Чарлс Къминг
По-студената война (41)

41

— Какво означава според теб?

— Не е ли очевидно? — отвърна Кел.

Намираше се в звукоизолираната стая, със същите подгизнали от пот дрехи, които бе носил цял ден, и разговаряше с Амилия в Лондон. Беше десет и половина в Турция, осем и половина във „Воксхол“. Погледът на Амилия се бе спрял на последния абзац от документа на Клекнър, който бе получила с криптирана телеграма преди час.

Ликвидиране ЦШ? Защо? Обяснение? ПУ компрометиран? Предлагам ОК вт 30-пт 3 (потвърди есемес).

— Явно се прави връзка с Цецилия Шандор — каза Кел. — „ПУ“ би трябвало да е Пол.

— Разбирам това, Том.

— Тогава кое в казаното от мен те смущава?

Разговорът продължаваше вече близо час и търпението му започваше да се изчерпва. Не беше хапвал нищо от закуска, Рейчъл не му бе отговорила, когато се бе опитал да се свърже с нея от ферибота, а в звукоизолираната стая беше толкова студено, че се бе навлякъл със зимно палто, взето назаем от склада за изгубени вещи на консулството, което на всичко отгоре му беше и тясно. Беше се надявал от острова да отиде направо на летище „Сабиха Гьокчен“ и да вземе късния полет за Лондон, но откритието на тайника като доказателство за измяната на Клекнър — плюс възможното съучастие на Пол — бе объркало сметките му. Освен това бе измъкнал Амилия от важна среща на „Уайтхол“ и я бе докарал под пара на „Воксхол Крос“, за да говори с него.

— Нищо не ме смущава — отвърна троснато тя, реагирайки по очаквания от Кел начин на арогантността му. Тонът й бе станал надменно-снизходителен, както този на Клеър, когато почваха да се карат. — Исках просто да се допитам до теб. Например какво смяташ, че следва да се разбира под „компрометиран“? Пол вербуван агент ли е бил или наивна марионетка? И защо Клекнър се е загрижил за него?

— Защо се е загрижил ли?

В този миг Кел си представи бъдещето си като Анкара/1 и си каза, че тези безкрайни разговори с Лондон няма как да не му опротивеят до смърт, докато Рейчъл отдавна ще е напуснала живота му и ще се чука с някое лъскаво младо юпи в снобския му апартамент в Шордич. А самият той ще е затъпял и душата му ще е хванала мазоли от работа, от вербовки на агенти, от събиране на информация и писане на доклади като единствения начин да я забрави. През последните седмици беше започнал да възприема звукоизолираната стая като една от онези тапицирани отвътре килии, в каквито държат прекалено опасните луди; хладилник, в който го бе поставила невидимата сила, контролираща живота му. Разбира се, че би било по-добре, ако можеше да е сега в Лондон, да поспори директно с Шефката, лице в лице, и после да си иде у дома, в познатия апартамент, сред познатите книги и картини. И да си легне в леглото до Рейчъл.

— Защото убийството на Шандор беше грешка — каза той. — Само привлича внимание върху него. Някой ще открие, че Цецилия се е виждала с Пол, и ще почне да задава неудобни въпроси.

— Точно така.

Кел чу подрънкване на лъжичка в чаша; звукът му прозвуча донякъде като сигнал за предстоящ тост. Сигурно Амилия си бе направила кафе от новата машина в кабинета си.

— По въпроса за Уолинджър няма развитие — добави той. — Или е съзнавал, че Шандор е агент на СВР, следователно й е бил съучастник, или не го е знаел. Това, което ми звучи странно, някак не на място, е загрижеността на Клекнър за една операция, осъществена от СВР. Ако Минасян е бил водещ агент и на двамата — единия от ЦРУ, другия от МИ6, — може и да ги е информирал един за друг, но все пак е било рисковано. Удвоява шансовете, ако единият бъде хванат, да изпее и другия.

— Именно. — Амилия явно беше доволна, че с Кел разсъждават по сходен начин. — Макар и двамата да сме на мнение, че в професионално отношение цялата тази операция се провежда твърде ексцентрично, ако трябва да бъда по-деликатна.

— Да, и двамата сме на това мнение.

