Чарлс Къминг
По-студената война (16)

16

Посолството на Съединените американски щати представляваше комплекс от ниски сгради в центъра на града, с плоски покриви като на Пентагона и заобиколени от триметрова метална ограда. Контрастът с британското посолство — напомняща имперското величие на Великобритания пищна сграда в тузарски жилищен район на един хълм с изглед към центъра на Анкара — не би могъл да бъде по-силен. Освен това, докато британците имаха един-единствен униформен пазач — турчин, който да проверява автомобилите, приближаващи се към сградата, — американците бяха докарали цял взвод ниско подстригани морски пехотинци с бронежилетки, повечето от които бяха заели позиции зад подсилени с волфрамови елементи охранителни бариери, проектирани да устоят на взрив на двутонна бомба.

Кой би могъл да ги обвини, че се презастраховат, след като целта на всеки начинаещ джихадист от Гровнър Скуеър до Манила беше да премери сили с Чичо Сам! И въпреки всички предохранителни мерки обстановката около посолството беше толкова напрегната, че когато пристигна пред портала с раздрънканото такси, Кел имаше чувството, че се е върнал в Зелената зона в Багдад.

След петнайсетина минути проверки, разпити и претърсвания Кел бе придружен от служител на посолството до някакъв кабинет на първия етаж с изглед към градината, в която имаше дървена катерушка. По стените бяха закачени дипломи и удостоверения, два акварела, портрет на Барак Обама; имаше и рафт с книги с меки подвързии. Това, обясни му придружителят, била стаята, в която Джим Чейтър щял да го приеме. Изборът на място веднага предизвика подозрението на Кел. Всякакви разговори между кадрови офицер от ЦРУ и негов колега от МИ6 би трябвало съгласно протокола да се провеждат в помещенията на бюрото на ЦРУ в съответното посолство. Дали Чейтър бе намислил съзнателно да го унижи, или щеше все пак да го покани в звукоизолирана стая, след като благоволеше да се появи за срещата?

Самата среща беше насрочена за десет часа. Беше десет и дванайсет минути, когато на вратата тихо се почука и вътре влезе млада руса жена на трийсетина години със служебна усмивка и строг костюм с панталон.

— Господин Кел?

Кел се изправи и се здрависа с нея. Тя му се представи като Катрин Моузес, служител на Държавния департамент, категория FP-04, което Кел смътно си припомни като обозначение на новопостъпил или стажант. Най-вероятно беше от ЦРУ, момиче за всичко на Чейтър.

— Боя се, че Джим ще закъснее — каза тя. — Помоли ме да го замествам. Мога ли да ви предложа кафе, чай или нещо друго за пиене?

Кел не желаеше да загуби още пет минути от отделения му един час в приготвяне на освежителни напитки. Благодари й и отказа.

— Имате ли представа кога ще дойде?

И тогава си даде сметка, че госпожица Моузес е изпратена нарочно, за да бави топката. След като седна на въртящия се стол зад бюрото, тя огледа преценяващо Кел, намести ръкавите на сакото си и му заговори така, сякаш беше министър от либералното крило на Демократическата партия на двудневно опознавателно посещение в Турция.

— Джим ме помоли да ви изложа накратко как гледаме ние на последните развития на обстановката с оглед на отношенията между Сирия и Иран, и конкретно, в светлината на официалната позиция на режима в Дамаск.

— Хубаво.

