Чарлс Къминг
По-студената война (69)

69

Гълфстриймът се спусна грациозно надолу в падналия мрак. Колелата допряха пистата и машината продължи да се движи към един отдалечен край на летището. След като спря, Фил излезе от пилотската кабина, отиде до средата на пътеката и обяви, че към самолета се движи автомобил и че „всички пътници са помолени да останат на борда“.

— Това включва и мен, така ли? — попита Клекнър.

На лицето му, макар и уморено, беше изписано тържество, сякаш знаеше, че вече нищо не може да попречи на благополучното му отпътуване за Москва.

— Да — отвърна Кел. — Това включва и теб.

Кел разкопча колана си и се приближи до американеца. Извади нож от задния си джоб и го прекара пред лицето на Клекнър.

— Ей, я чакайте малко — обади се Фил.

Кел се пресегна зад гърба на Клекнър и преряза пластмасовите връзки, с които бяха пристегнати ръцете му. Дани се усмихваше. Веднага щом усети ръцете си свободни, Клекнър освободи токата на предпазния си колан и стана от мястото си. Все още вдървен и с болки по цялото тяло, той посегна да разтрие с длан бедрото си, където Джез бе инжектирал кетамина.

— Какво ми сложихте? — попита той.

Кел не му обърна внимание.

Докато двигателите на самолета бавно утихваха, Фил се прибра в пилотската кабина. Някъде отвън просветваха оранжеви светлини; ако не се брояха те, наоколо беше почти пълен мрак. Кел надникна през прозореца и видя втори частен самолет, паркиран непосредствено до техния. Регистрационният номер започваше с N — машината беше с американска регистрация. В съзнанието му отекна мрачният спомен за друго такова предаване на агент при извънредни обстоятелства.

Клекнър вече крачеше напред-назад из самолета, за да се разкърши, и разтриваше китките си. Силата му постепенно се възвръщаше, а заедно с нея — и първичната, безскрупулна хитрост на хищник. Кел го наблюдаваше внимателно, като се питаше какво ли го бе подтикнало към измяна. Но Клекнър изглеждаше не по-различно, отколкото онази вечер в бар „Бльо“ — със слънчев загар, в превъзходна физическа форма, красив млад мъж. Хвърлиш ли камък на някой плаж в Калифорния, ще удариш поне десетина като него. Най-вероятно се бе продал за пари, плюс някакво перверзно удовлетворение от това, че бе измамил своите — едва ли действията му бяха идеологически подплатени, просто измяна заради самата измяна.

— Изглеждаш уморен, Том — каза Клекнър, обръщайки се към Кел.

И този път Кел не отговори. Пресече салона и отиде до отсрещната редица прозорци. По бетонната настилка се задаваше автомобил. Жълтите фарове се приближаваха с голяма скорост. Боб излезе от пилотската кабина и отвори главната врата на самолета. В салона нахлу въздушно течение заедно с рев на реактивни двигатели. Клекнър запуши ушите си с длани. Дани потръпна и си седна на мястото. Кел отиде до вратата и огледа навън.

— Кой е в колата? — попита той Боб.

— Знам ли? Вие ми кажете — отвърна Боб, надвиквайки се с шума.

 

 

В автомобила имаше трима души. От мястото си до отворената врата Кел проследи с поглед черния мерцедес, докато спря на няколко метра от гълфстрийма. Над пистата духаше силен напречен вятър, два пътнически авиолайнера се придвижваха на позиция за излитане на по-малко от триста метра от тях. Шофьорът на лимузината угаси фаровете, спря двигателя и отвори задната врата.

Първа слезе Амилия Левин. Кел вече гледаше към отсрещната страна на мерцедеса, където вратата също се отвори. Над главите им премина самолет, мощните му прожектори осветиха за миг пространството около тях. От колата се подаде ниската набита фигура на Джим Чейтър. Беше с костюм. Обърна се и погледна нагоре към гълфстрийма. Кимна почти незабележимо на Кел. Кел не се помръдна. Чейтър се пресегна назад към седалката, взе нещо, което приличаше на мобилен телефон, после затръшна вратата.

