Чарлс Къминг
По-студената война (2)

2

Ебру Елдем не си спомняше кога за последен път си бе вземала почивен ден. „Една журналистка — бе й казал веднъж нейният баща — никога не почива.“ И беше прав. Животът беше една безкрайна човешка история, която си струваше да се отрази. Ебру винаги надушваше интересната гледна точка, всяка най-дребна житейска случка й подсказваше сюжети за колонката й във вестника. Докато разговаряше с обущаря, който поправяше токовете й в „Арнавуткьой“, в главата й се оформяше коментар за умиращите дребни занаятчийски дюкянчета в Истанбул. Винаги когато се спреше пред сергията на онзи симпатяга от Кония, който продаваше плодове на местния пазар, разговорът им се превръщаше в статия за земеделието и икономическата миграция в Анадола.

Всеки номер в телефонното й тефтерче — а Ебру смяташе, че е събрала повече номера от който и да било журналист на нейните години в Истанбул — предлагаше готов материал, който само чакаше да се доразвие в текст. Стига да имаше сили и упоритост, за да стигне и до него.

Но този ден Ебру бе оставила настрана творческите си трепети и професионални амбиции и твърдо решена да си почине, макар и само за едно денонощие, бе изключила мобилния си телефон. Това беше сериозна саможертва! От осем часа сутринта — самият факт, че бе останала толкова до късно в леглото, беше нечуван лукс — до девет вечерта тя бе решила да забрави за всякакви имейли и съобщения във Фейсбук и да си живее живота като една необвързана жена на двайсет и девет, каквато си беше — без ангажименти, задължения и отговорности, освен пред самата себе си, пред спокойствието и щастието си. Е, да, по-голямата част от времето до обед бе прекарала в пране и разтребване на потъналия в хаос апартамент, но след това си бе позволила чудесен обяд със своята приятелка Бану в един ресторант в „Бешикташ“, купила си бе нова рокля от булевард „Истиклял“, както и новия роман на Елиф Шафак, от който бе успяла да прочете цели деветдесет страници в любимото си кафене в „Джихангир“, и накрая се бе срещнала с Райън за по едно-две мартинита в бар „Бльо“.

През петте месеца, откакто се познаваха, връзката им се бе развила от мимолетна свалка без последици в нещо доста по-сериозно. Когато се запознаха, срещите им ставаха почти изцяло в спалнята на апартамента му в „Тарабия“, където — Ебру не се съмняваше в това — Райън бе водил или продължаваше да води и други момичета, но с нито една от тях не бе постигнал такава пълноценна връзка, нито една не го бе предразположила да се разкрие така изцяло, да разголи душата си. Тя го усещаше не толкова по думите, които шепнеше в ухото й, докато се любеха, а по-скоро по начина, по който я докосваше, по който я гледаше в очите. Опознавайки се взаимно, те бяха разговаряли за семействата си, за политическия живот в Турция, за войната в Сирия и задънената улица, в която се бе озовал Обама с несговорчивото мнозинство в Конгреса — за какво ли не. Ебру беше изненадана от солидните знания и разумните възгледи на Райън по политически въпроси. Той я бе въвел в компанията си. Ставало бе дума да отидат заедно на пътешествие, дори да се запознаят взаимно с родителите си.

Ебру знаеше, че не е красавица — във всеки случай не хващаше погледа като някои от момичетата, които си търсеха я съпруг, я възрастен покровител в бар „Бльо“, — но в нея имаше мозък и страст, а мъжете харесваха това у една жена. А пък щом се сетеше за Райън, тя си казваше колко е различен от всички други мъже, които познаваше. Копнееше и за топлината на физическия контакт, разбира се — той определено знаеше как да бъде с жена и да й достави удоволствие, — но особено жадуваше за интелектуалното му присъствие и неизчерпаемата енергия; досега никой не се бе отнасял към нея с такава обич и респект.

Днешният ден беше типичен за тяхната връзка. Изпиха много коктейли в бар „Бльо“, отидоха да вечерят в „Мейра“, говориха си за книги, за безразсъдството на „Хамас“ и Нетаняху. Към полунощ се прибраха, залитайки, в апартамента на Райън, като започнаха да се разсъбличат един друг още в антрето, преди да се бе затворила вратата зад гърба им. Втория път го направиха в спалнята, върху набраните килими на пода, на светлината на лампиона с повреден абажур, който Райън така и не намираше време да поправи. След това Ебру полежа в прегръдките му, като си казваше наум, че никога не би помислила за друг мъж. Най-после бе намерила този, който я разбираше и й помагаше да бъде самата себе си.

Тялото й още ухаеше на дъха на Райън, на потта му, докато се измъкваше тихомълком от сградата малко след два сутринта. Райън хъркаше блажено в леглото, когато тя хвана такси за „Арнавуткьой“, взе си душ и си легна, защото само след четири часа трябваше да става за работа.