Съгласието му, загатнато с тази една дума, се оказа грешка, понеже Моузес си пое дъх и не млъкна, докато минутната стрелка на часовника не наближи десет и половина. Запозна го с решенията на Държавния департамент за изместване на консулството в Истанбул извън града и за преустройване на военновъздушната база в Инджирлик в обект за съвместно ползване с турските ВВС. Изложи възгледите си за „противоречията“ между Белия дом и турския министър-председател Реджеп Тайип Ердоган, както и задоволството си, че „периодът на несигурност“, предхождащ нахлуването на САЩ в Ирак — завоалиран намек за нежеланието на Турция да сътрудничи с администрацията на Буш, — бил останал в миналото. По отношение на Обама и неговата администрация обяви, че турското ръководство най-после било осъзнало нежизнеспособността на еврочленството като своя стратегическа цел, която на всичко отгоре не била и изцяло в интересите на страната. Всъщност, след като приел седем милиарда евро помощ от Европейския съюз за период от десет години, господин Ердоган бил изразил желание Турция да „обърне лице на юг и леко на изток“, с което се очертавал като своего рода „добронамерен ислямски калвинист“ (фраза, чието авторство едва ли принадлежеше на Катрин Моузес), а Турция — като „маяк за останалия Близък изток и ислямска Северна Африка, една модерна, функционираща капиталистическа държава, буфер между Изтока и Запада“.

— Ако ми позволите да попитам, защо е нужно да слушам всичко това?

Но Моузес изобщо не чу въпроса му. Чейтър й бе набил обръчите и тя за нищо на света не би рискувала да си навлече гнева му, оставяйки Томас Кел да й се изплъзне. Бяха й дадени указания да го забаламосва и тя бе твърдо решена да не го остави на мира, пък каквото ще да става.

— Един момент! — каза тя и дори вдигна ръка с дланта напред, сякаш Кел бе постъпил невъзпитано, позволявайки си да я прекъсне. — Джим държеше да получите обща представа за нашите позиции по всички тези въпроси, преди да седнете заедно и да разисквате по-нататък. Както може би знаете, министър-председателят беше доста критично настроен към политиката на Съединените щати в Близкия изток и направо враждебен към Израел, особено след онзи инцидент с флотилията от 2010 г., но пък с радост прие на турска земя радарни системи на НАТО и подкрепи, макар и мълчаливо, отстраняването на Асад като държавен глава на Сирия, страна-клиент на Иран и Русия. С други думи, господин Кел, понастоящем ние гледаме на турското ръководство нееднозначно. Господин Ердоган сложи юзди на военните, стабилизира лирата, под негово ръководство бе постигнат бум в износа и в чуждестранните инвестиции, главно от държавите в Залива, но същевременно се опита да пренапише Конституцията с цел придобиване на по-голяма лична власт. За обикновения човек той е нещо като султан, хората нямат нищо против морализаторския и все по-авторитарен тон на неговото ръководство. Разбира се, за ревностните почитатели на Ататюрк той е обикновен демагог.

Против волята си Кел се възхищаваше на отракаността й. Чейтър сигурно й бе дал десет минути да се подготви, но тя не млъкваше вече половин час. Говореше уверено и гладко като университетски преподавател.

— И каква е равносметката? — Тя най-после хвърли поглед към бележките пред себе си. — С кого си имаме работа? С един ислямистки вълк в овча кожа, който ограничава светската държава, предизвиквайки трайни поражения в региона, или с единственият човек в същия този регион, на когото Западът може да има доверие?

— Вие ми кажете — отвърна той. — Явно знаете всички отговори. Пък аз си мислех, че съм дошъл тук, за да обсъждаме смъртта на Пол Уолинджър.

Моузес така и не успя да отговори на въпроса му. Като театрален актьор, чакал зад кулисите подадената реплика, Джим Чейтър влезе в стаята, разперил широко ръце. Щом го видя, Кел се надигна инстинктивно от стола си и се остави да бъде притиснат в мечешка прегръдка, топла и искрена като целувката на Юда.

— Том! Така се радвам…

Американецът не довърши изречението си и направи крачка назад, за да огледа Кел. Устата му беше разтегната в лукава усмивка; очите му, сини като метличина, излъчваха умела имитация на добронамерено разбирателство. Чейтър изглеждаше точно така, както Кел го бе запомнил — нисък, набит и неописуемо самодоволен. С набола брада, протрити джинси и маратонки.