Кел се обърна към Дани и двамата пилоти, които се бяха събрали в предната част на салона.

— Дайте ни малко време — каза той. — Чакайте в колата.

— Няма проблем — отвърна Дани и последва Боб и Фил надолу по стълбите.

Тримата се спряха за момент, за да се здрависат с Амилия, сякаш беше чужд държавен глава, пристигнал на официално посещение. Чейтър не им обърна никакво внимание. Кел, който беше застанал на вратата на самолета, се извърна назад и подвикна на Клекнър:

— Райън! Твоите приятели са дошли да те видят.

Кел видя как в очите на Клекнър просветна за миг лъч на надежда, лицето му засия от радост, че от Москва се бяха сетили да го приберат. Но изражението му почти не се измени, когато видя Джим Чейтър да се качва по стълбата на самолета. Кел бе очаквал Клекнър да помръкне, да се спихне, но той сякаш изпитваше облекчение от развръзката.

Чейтър мина покрай Кел, без да го поздрави, и се спря пред Клекнър, фиксирайки го с поглед. Клекнър се извърна и погледна навън през прозореца. Кел усети внезапен, смразяващ пристъп на страх, че МИ6 са изиграни, че Абакус ще се окаже троен агент, използван срещу Минасян с някаква толкова тайна мисия в някаква толкова брилянтна игра, че да си е струвала да бъдат пожертвани Хичкок и Айнщайн.

Амилия вече се бе изкачила по стълбата и влезе в салона на самолета. Кимна на Кел; картите бяха раздадени наново, тя държеше ръката си близо до гърдите и Кел можеше само да гадае какви козове ще извади. Чейтър повдигна нагоре стълбичката на гълфстрийма и затвори херметически вратата. Изведнъж вътре стана много тихо.

— Ето че се събрахме — каза Амилия.

Кел усети как сърцето му заби учестено. Той знаеше, че ако Клекнър пръв вземе думата, ако сега стане от мястото си и отиде при Чейтър, играта приключва. Едно ръкостискане между доверени колеги, поредната провалена операция и двама високопоставени британски шпиони, които да операт пешкира. Изражението на Амилия беше непроницаемо. Чейтър изглеждаше просто ядосан и уморен. Кел чувстваше нужда да си напомня, че самата идея за невинност на Клекнър беше пълен абсурд.

— Райън — каза Амилия, като присви очи, сякаш й беше трудно да фокусира погледа си върху него. Фактът, че не Чейтър, а тя проговори първа, беше многозначителен. — Джим даде любезното си съгласие двамата с Том да прекараме няколко минути с теб, преди да бъдеш отведен под охрана в американски арест.

Още докато осмисляше казаното от нея, Кел изпита мощен прилив на облекчение. МИ6 щяха да получат възможност да разпитат Клекнър, за да се убедят от първа ръка в дълбочината на неговото вероломство. Абакус беше улов на Кел, триумф на Службата, но от Лангли си го отвеждаха у дома.

— Райън? — повтори Амилия. — Чуваш ли какво ти казвам?

— Чувам — промърмори той.

Очевидно Клекнър се канеше да увърта и протака. Да се преструва на невъзмутим, да запази спокойствие на всяка цена. Беше притиснат в ъгъла, но бе твърдо решен да не даде на онези, които го бяха заловили, удовлетворението да го видят прекършен.

— Моята служба има някои въпроси относно един наш източник в…

— Сигурен съм, че имате…

— Не я прекъсвай, Райън.

Това бяха първите думи на Чейтър, откакто се бе качил в самолета. Той се обърна към Клекнър на малкото му име и това се стори на Кел донякъде трогателно. Колко ли пъти Чейтър бе седял с Райън Клекнър на съвещания, в звукоизолирани стаи, в заведения… оценявайки го, обучавайки го, доверявайки му се?

— Благодаря ти, Джим — каза Амилия, царствено учтива.

Клекнър се надигна от седалката и тръгна към тях, но в този момент Чейтър изригна:

— Сядай долу, дяволите да те вземат!