Бурак Туран от Националната полиция на Турция обичаше да казва, че хората се делят на две категории: такива, които нямат нищо против да стават рано сутрин, и такива, за които такова действие е непоносимо. Като житейско правило това му служеше много добре. Хората, с които си струва да се общува, не си лягат веднага след сериала по телевизията, нито пък скачат от леглото, свежи като краставица, в шест и половина сутринта. С такива хора трябва да се внимава. Те държат на реда, обичат да се месят в живота на другите, често са работохолици или религиозни фанатици. Туран се смяташе за представител на другата категория — за човек, държащ да извлече най-доброто от живота, изобретателен и широкоскроен, душа на всяка компания. След приключване на работа например той обичаше да се разтовари на чаша чай и сладки приказки в един популярен клуб на улица „Мантиклал“, недалече от полицейския участък. Обикновено майка му приготвяше вечеря, после той отиваше на бар и си лягаше между дванайсет и един след полунощ, често по-късно. Иначе кога би могъл да намери време, за да се радва на живота? Кога би могъл да се среща с момичета? Ако човек само работи, ако всяка вечер се вайка дали ще успее да се наспи, що за живот е това? Бурак съзнаваше, че не е най-усърдният служител на закона в техния участък, но нямаше нищо против да си кротува в службата, докато други, по-напористи, получават повишения. Какво го интересуваше него това? Стигаше му заплатата да си тече, да се вижда с приятелката си Джансу в почивните дни, да гледа мачовете на „Галатасарай“ по телевизията в събота вечер — нищо повече не искаше от живота.

Но не всичко беше идеално. Разбира се, животът си имаше и своите неудобства. Едно от които беше, че с напредването на възрастта му ставаше неприятно да изпълнява заповеди на далеч по-млади от него началници. А това се случваше все по-често. Поколението след него настъпваше, заплашвайки да го избута встрани. Освен това Истанбул бе станал огромен град, пренаселен до немай къде. Пък и тези хайки, които организираха от две години насам — все призори или в малките часове на нощта, — обикновено срещу хора, замесени по някакъв начин с кюрдския проблем, но понякога и по други поводи.

Като днес например. Някаква журналистка била написала нещо си за крайнодясната „Ергенекон“ или за ПКК — и той не знаеше точно за коя от двете организации — и им бяха спуснали указания да я арестуват. Колегите му си говореха за това в полицейската камионетка, паркирана пред жилището й. Работела в „Джумхуриет“. Елдем се казвала. Лейтенант Метин, който имаше вид, сякаш три дни не бе спал, промърмори нещо за „терористична връзка“, докато слагаше жилетката си. Какво ли не са готови да повярват някои хора? — рече си Бурак. Нима Метин не знаеше как работи системата? Той беше готов да се обзаложи десет към едно, че въпросната Елдем бе настъпила по мазола не когото трябва от управляващата партия и моментално някой около Ердоган бе решил да я пореже за назидание на останалите. Така работеха онези по върховете. От такива хора трябваше да се пази. От рано ставащите.

Бурак и Метин бяха част от тричленния екип, изпратен да арестува Елдем в пет часа сутринта. Те знаеха какво се иска от тях. Да вдигнат патърдия, да събудят съседите, да я уплашат до смърт, да я влачат надолу по стълбите към камионетката. По време на последната подобна операция преди няколко седмици Метин бе вдигнал една снимка от бюфета на някакъв нещастник и я бе пуснал с трясък на пода, изживявайки се като ченге от американски сериал. Но защо бе нужно да правят всичко това посред нощ? Това бе един въпрос, на който Бурак така и не успяваше да си отговори. Не можеше ли просто да я приберат, докато отива на работа, или да наминат покрай редакцията на „Джумхуриет“?

Вместо това трябваше да нагласи онзи противен будилник за три сутринта, за да бъде в участъка в четири, след което да виси цял час в камионетката с натежала глава, вцепенен от умора и безсъние, с омекнали мускули и мътен поглед. А в такова състояние Бурак ставаше раздразнителен. Някоя изтървана дума, малко закъснение в часа на операцията, какъвто и да било непредвиден проблем — и той бе готов да се сръфа с колегите си. Когато изпаднеше в такова състояние, нито храна, нито чай помагаше. Той просто мразеше да му се налага да става от леглото, когато цял Истанбул спеше дълбоко.

— Час? — попита Аднан. Както беше седнал зад волана, явно го мързеше да погледне дори часовника на бордното табло.

— Пет — отвърна Бурак, който нямаше търпение да започнат и да приключат с тая история.

— Без десет — поправи го Метин.

Бурак му хвърли гневен поглед.

— Майната му — каза Аднан. — Да вървим.

Първото, което Ебру усети от провеждащата се акция, беше някакъв рязък шум съвсем близо до лицето си, който впоследствие си даде сметка, че е бил от разбиването с ритник на вратата на спалнята. Тя се надигна уплашено в леглото — беше гола — и изпищя, понеже си помисли, че нахлулите в стаята й мъже искат да я изнасилят. Беше сънувала баща си и двамата си племенници, но сега трима непознати се бяха скупчили около леглото й, ровеха в дрехите й, крещяха й да се облича, наричаха я „мръсна терористка“.

После разбра какво става. Отдавна очакваше с ужас този миг. Всички се бояха. Колегите й подбираха внимателно думите си, сюжетите на статиите си, защото един погрешен ред, един непредпазлив намек, едно недотам обосновано допускане, и човек като нищо отиваше зад решетките. Съвременна демократична Турция си оставаше една полицейска държава. Каквато винаги е била. И каквато винаги щеше да бъде.

Единият от мъжете вече я влачеше нанякъде, като й крещеше да мърда по-живо. За неин срам, Ебру се разплака. Къде бе сгрешила? Какво бе написала? Докато се обличаше, докато нахлузваше бикините си, после джинсите, й хрумна, че Райън би могъл да й помогне, Райън имаше и пари, и влияние, той щеше да направи всичко по силите си, за да я спаси.

— Остави го! — излая единият от мъжете.

Опитала се бе да си вземе телефона. Забеляза името на баджа му: ТУРАН.

— Искам адвокат! — изпищя тя.

Бурак Туран поклати глава.

— Никакъв адвокат няма да ти помогне — каза той. — А сега се облечи, дяволите да те вземат!