— Извинявай, че се наложи да ме чакаш. Нямах избор. Как се отнася Катрин с теб? Изложи ли ти мегаломанските си теории за Америка като център на Вселената? И за Турция като най-важната държава между Ню Йорк и Пекин?

— Нещо такова.

По принцип на това място Кел би се засмял добродушно, отстъпвайки на Чейтър лесна победа; навремето неизменно бе изхождал от презумпцията, че е най-добре да изчеткаш Братовчедите. Сега обаче, като свободен радикал, той бе констатирал, че все пак държи да запази известно достойнство. Томас Кел вече не гледаше на себе си като на човек на службите. Щом погледнеше Чейтър, не виждаше насреща си един добродушен, бъбрив янки, верен съюзник със своите добри и лоши страни. Виждаше човек, който бе забравил човешкото у себе си в една затворническа килия в Кабул. Кел си спомняше вонята и насилието, цялата отмъстителност, нагнетена в онова тясно пространство, и изпитваше срам, че бе станал съучастник във всичко онова.

— Та колко дни смяташ да поостанеш в нашия град?

Кел имаше билети за нощния влак до Истанбул, но не държеше Чейтър да го знае.

— Няколко — отвърна той.

Катрин ги наблюдаваше с тихата почтителност на новобранец. Кел се надяваше тя скоро да си тръгне.

— Аха? И гот ли си прекарваш?

— Не бих казал.

Дори човек с непоклатима самонадеяност като Джим Чейтър би разбрал по тона му, че е прекалил. Време беше да му изкаже съболезнования за загубата на неговия приятел и колега.

— Така, така. Виж, Том, всички тук бяхме шокирани от новината за Пол. Каква трагедия! Изпратих телеграма до Лондон от името на целия състав. Дали си я видял?

Кел отговори, че не я е виждал, с което отвори удобна вратичка за Чейтър.

— Та така. И сега с какво се занимаваш? Разбрах, че си вън от играта. После, че си пак вътре. Какъв ти е статусът? С какво можем да ти бъдем от помощ?

В този момент Катрин сметна за нужно да се изниже от стаята. („Господа, оставям ви да си поговорите на спокойствие.“) Кел се здрависа отново с нея, каза й колко му е било приятно да се запознаят и долови нотка на възхищение в погледа, който Чейтър й хвърли, докато излизаше; цялата й стойка издаваше самочувствие от добре свършена работа.

— Умничка ми е тя — каза той, кимвайки след нея. — Интересна жена.

— Няма съмнение — отвърна Кел, но в отсъствието на Катрин отношението на Чейтър изведнъж се промени. Стана такъв, какъвто Кел го бе запомнил от Кабул: циничен, пресметлив, индиферентен.

— И така — каза той, като прекара длан по ниско остриганата си посивяла коса, — ти не ми отговори на въпроса.

— В играта съм. Амилия чака отговори. И изпрати мен.

— Тъй, тъй. — В тона на Чейтър се четяха и недоверие, и значителна доза надменност. — Е, за какъв ранг става дума? В какво качество си тук? На шеф на бюрото в Анкара? Ние много си падаме по свежа кръв, Том. Действа възбуждащо.

Кел познаваше добре играта, в която се опитваше да го вкара. Разполагаше ли Томас Кел с нужния допуск, с нужния статут, за да заслужи пълен брифинг от Джеймс Н. Чейтър? Или беше просто напомпан с неоправдано самочувствие съдебен лекар, дошъл да извърши задочна аутопсия на Пол Уолинджър?

— Имам допуск на най-високо ниво — отвърна натъртено Кел. — Същия, какъвто винаги съм имал. И какъвто винаги ще имам. Дъг Тремейн няма да бъде шеф, ако това се опитваш да ме попиташ.