Избухването му ги свари неподготвени. Кел забеляза дълго стаяваната омраза, изписала се внезапно на лицето му. Спомни си за Кабул, за тясното помещение, за миризмата на пот и страх при разпита на Гарани. Спомни си Чейтър, подивял от ярост, пръскащ отровни слюнки в жегата. Беше човек на резките смени на настроенията.

Клекнър седна. Явно си даваше сметка за ситуацията, в която бе изпаднал, но на лицето му бе изписана фалшива надменност, сякаш бе решил да не се даде без бой. Кел чу приглушения тътен на самолет, който кацаше в далечния край на пистата.

— И така — каза Амилия, поглеждайки часовника си, докато сядаше срещу Клекнър, — както ти казах, имаме към теб въпрос относно наш източник в Иракски Кюрдистан. С когото се занимаваше Пол Уолинджър.

Времето беше от значение наистина, но Кел инстинктивно усещаше, че Амилия твърде бързо пристъпва към разпита. Той не се изненада, когато Клекнър отклони въпроса.

— Познавате се добре с Том, нали?

Амилия се извърна и се усмихна на Кел.

— Да, от много години.

— Значи знаете за тия двамата? — Той посочи с пръст Чейтър. — Позната ви е историята им. — Амилия въздъхна изморено. Нямаше никакво желание да се въвлича във второразредни игри по надхитряне. — Сигурно се чувствате като едно време, а?

— Точно така.

— А, нали? Не искаш ли да ме удариш, Том? Да ми нахлузиш торба на главата? Сигурно ноктите ми ти се струват особено привлекателни. — Той вдигна ръцете си нагоре, с длани към лицето. — Не се съмнявам, че Джим ще намери отнякъде клещи. Хайде, заповядайте, момчета, чувствайте се като у дома си. За това поне ви бива.

Кел не изпитваше нищо. Съвестта му беше чиста. Амилия също седеше невъзмутимо на мястото си. И двамата бяха твърде опитни в играта, за да реагират на елементарната тактика на Клекнър.

— Значи такава била работата? — попита Чейтър. Кел почувства известно разочарование, че толкова лесно клъвна. — Не ти харесват методите ни. — Чейтър направи крачка към него. Кел видя, че Клекнър изпитва физически страх от доскорошния си началник. За момент в очите му премина сянка на боязън. — И сега си решил да си го кажеш, че да ти олекне?

— Определено имам какво да кажа — отвърна Клекнър.

— Остави го да говори — каза Амилия.

Клекнър се облегна назад в седалката си. След дълга пауза продължи:

— Знам какви сте ги вършили, Джим. — Гласът му лепнеше от морално негодувание; глас на млад мъж, чиято невинност е отнета от онези, на които някога сляпо е вярвал.

— Ами? И какви сме ги вършили? — попита Чейтър.

— Водили сте арестанти за каишки, като кучета. Знам, че ти лично си давал нареждане да давят затворници през кърпа. Знам, че си поискал от ОМС да провери здравословното състояние на Гарани, за да се убедиш, че ще издържи на изтезанията.

ОМС беше медицинската служба към ЦРУ. Амилия скръсти ръце и пак въздъхна тихо. Кел чакаше търпеливо, той поне не бързаше за никъде. Нямаше желание да си хаби приказките с Клекнър.

— Как се чувстваш, работейки за служба, която всеки ден убива невинни жени и деца?

Първоначално не стана ясно към кого е адресиран въпросът на Клекнър.

— За дроновете ли ще говорим пак? — отвърна Чейтър, на когото започваше да му писва. — Това ли искаш? Ама наистина?

Клекнър се обърна към Кел.

— Ами ти, Том?

Кел знаеше, че този разговор си е чист театър.

— Ние бяхме във война, Райън — каза той, като се опитваше с тона си да подскаже на Клекнър, че неговите морални и философски съждения са му толкова безразлични, колкото и му звучат глупаво.

— Стига бе! Във война? Така ли му викате? Хиляди хора живеят в гета и ги е страх да си подадат носа от къщите си, страх не само от кръвопролитието, но и от самия шум на прелитащия дрон? Това е чисто психическо изтезание! А ти го наричаш война?!

