Чарлс Къминг
По-студената война (50)

50

Всичко се разви както Амилия бе обещала, точно според плана й. Абакус отиде на вечерята със състудентите си от „Джорджтаун“; Абакус се върна в стаята си и си легна; Абакус се събуди в петък сутрин и после Абакус отиде да се види с Александър Минасян.

Кел и екипът за наблюдение не го изпускаха нито за момент, по простата причина че батерията можеше да се повреди, обезсмисляйки подвига на Рейчъл. Видяха го да влиза в посолството в четвъртък следобед, от там го проследиха до едно кино в „Уестфийлд“. Вечерта на същия ден беше в „Галвин“ за вечерята с още седем души, след което едно такси на МИ5, уж случайно преминаващо в един през нощта по Бейкър Стрийт — точно в момента, когато тайфата от „Джорджтаун“ се изнасяше шумно от заведението, — го качи, за да го откара обратно до „Рембранд“. На следващия ден, когато вече имаше резервация за полета на Бритиш Еъруейс до Истанбул в 18:40 ч., американецът бе нагласил будилника си за седем сутринта и осъществи една толкова дълга, усукана и изтощителна операция по контранаблюдение, че на Кел не му оставаше друго, освен да се възхищава на безупречния му професионализъм чак до дванайсет и шест минути, когато Клекнър се изгуби из улиците на „Кларкънуел“ и повече не го видяха.

Но това, че екипът още веднъж бе оставил Абакус да се изплъзне, нямаше особено значение. Кел изпълни доблестно дълга си към Джез, Тео и Каръл и дори към негодната за нищо Нина, успокоявайки ги, че имат насреща си превъзходно трениран агент на ЦРУ и че няма нищо срамно в това да го изтърват за втори път. И това наистина нямаше значение, защото блекбърито на Клекнър продължаваше да изпраща сигнал, микрофонът работеше и ги заведе чак до скромното хотелче, помещаващо се в едната от две къщи близнаци в „Снеърсбрук“, където Минасян го очакваше, седнал във фоайето.

— Къде е собственикът? — попита Клекнър, изтощен от над четиричасовото надхитряне с преследвачите си, но и зарадван от факта, че Минасян също бе успял да дойде до мястото на срещата без опашка.

— Ние сме собственикът — увери го Минасян и двамата се прегърнаха като братя, които от години не са се виждали.

На входа на хотела Клекнър бе свалил спортното си яке. Бе извадил батерията и я бе оставил във вътрешния джоб на якето, закачено на една кука в коридора, а телефона бе взел със себе си на срещата.

Разговорът между двамата бе незабавно свален на хартия. Устройството, поставено от Рейчъл, бе успяло да предаде около 80% от съдържанието му.

Клекнър [К]: Къде е собственикът?

Минасян [М]: Ние [неясно] собственикът.

[неясно]

М: Изглеждаш добре, Райън.

К: Ти също.

М: Позабавлява ли се из Лондон? Заби ли някоя мацка?

К: Една. Може би две.

М: [смее се] Толкова малко?!

В началото винаги имаше размяна на банални любезности. Клекнър беше свикнал с това. Преструваха се на приятели, даваха си вид, че всичко е наред, но сърцата им блъскаха в гърдите с деветдесет удара в минута, докато и двамата си даваха сметка, че колкото по-скоро престанеха с тази клоунада, толкова по-бързо щяха да свършат и другата работа, да се отърсят от вечния страх да не бъдат заловени и да се върнат към онова, което наричаха живот.

М: Продуктът е фантасмагоричен. Правилно ли се изразих?

К: Да речем. Във всеки случай разбирам какво искаш да кажеш, та… окей, нека да е „фантасмагоричен“.

Винаги имаше и доза ласкателство в този театър на взаимното успокоение. Клекнър и с това се беше примирил. По дяволите, та той самият ласкаеше своите агенти! Ти си най-великият. Какво щяхме да правим без теб! Не се съмнявай, че си полезен. Един ден всичко това ще свърши.

След това преминаха по същество. Доволен ли си от тайниците? Не би ли желал да се преместиш от Бююкада? Нещо притеснява ли те в Истанбул, имаш ли чувството, че от Лангли подозират наличие на къртица? С Минасян разговорите винаги минаваха по един и същ начин.

На всички негови въпроси Клекнър даваше успокоителни отговори. Да, тайниците бяха добри, системата за сигнализиране на пълно/празно работеше добре. В Истанбул всичко беше спокойно, никой не се тревожеше за наличие на къртица. Минасян искаше да говорят за новия източник в кметството. Клекнър му каза малкото, което знаеше. Ами онази пратка с американско оръжие, пътуваща към границата при Ярабулус? Да, ако мислиш, че можеш да я спреш и да направиш услуга на Асад, аз затова ти съобщих за нея.