— Знам какво се опитвам да те попитам. — Макар да се въртеше леко на стола си, сините очи на Чейтър не изпускаха Кел и за миг. — Значи ти все още си човешкото лице на Шефката? И й имаш доверие след всичко, което ти причини?

Кел разпозна този изпитан похват при воденето на разпит: Чейтър се опитваше да го изкара от равновесие.

— И двамата настояваме за отговори — каза той, без да се поддаде на провокацията. — Миналото е чужда територия.

Чейтър издаде носов звук като човек, мъчещ се да определи източника на необичайна миризма. Устните му бавно се разтегнаха в усмивка.

— Значи не си вече Свидетелят Х? Чух, че роднините на Гарани са получили обезщетение от правителството на Нейно величество. Том Кел няма да получи своя ден в съда.

— От чие име питаш, Джим? От свое или от страна на Управлението?

Чейтър вдигна ръце нагоре, сякаш се предаваше, после сплете пръсти отзад на тила си. Имаше вид на човек, който се кани да си подремне на стола. Не каза нищо, но усмивката не напускаше лицето му.

— По въпроса за инцидента с Пол — каза Кел. Беше вече единайсет без петнайсет. — За онази самолетна катастрофа. Засега смятаме, че причината е повреда в двигателя. Разбира се, черна кутия не е имало. Опитваме се да проследим последните действия на Пол, да изчистим последните неясноти.

— Неясноти ли има, Том?

Това можеше да е и въпрос на загрижен съюзник, но по-вероятно бе поредният опит на Чейтър да изкара Кел от равновесие, намеквайки за някакви неразбории в МИ6.

— Всичко е наред.

— Пол е бил през цялото време в отпуск?

— Ъхъ.

— На Хиос?

— Точно така.

— Имал е къща там?

— Поне аз не знам такова нещо.

Чейтър погледна навън през прозореца. За момент очите му сякаш се фокусираха върху катерушката.

— А жена да има замесена в тази история?

Кел усети, че Чейтър вече знаеше отговора на въпроса си.

— Пак ти казвам, и да е имало, не съм в течение.

— Че какво, по дяволите, е търсил там?

— Това е неяснотата, за която говоря.

На Кел му се строи, че чува деца да си играят вън, но когато погледна към градината, тя беше празна.

— Чух, че си се развел.

— Къде го прочете пък това? Във „Форин Афеърс“?

Кел бе раздразнен, но не и учуден от тази недискретност. Беше в кръвта на Чейтър да си вре носа в личния живот на колеги, да подпитва, да се ослушва за клюки и пикантерии и после да обяви наученото на официална среща.

— Не помня — отвърна Чейтър, очевидно лъжейки. — Може би в „Нешънъл Инкуайърър“. — Той се надигна рязко на стола и се надвеси напред върху бюрото, мазно ухилен. — Значи трябва да те обзаведем с момиче, докато си в града.

— Ти да не би да чукаш чуждо, Джим? — Чейтър не отговори, този път остроумието му изневери. — Благодаря, няма нужда.

Чейтър се направи на обиден или поне на трайно загубил интерес към темата. Беше свел поглед надолу, към повърхността на бюрото.

— Значи повреда в двигателя, а?

Пак подпитваше за Хиос. Кел вече не се съмняваше, че Братовчедите се бяха сдобили със собствена информация за инцидента с Уолинджър. Той реши да рискува, за да види каква ще бъде реакцията на Чейтър, като чуе името.

— Пратих мои хора да говорят с механика, който е подготвил самолета на Пол преди излитане — каза той. — Янис Христидис.

— Вярно ли, бе? — Чейтър погледна към часовника си. — Ей, трябва да приключваме. Имам друга среща в единайсет.

— Същото си казах и аз още в десет.

— Touché — каза Чейтър.

— Не може ли да поговорим поне за Догубаязит? — предложи Кел.

Чейтър го погледна, сякаш му бе предложил подкуп.

— Тук?!