Клекнър се напомпваше със собствената си риторика. Амилия стана и закрачи напред-назад из самолета, все едно се намираше в бар и изчакваше свой мъртво пиян познат да изтрезнее.

— В тези квартали гъмжи от хора с душевни заболявания, децата се страхуват да отидат на училище, за да получат тъкмо образованието, което би могло да ги откъсне от ислямския екстремизъм. — Последните думи Клекнър изпръхтя презрително. — А през цялото това време ние поддържаме и разпространяваме по целия свят представата, че за моята страна, за Съединените американски щати, е окей да участва в извънсъдебни саморазправи, в убийства и атентати. Ние създаваме тероризъм. Ние генерираме заплахи.

— И ти си помисли, че най-добрият начин да се сложи край на това е да си събуеш гащите пред СВР?

Амилия зададе въпроса си от задния край на самолета. Малко хора по света успяваха да изразят с думи толкова презрение като Амилия Левин.

Чейтър се намеси:

— Каза си, че начинът да помогнеш на тия нещастници е като дадеш на СВР източниците на МИ6 и ЦРУ в иранската ядрена програма? Като изпратиш един камион с доброволци на Червения кръст на заколение при Башар Асад? Кажи ми, Райън, по какъв начин взривяването на един високопоставен ирански генерал, на един човек, който имаше всичкото намерение да съдейства на Запада за разрешаване на конфликта между Иран и Съединените щати…

Клекнър го прекъсна:

— Нямах никаква представа, че Шахури ще бъде убит — каза той, поглеждайки към Кел, сякаш само той си бе направил погрешните изводи от участието му във фиаското с Хичкок.

Кел беше изумен от силата на неговата самозаблуда. Един социопат, надянал върху измяната си мантията на морално превъзходство.

— И ти не допусна, че Москва ще подаде информацията на Техеран? — попита Амилия и се върна в предната част на самолета. — Между другото, знаеше ли, че Минасян те лъже в тайната квартира? Цецилия Шандор е била убита по заповед на СВР. Лука Зигич е изчезнал безследно. Това известно ли ти е?

Клекнър не отговори. Чейтър измърмори нещо под носа си, докато гледаше с укор човека, който го бе предал. Зад гърба му имаше сгъваема седалка. Той се отпусна на нея, приглаждайки нервно костюма си, който изглеждаше не съвсем по мярка, сякаш го бе заел набързо за срещата. Кел остана прав. Мотивите на Клекнър бяха колкото прозаични, толкова и предвидими. Инфантилни аргументи от един иначе първокласен мозък. Почти всички в разузнавателната общност, с които Кел бе обсъждал използването на безпилотни самолети, изразяваха известно съмнение относно дългосрочната ефективност в битката за умовете и сърцата на местното население. Но нито един — от Амилия Левин през Джим Чейтър до самия него — не се съмняваше в тяхната политическа целесъобразност и военна ефикасност.

Клекнър говореше като оратор на политическа демонстрация, но това беше само поза. Предателството си беше предателство. Както и да се извърташе американецът, под каквито и маски да се криеше, съдбата на бедния селянин във Вазиристан го интересуваше точно толкова, колкото и животът на Рейчъл Уолинджър. Мотивираше го единствено манията за собственото му величие. За нарцисист като него не беше достатъчно да повлияе върху хода на събитията; той трябваше да бъде забелязан, да остави своя отпечатък. Моралните и философските аргументи за поведението му бяха много лесни за формулиране — важното беше да убеди себе си.

— Колко ти плащаха? — попита Чейтър, но преди Клекнър да успее да реагира, телефонът на Кел зазвъня в джоба му.

Погледна екрана; номерът беше украински, вероятно Харолд или някой от екипа, останал в Одеса. Той натисна бутона да откаже повикването, но от другата страна очевидно държаха да се свържат с него и продължиха да звънят.

— Дайте ми две минути — каза той, после влезе в пилотската кабина и затвори вратата зад себе си.

Седна на едната от пилотските седалки и отговори на позвъняването.

— Ало?

— Томас Кел?

— На телефона.

— Тук е Александър Минасян.