Но истинската причина Клекнър да поиска тази среща беше Пол Уолинджър. Заради него бе рискувал да се появи в „Хародс“ и да отседне в „Рембранд“. Нужно му бе да знае защо Шандор е била убита. Искаше отговор на този въпрос. Настояваше за отговор. И ако останеше недоволен от отговора, ако получеше грешния отговор, грешното обяснение, то майната ти на теб и майната му на СВР. Нашето малко споразумение е анулирано.

М: Както знаеш, една от целите, които гонехме, уреждайки свалката между Цецилия и висш служител на МИ6, бе да отклоним вниманието от твоята работа.

К: Разбирам това. Естествено, че разбирам.

М: Ако Възникнеше и най-малък признак за проблем, ако някой започнеше да се притеснява за Хичкок или за Айнщайн, другите, МИ6 и ЦРУ, щяха да разследват връзката между Цецилия и Уолинджър и щяха да минат месеци, дори години, преди да заподозрат, че не той е източникът на изтеклата информация.

К: Така е, да. Но защо все пак я убихте?

М: [неясно]

К: [неясно]… да повярвам това?

М: Райън, ние сега разследваме, използваме източници…

К: Глупости.

М: [неясно]

К: Е, значи, ако… [неясно]

М: Това със самолета също беше неблагополучен инцидент.

К: Инцидент? Не беше ли катастрофа?

М: Моля? [объркано] Инцидент? Още веднъж, нямаме нищо общо с тази история. Нашето разследване, вашето, на британците, всички стигнаха до заключение, че е имало механична повреда. Има и малка възможност Пол Уолинджър да е посегнал сам на живота си. Трябва да призная, че това ме интересува.

К: Окей.

М: Аз май се престарах. Исках да направя така, че Уолинджър да изгори.

К: Какво [натъртено]?!

М: [неясно]… така го искаше Цецилия.

К: И ти се съгласи?

М: Тя искаше да сложи край на връзката. Искаше да се събере отново с приятеля си, да се занимава с ресторанта. Казах си, че имам избор. Или губим изцяло достъп до шефа на бюрото в Анкара, или му даваме да разбере, че знаем за връзката му с агентка на СВР, за да го изкараме компрометиран, едва ли не вербуван, пък да видим какво ще направи тогава… [неясно]

[Забавяне — 56 секунди]

Така срещата между Минасян и Клекнър потвърди окончателно, че Уолинджър никога не бе работил за Москва. От записа излизаше също, че СВР лъжеха Клекнър, доколкото МИ6 се бяха сдобили с доказателства, че Цецилия Шандор е била ликвидирана от френски наемен убиец на име Себастиан Гашон. Както бе предвидил Кел, приятелят на Цецилия — Лука — също бе изчезнал няколко дни след смъртта й. Минасян се бе заел да премахне всички следи, които биха могли да отведат към Абакус. Трупът на Лука едва ли щеше да се намери някога.

Следващата част от разпечатката на разговора обаче хвърли Кел и Амилия в нова тревога.

[Забавяне — 56 секунди]

М: [неясно]… ли е момичето, което спомена?

К: Аха.

М: Виж, Райън, смяташ ли, че това е добра идея?

К: Какво искаш да кажеш?

М: Ти ли отиде при нея, или тя дойде при тебе? Кой направи първата крачка?

К: Ти за глупак ли ме мислиш? Запознахме се на погребението на Пол, харесахме се, аз я поканих на парти в Истанбул. [3 секунди пауза] Слушай, това изобщо не е твоя работа. Имам право на личен живот.

М: Разбирам това. Ние разбираме това. И така, ти й имаш доверие? Изцяло?

К: Разбира се, че да. Сто процента. Господи, ти да не смяташ, че британците ще накарат дъщерята, скърбящата дъщеря на Пол Уолинджър да се чука с Том Кел, само и само за да ме гепи?

М: С Том Кел?

К: Рециклиран шпионин от МИ6. Онзи, дето го пратиха в Анкара след смъртта на Пол. Двамата известно време бяха нещо като гаджета. Направи справка.

М: [неясно]

К: [неясно]… параноик. Това момиче ми харесва! [Смее се.] Умна, готина. Няма никакъв риск.

М: Е, добре. Но бъди дисциплиниран. Виж се с нея В Истанбул. Само не се привързвай. Това е моят съвет към теб, макар че в твоето положение от съвети няма полза, нали така? Прав ли съм?

К: Прав си, сто процента си прав, дяволите те взели.