— Ами къде другаде? — Кел погледна навън през прозореца, както Чейтър преди малко. — Не беше моя идеята да се срещаме до детска площадка.

— Грешката е на Катрин — заяви Чейтър, прехвърляйки вината на младата си колежка със същата лекота, с която бе вързал китките на Ясин Гарани. — Не знаеше кой си и защо идваш. — Извинението на Чейтър остана да виси във въздуха. Той срещна погледа на Кел. — Виж, вече е късно да се местим. Ще трябва да се видим някой друг път.

— Кога? — попита Кел, като погледна многозначително часовника си. — Днес следобед? Утре сутринта?

Той не се съмняваше, че пет минути след края на срещата им Чейтър ще е в бюрото на ЦРУ на горния етаж, за да поръчва справки за Янис Христидис.

— Няма да стане — отвърна американецът. — Утре по обед летя за Вашингтон, дотогава всичко ми е запълнено.

— Кога се връщаш?

Чейтър се загледа в горния ръб на предпазната стена около детската площадка, сякаш се надяваше да му подскаже отговора.

— След около седмица.

Братовчедите знаеха нещо. Поведението на Чейтър беше много показателно за позицията на ЦРУ по случая „Уолинджър“.

— Да се надяваме, че тези стени нямат уши — каза Кел. Отвън по коридора се чуха стъпки, мъжки глас казваше на някого: „Става, утре в шест, до скоро!“. Чейтър вече не гледаше навън през прозореца. — Очакваме доклада ви за Хичкок. Някаква идея кога може да го получим?

— Съвсем скоро.

— Какво означава това? Утре? Вдругиден? Или ще го отнесеш със себе си до Вашингтон, да ти поотлежи?

Последният въпрос накара Чейтър да се усмихне.

— До седмица, Том. Някъде там. Все още имаме — той с удоволствие зае фразата от Кел — да изчистим някои неясноти…

Нямаха какво повече да си кажат. До кръглия час оставаха три минути, но Джим Чейтър поглеждаше към часовника на всеки двайсет секунди.

— Има ли възможност да поговоря с Тони Ландау? — попита Кел.

Ландау беше агентът на ЦРУ, придружил Уолинджър до иранско-арменската граница.

— Защо не? — отвърна Чейтър. — Ако ти се ходи до Хюстън. — Кел понечи да отговори нещо, но Чейтър реши да съкрати оставащото време. — Виж, ако питаш мен, ние дори не знаем дали Хичкок е бил в колата. Цялата история може да е била блъф. Съществуваше ли изобщо такъв агент?

Това беше безумно обвинение, не на последно място, защото намекваше, че МИ6 са се оставили да бъдат водени за носа от ирански агент-провокатор. Защо го правеше Чейтър?

— Никой не е в състояние да потвърди, че го е видял с очите си, Том. Никой не знае със сигурност кой е бил в колата.

— Хайде стига! — отвърна Кел. — Та вие го заснехте на видео, дявол да го вземе!

— На което не се виждаше нищо. Пътникът в колата беше с брада като меча кожа. Кой би могъл да каже със сигурност, че това е бил Садек Мирзаи?

— Какво се опитваш да ми кажеш? Че твоите източници в Техеран са виждали Мирзаи да се разхожда по улицата? Че иранското разузнаване е направило цялата тази инсценировка, жертвайки двама свои служители?

— Кой знае дали са били техни служители? — Чейтър изгледа презрително Кел, сигурно заради ролята на Уолинджър в провала на операцията. — Могли са да бъдат всякакви. Двама пандизчии с доживотни присъди, подмамени да изкарат по някой долар за семействата си. — Чейтър се надигна, като разтриваше с длан нещо на левия си бицепс, което приличаше на ухапано от комар. — Виж, всичко това ще го прочетеш в доклада ми. — Явно разговорът беше приключил. — Ще се видим след седмица, Том. А дотогава го давай по-полека.