Кел закопча палтото до брадичката си и отхапа една гризина — единствената храна, която бе слагал в уста през последните осем часа, ако не се брояха шепа бисквитки, които откри в една купа във фоайето на консулството.

— Том?

— Да?

— Трябва да уведомя Братовчедите.

Тъкмо това бе очаквал да каже. Наличието в ЦРУ на къртица, вербувана от СВР, бе само по себе си катастрофа; фактът, че първи я бяха засекли британците, щеше да представлява допълнително унижение за хората в Лангли и да ги направи завинаги длъжници на Лондон. И въпреки това Кел подскочи като ужилен от думите й.

— Това е единственото, което не бива да вършим. Засега.

— Защо?

— Защото онези ще се опитат да изкарат Пол виновен за почти всичко. Да кажем, че най-страшните изтичания на информация, тези за Хичкок и Айнщайн, са дошли от наша страна. Ние сме длъжни да изчистим всякакви подозрения към него, като открием истината за взаимоотношенията му с Шандор и Минасян.

— Нямаме време за това — отвърна Амилия. — Американците трябва да знаят. На Джим Чейтър трябва да му бъде казано.

— Всяко нещо с времето си. Клекнър пътува за Англия, нали?

— Да.

— Ами извикай ме в Лондон. От вторник до петък той ще е на наш терен, а знаем, че там сме в състояние да го контролираме. Остави ме да прехвърля операцията по следенето му от Истанбул в Лондон, да върна екипа у дома, да му зачисля няколко чифта нови очи и крака. Клекнър иска да говори за убийството на Шандор. Така ще ни заведе при водещия си офицер.

— Ами ако го изгубим? Ако ни се изплъзне?

— Ами тогава ще сме го изгубили.

Кел разбираше, че на Амилия й е нужен в Истанбул. Чакаше го работа: да се опита да постави камери около тайника, да засече сигнала, с който Клекнър уведомяваше Минасян, че има продукт, да измисли начин да закара на Бююкада достатъчно голям екип за наблюдение, който да не изпуска от очи Абакус при следващото му отиване там. Кел щеше да предложи МИ6 да поеме изцяло контрола върху тайника и да захранва СВР с плява, от която в Москва да им се замътят мозъците. Но Лондон означаваше Рейчъл. Кел искаше да бъде с нея, дори само за няколкото дни, през които Райън Клекнър щеше да остане в града. Достатъчно време, за да проследи американеца до бърлогата на водещия му офицер, но и за да възобнови връзката си с любимата жена.

— Няма нужда да идваш тук, Том.

В тона й Кел долови извинителна нотка, сякаш искаше да му спести пътуването.

— Разбира се, че има. Трябва да поговорим на четири очи, да подготвим всичко за идването на Райън. Ще взема ранния полет на Бритиш Еъруейс утре сутринта, ще се видим към обед.

— Ами конвоят на Червения кръст?

— Какво конвоят?

— Ще оставим руснаците да предупредят Асад? Това ли е позицията ти? — Амилия сякаш подлагаше на съмнение моралните му устои. — Ако конвоят бъде разкрит и ударен и Джим разбере, че сме знаели, няма да се зарадва особено.

— Откога ти пука толкова за Джим Чейтър?

Това се оказа по-добър отговор, отколкото го бе замислил Кел, защото засягаше пряко лоялността на Амилия към своите.

— Добре казано — рече тя с подобаваща нотка на презрение към човека, който за малко не бе съсипал кариерата на Кел. — И все пак не ми допада идеята хора на Червения кръст да бъдат арестувани и разстреляни от сирийците, след като сме можели да ги спасим.

Кел се запита какъв ли отговор очакваше от него Амилия. Тя не можеше да не вижда колко важно е да се отложат всякакви разговори с Лангли.

— И на мен не ми допада — отвърна той. — Но нямаме избор. Кажеш ли на Джим, той ще те попита откъде сме научили, че строго секретна пратка американско оръжие е била на път за Свободната сирийска армия. Ако пък предупредим шофьора, руснаците ще се сетят, че има пробив в тайника на Клекнър.

— Странични щети, а? — каза Амилия, сякаш държеше Кел да поеме отговорността за онова, което предлагаше.

— Странични щети — отвърна той.