Чарлс Къминг
По-студената война (1)

1

Американецът се дръпна от отворения прозорец, подаде бинокъла на Уолинджър и каза:

— Отивам за цигари.

— Не бързай — отвърна Уолинджър.

Наближаваше шест в тихата, прашна мартенска вечер; след по-малко от час щеше да се стъмни. Уолинджър насочи бинокъла към планинския склон и го фокусира върху изоставения дворец при Ишак Паша. Притискайки леко един към друг двата тубуса, за да нагласи уреда към очите си, той откри планинския път и го проследи в западна посока, към покрайнините на Догубаязит. Беше пуст. Последните таксита с туристи се бяха прибрали в града. Долу в ниското не се виждаха патрулиращи танкове, нямаше и долмуши — маршрутките, превозващи пътници до и от планината.

Уолинджър чу как вратата се затвори зад гърба му, обърна се и огледа стаята. Ландау бе оставил слънчевите си очила на най-далечното от трите легла. Уолинджър отиде до скрина и погледна дисплея на блекбърито. Все още нищо от Истанбул; нищо и от Лондон. Но къде, по дяволите, се бе покрил Хичкок? Мерцедесът трябваше да е пресякъл турската граница не по-късно от два следобед; тримата пътници би следвало да са вече във Ван. Уолинджър се върна до прозореца и се загледа с присвити очи над телеграфните стълбове, далекопроводните жици и окъртените жилищни блокове на Догубаязит. Високо над планините, в безоблачното небе, от запад на изток летеше самолет, малка сребриста точка, напредваща бавно към Иран.

Уолинджър погледна часовника си. Шест и пет. Ландау беше избутал дървената маса и стола пред прозореца; последните му цигари бяха смачкани в очукания тенекиен пепелник с реклама на турска бира, който преливаше от жълтеникави филтри. Уолинджър го изсипа през прозореца, като се питаше дали Ландау ще се сети да донесе нещо за ядене. Беше гладен и му бе писнало да чака.

Блекбърито върху скрина — единствената връзка на Уолинджър с външния свят — избръмча. Той прочете съобщението.

Дават „Шемет“ от 17:50. Купи три билета.

Това беше новината, която бе очаквал. Хичкок и куриерът бяха минали границата при Гюрбулак в шест без десет и вече се намираха на турска територия. Ако всичко вървеше по план, до половин час Уолинджър щеше да види колата им на планинския път. Той бръкна в скрина и извади дипломатическия паспорт, получен миналата седмица по куриер в Анкара. С него Хичкок щеше да мине през военните контролно-пропускателни пунктове по пътя за Ван; с него щеше да се качи на самолета за Анкара.

Уолинджър седна на средното от трите легла. Дюшекът беше толкова мек, че рамката почти се огъна под тежестта му. Той се облегна назад, за да се закрепи; внезапно си спомни за Цецилия, за няколкото блажени дни, които щяха да прекарат заедно. Смяташе още в сряда да отлети с чесната за Гърция, за да присъства на съвещанието в Дирекцията, после — в четвъртък — да отскочи до Хиос за вечеря с Цецилия.

Чу се прещракване на ключ в бравата. Ландау влезе с два пакета „Престиж“ с филтър и чиния пиде.

— Взех нещо за ядене — каза той. — Има ли новини?

Пидето изпълваше стаята с остра миризма на топла извара. Уолинджър пое от ръцете на Ландау нащърбената чиния и я постави върху леглото.

— Минали са през Гюрбулак малко преди шест.

— Без произшествия? — попита Ландау с такъв тон, сякаш отговорът не го интересуваше особено. Уолинджър отхапа от мекото топло тесто. — Много са готини тия пидета — каза американецът, който вече дъвчеше. — Напомнят на пица, само дето са по-бухнали, а?

— Да — отвърна Уолинджър.

Ландау му беше антипатичен. Освен това се съмняваше в изхода на операцията. Вече не се доверяваше кой знае колко на Братовчедите. Запита се дали Амилия не му бе изпратила есемеса, защото се тревожеше за Шахури. Една съвместна операция винаги имаше своите рискове. Уолинджър беше пурист и когато станеше дума за сътрудничество между разузнавателните агенции, предпочиташе всеки да работи за себе си.

— Колко ще трябва да чакаме според теб? — попита Ландау, дъвчейки шумно.

— Колкото е нужно.

Американецът подсмъркна и отвори единия пакет цигари. Известно време и двамата мълчаха.

— Мислиш ли, че ще се придържат към плана и ще дойдат по шосе сто?

— Кой ги знае?

