подавайки му чашата. Имаше предвид собствения му развод с Клеър. И двамата вече членуваха в един и същ клуб.

— Ами… както винаги — отвърна той. Чувстваше се като мъж в края на любовна среща, който е бил поканен да се качи за чаша кафе в дома на дамата си, но се чуди как да поддържа разговора. — Клеър е с Дик Чудотворния шланг, докато аз се свирам под наем в „Холанд Парк“.

— „Холанд Парк“ ли? — попита недоумяващо тя, сякаш Кел се бе издигнал поне с няколко стъпала в социалната йерархия; в същото време той се чудеше как така Амилия не знае къде живее. — И смяташ, че…

Той я прекъсна. Новината за Уолинджър висеше като дим във въздуха помежду им. Той не смяташе да се преструва повече, че нищо не е станало.

— Виж, съжалявам за Пол.

— Не се разстройвай. Много мило от твоя страна, че се появи толкова бързо.

Той знаеше, че Амилия бе прекарала последните часове, преживявайки наново всеки миг от връзката си с Уолинджър. Какво си спомнят в крайна сметка двама любовници един за друг? Очите си? Допира на ръцете си? Любима песен или поема? Амилия притежаваше невероятна способност да запомня проведени разговори, както и практически фотографска памет за лица, образи и контекст. Любовната й афера с Уолинджър щеше да се превърне в храм на спомените, в който да се разхожда на воля и да си възстановява преживяното. Защото тази връзка беше за нея много повече от тръпката на една изневяра и Кел го знаеше. Веднъж в пристъп на непривична откровеност Амилия му бе признала, че е влюбена в Уолинджър и смята да остави Джайлс. Той се бе опитал да я разубеди — не от ревност, а защото бе чувал за репутацията на Пол като непоправим женкар и се боеше, че връзката помежду им, ако станеше публично известна, щеше да навреди на кариерата й. Сега се питаше дали Амилия не съжалява, че бе послушала съвета му.

— Бил е в Гърция — започна тя. — На Хиос. Това е един остров. Не знам защо. Джоузефин не е била с него.

Джоузефин беше съпругата на Уолинджър. Когато не беше при мъжа си в Анкара или в семейната ферма в Къмбрия, тя живееше на по-малко от километър и половина от дома на Амилия, в малък апартамент на една пряка на Глостър Роуд.

— На почивка? — попита Кел.

— Предполагам — отвърна Амилия. Тя също си бе наляла уиски и отпи от чашата си. — Наел е самолет. Знаеш колко обичаше да лети. Бил е на съвещание на Дирекцията в сградата на посолството в Атина, после на връщане се отбил в Хиос. Взел е чесната за Анкара. Сигурно нещо не е било наред със самолета, механична повреда. Останки от машината са били намерени на сто и петдесет километра североизточно от Измир.

— Без труп?

Кел забеляза как Амилия потръпна и го досрамя от собствената му нетактичност. Ставаше дума за любовника й.

— Нещо са открили — каза тя и Кел усети как от представата за находката му прилошава.

— Толкова съжалявам.

Тя пристъпи към него и двамата се прегърнаха, изнесли неловко встрани ръцете си с чашите. Сякаш започваха някакъв странен танц без музика и ритъм. Кел се запита дали Амилия няма отново да заплаче, но когато се отдръпна от него, видя, че тя напълно се владее.

— Погребението е в сряда — каза тя. — В Къмбрия. Дали няма да искаш да дойдеш с мен?