 

 

При влизането в посолството Кел беше накаран да остави мобилния си телефон на съхранение. Апаратът му бе върнат от един морски пехотинец с бръсната глава, но на практика беше вече неизползваем. Чейтър и хората му бяха разполагали с повече от час, за да му качат софтуер за засичане на разговори, с какъвто само те разполагаха. Дори да не го бяха направили, Кел не искаше да рискува. Той отиде до едно бистро на три преки от посолството, записа на листче хартия номерата на Мариана и Адам, извади СИМ картата и изхвърли телефона в едно кошче за боклук. После пресече улицата и се обади на Мариана от телефонната кабина на отсрещния тротоар.

— Мариана, Крис Хардуик е на телефона.

— Крис!

Гласът й звучеше бодро и развълнувано. Кел предположи, че е сама в офиса; едва ли щеше да показва така радостта си, ако Делфас слухтеше наоколо. Няколко минути си разменяха любезности — Мариана го постави в течение на семейните новини, — докато най-после той успя да насочи разговора към вилата на Цецилия Шандор.

— Спомняш ли си, когато ми спомена, че си видяла Пол Уолинджър да разговаря с някого в един ресторант, недалече от офиса ви?

Ако Мариана бе изненадана от въпроса му, с нищо не се издаде.

— Да, разбира се — отвърна ентусиазирано тя. — Мъжът с брада.

— Точно така. В кой ресторант бяха? Този на първия етаж под вас ли?

Мариана вече му бе казала, че не са били там, но Кел трябваше да започне отнякъде, за да открие вярното място.

— Не, не! — отвърна бързо тя, точно както бе очаквал. — Мисля, че беше „Марикас“. Да, сигурна съм, че беше „Марикас“.

— Как се пише? — Кел си записа името в тясната и душна телефонна кабина. Оттук нататък беше лесно. — Имам чувството, че се отбих там за кафе една сутрин.

— Да — отвърна Мариана. — Много е възможно.

Кел прочисти гърлото си. Зададе още три въпроса за семейството на Мариана — беше си дал труда да запомни имената на майка й и баща й, — после намекна, че трябва да влиза на среща.

— Надявам се докладът ми да бъде готов до края на седмицата — каза той.

— Сигурно много работа си свършил, Крис! — Мариана звучеше покрусена, че разговорът, самото им познанство отива към своя неизбежен край. — Така ми се иска да се видим пак — каза тя.

Кел си даваше сметка за абсурдната жестокост на лъжите си. Навремето, като млад, бе изпитвал садистично задоволство от умението си да манипулира хората, но това бе отдавна минало. Един мъж на четирийсет и четири не бива да се гордее, че е накарал една самотна жена да се чувства харесвана.

— На мен също — каза той и се напсува мислено.

— Кога ще се върнеш да ме видиш? — попита тя.

Кел си я представи сама в офиса, леко зачервена, а отвън крещяха чайки. Вербовката на агент е акт на прелъстяване.

— Едва ли ще е толкова скоро — каза той, като се насилваше гласът му да не прозвучи студено или безразлично. — Освен ако не ми се отвори път към Гърция, може би на почивка.

— Би било прекрасно да се видим пак — каза тя. — Моля те, нека държим връзка.

— Да. Непременно.

Кел затвори телефона и запали заслужена цигара. Тръгна обратно към хотела. В края на добре поддържания градски парк забеляза друга телефонна кабина, изчака си реда зад някакъв сириец по анцуг и набра атинския номер.

Адам Хейдък си беше на бюрото.

— Имам задачи за теб.

— Казвайте, сър.

Отсреща през улицата двама полицаи с отегчен вид проверяваха наслуки номера на преминаващи коли и мотопеди. Турция си оставаше полицейска държава.

— Задачите включват отиване до Хиос с екип от „Технически операции“. Което на свой ред предполага одобрение от Лондон.

— От Амилия? — попита Адам.

— От Шефката — отвърна Кел.