Уолинджър отново застана до прозореца и огледа планината с бинокъла. Нищо. Само някакъв танк пълзеше през равнината, демонстрирайки въоръжено присъствие пред кюрдите, Иран или кой знае пред кого още. Уолинджър помнеше наизуст номера на мерцедеса. Шахури имаше съпруга, майка и дъщеря, които го очакваха в платения от британското разузнаване апартамент в „Крикълуд“. Очакваха го вече с дни. И държаха да знаят, че мъжът в семейството е в безопасност. Още щом видеше колата, Уолинджър щеше да докладва с есемес в Лондон.

— Все едно натискаш „рифреш“ отново и отново.

Уолинджър се извърна, смръщил вежди — не разбираше какво иска да каже Ландау. Американецът забеляза объркването му и се ухили през гъстата си брада.

— Както когато чакаш поща на лаптопа. Или важно съобщение в някой сайт. Нали все натискаш „рифреш“ на браузъра?

— Аха, да. — В този момент Уолинджър си спомни крилатата мисъл на Томас Кел: „Шпионажът е умение да чакаш“.

Той насочи вниманието си обратно към прозореца.

Може би Хичкок вече беше в Догубаязит. Главно шосе Д100 беше задръстено от коли и камиони по всяко време на денонощието. Може би щяха да се отклонят от плана и да минат по планинския път. По върховете тук-там все още имаше сняг; само преди две седмици се бе образувало и свлачище. Американските спътници бяха заснели, че проходът през Бешлер е чист, но Уолинджър вече се съмняваше във всичко, което му кажеха. Дори в съобщенията от Лондон. Как би могла Амилия да знае с каквато и да било степен на увереност кой точно е в колата? Как можеше изобщо да бъде сигурен, че Хичкок е напуснал безпрепятствено Техеран? Ексфилтрирането му беше работа на Братовчедите.

— Цигара? — попита Ландау.

— Не, благодаря.

— Твоите хора казват ли още нещо?

— Нищо.

Американецът бръкна в джоба си и измъкна мобилен телефон. Вдигна го пред лицето си, сякаш четеше съобщение, но запази съдържанието за себе си. Доверие между шпиони. Хичкок беше улов на британското разузнаване, но куриерът, ексфилтрирането, планът да вземат Шахури от Догубаязит и да го изведат със самолет от Ван — всичко това беше работа на Лангли. Ако зависеше от него, Уолинджър спокойно би рискувал да го качи на граждански полет от летище „Имам Хомейни“ за Париж и да понесе последиците от решението си. Той чу зад гърба си щракването на запалката на американеца и усети миризмата на тютюнев дим, но вниманието му беше насочено към планините.

Танкът беше спрял от едната страна на планинското шосе, като известно време се наместваше на позиция, танцувайки като танковете от „Тянанмън“. После куполата се извъртя на североизток, така че оръдието сочеше право към планината Арарат. Сякаш по даден знак Ландау каза:

— Дали не са открили Ноевия ковчег?

На Уолинджър не му беше до смях. Той искаше само да прибере трофея си.

Все едно натискаше, отново и отново, „рифреш“ на браузъра.

И тогава най-после я видя. Миниатюрна, стъкленозелена точица, едва различима на кафеникавия фон, която се приближаваше към танка. Беше толкова малка, че той я следваше трудно през бинокъла. Уолинджър примигна, за да проясни зрението си, и отново залепи очи за окулярите.

— Идват.

Ландау пристъпи до прозореца.

— Къде?

Уолинджър му подаде бинокъла.

— Виждаш ли танка?

— Аха…

— От него гледай нагоре по пътя.

— Да. Виждам ги.

Ландау остави бинокъла и посегна към видеокамерата. Махна капачката на обектива и започна да заснема мерцедеса през прозореца. След около минута колата се бе приближила достатъчно, за да се вижда с просто око. Уолинджър я проследи с поглед, докато се движеше с голяма скорост по шосето право към танка. Делеше ги може би половин километър. Триста метра. Двеста.

Уолинджър забеляза, че дулото на танка все така сочи встрани от пътя, нагоре към Арарат. Затова и не можа да си обясни онова, което се случи в следващия миг. Точно в момента, когато мерцедесът преминаваше покрай бронираната машина, някъде зад него избухна мощен взрив, двете му задни колела се откъснаха от земята и взривната вълна го завъртя настрани. Поради разстоянието звук не се чу. Изпод капака на двигателя изригнаха огнени езици, кълба черен дим се издигнаха във въздуха. Последва втори взрив, огнено кълбо обгърна колата. Ландау изпсува тихо през зъби, докато Уолинджър гледаше с невярващи очи случващото се.

— Какво, по дяволите, беше това? — попита американецът, сваляйки камерата.

Уолинджър се извърна с гръб към прозореца.

— Ти ми кажи — отвърна той.