Чарлс Къминг
По-студената война (10)

10

„Вербовката на агент е акт на прелъстяване — бе казал инструкторът във Форт Монктън на амбициозните курсисти от британските тайни служби през далечната есен на 1994-та. — При агенти от другия пол номерът е да бъдат прелъстени, без да ги… хм, прелъстяваме в действителност.“

Кел си спомняше многозначителния кикот, преминал като вълна през банките в залата, изпълнена с млади, физически активни мъже, всеки един от които вероятно в този момент се питаше как ли би постъпил в реална ситуация на сексуално привличане към чужд източник на информация. Такива неща се случваха, естествено. Да спечелиш доверието на непознат, да го убедиш да ти повярва, да го заставиш да постъпи така, както очакваш от него, понякога противно на онова, което му подсказват собствените инстинкти — нима всичко това не минаваше през леглото? Често добрите агенти бяха интелигентни, амбициозни млади хора с емоционални нужди; умелото им ръководене изискваше смесица от ласкателство, човешка доброта и емпатия. Нима работата на шпионина не беше да изслушва, да направлява, да демонстрира сила, често при невъзможно трудни обстоятелства?

Мъжете, които британското разузнаване наемаше на работа, нормално бяха физически привлекателни екземпляри; жените също. На няколко пъти в кариерата си Кел бе изпадал в ситуации, когато, стига да бе пожелал, нямаше да му е никак трудно да преспи с агент от другия пол. Тези жени имаха пълно доверие на своя водещ офицер, възхищаваха се от него, бяха готови на всичко, за да му угодят. Професията на шпионина е обгърната в мистика, която, за добро или лошо, действа като афродизиак. По същата причина атмосферата между стените на Темз Хаус и „Воксхол Крос“ често биваше оприличавана на публичен дом, особено по отношение на по-младите служители. Тайнствеността пораждаше интимност. Един разузнавач би могъл да обсъжда работата си единствено с колеги. Често това ставаше вечерно време, на по едно-две питиета в бара на МИ5 или в някоя местна кръчма. Неизбежно нещата поемаха по естествения си път, било в родината или зад граница. Това се смяташе за нещо нормално в тяхната професия, а беше и една от причините броят на разводите в британското разузнаване да гони този в Бевърли Хилс.

При агенти от другия пол номерът е да бъдат прелъстени, без да ги прелъстяваме в действителност. Тези думи на инструктора отекваха в съзнанието на Кел, докато седеше в три без четвърт при вълнолома на пристанището и поглеждаше към прозорците на „Вила Ангелис“. Точно в три и една минута Мариана и Делфас излязоха от офиса за едночасовата си обедна почивка. Делфас слезе направо в ресторанта на долния етаж, където бе поздравен от постоянната клиентела, съставена изцяло от мъже, насядали под тентите на терасата. Мариана се отправи пеша на юг по пътя, който минаваше покрай пристанището. Кел я последва на дискретно разстояние и я видя как влезе в друг ресторант, непосредствено до фериботния терминал. От мястото, където се намираше, виждаше ясно масата й. Отстрани на ресторанта имаше втора врата, през която можеше да влезе, без тя да го забележи. Щеше да седне, да си поръча нещо за ядене, после да намери повод да мине, уж случайно, покрай масата й.

Той изтегли петстотин евро от един банкомат, влезе в ресторанта, кимна на сервитьорката и седна. След минута вече четеше менюто, след още една си бе поръчал наденици, пържени картофи и салата, както и половинлитрова бутилка газирана минерална вода. Мариана беше в противоположния край на помещението, зад бара; освен тях двамата в ресторанта имаше още петнайсетина клиенти. Кел не виждаше масата, на която бе седнала, но с влизането зърна горната половина от главата й.

Още щом сервитьорката му донесе бутилката вода, той стана и се упъти към бара. Обърна се надясно, сякаш търсеше с поглед тоалетната, но се загледа в масата на Мариана. Доловила нечие присъствие с периферното си зрение, тя вдигна глава и веднага го позна. Усмихна му се топло и остави книгата, която четеше.

— О, здравейте! — каза Кел, като си придаде вид на изненадан от неочакваната среща. За негова радост забеляза, че Мариана бе поруменяла цялата.

— Господин Хардинг!

— Хардуик. Наричайте ме Крис. Вие бяхте Мариана, нали?

Тя изглеждаше смутена, задето бе забравила името му.

— Какво правите тук?

Кел се извърна и посочи с глава към масата си.

— Същото като вас, предполагам. Отбих се да хапна.

— Обядвахте ли вече?

Мариана погледна към втория стол на масата, сякаш се мъчеше да събере куража да го покани при себе си.

— Току-що поръчах — отвърна той, широко усмихнат. — Вие какво си хапвате? Някаква супа, а? Изглежда вкусна…

Мариана погледна към купата с пилешки бульон пред себе си и повдигна лъжицата. За момент Кел се притесни, че ще му предложи да опита.

— Да, супа. Много съжалявам за Нико.

Кел реши да се прави на глупак.

— Нико?

— Шефът ми.

— А, тоя ли? Да, беше разочароващо.

Тя не се сещаше какво повече да каже. Кел погледна многозначително към вратата на тоалетната.

— О, извинете! — каза Мариана, схванала намека. — Не исках да ви задържам.

— Ни най-малко! — отвърна Кел. — За мен беше удоволствие да се запознаем тази сутрин.

Мариана явно не знаеше как да отвърне на комплимента му. Вдигна ръка към лицето си и приглади встрани гъстите си вежди с върховете на пръстите. Кел реши да запълни настъпилото мълчание, поставяйки стръв на кукичката.

— Просто бях разочарован. А така бих искал да разбера едно нещо: защо вашият телефонен номер е открит у господин Уолинджър?

В този момент Мариана определено имаше вид на човек, притежаващ отговора на простичкия му въпрос.

— Да — каза тя, посягайки машинално към гръбчето на книгата, сякаш се чудеше какво да прави с ръцете си. Руменината се бе дръпнала от бузите й, но видимо преливаше от желание да продължи разговора. — Нико е труден за понасяне, особено сутрин.

Кел само кимна, оставяйки мълчанието отново да ги обгърне като пелена. Мариана хвърли бърз, леко притеснен поглед към бара.

— Колко съм невъзпитана! — възкликна тя. — Та вие сте гост на нашия остров! Бихте ли желали да споделите масата ми? Не мога да ви оставя да се храните сам…

— Сигурна ли сте? — Кел усети леката, но безпогрешно различима тръпка на успешно осъществения план.

— Ама разбира се! — Мариана бе възвърнала обичайната си многословна дружелюбност. Лицето й сияеше. — Ще кажа на сервитьорката да донесе поръчката ви на моята маса. Стига да искате, разбира се!

— Би ми било много приятно.

Натам беше лесно. Кел от години не бе вербувал обект без негово знание, но умението да залага стръвта, да навива кордата, да извлича неусетно рибата на брега беше за него втора природа. „Осъществена правилно — бе им казал същият онзи инструктор във Форт Монктън през онази далечна 1994-та, — вербовката не би трябвало да прозвучи цинично или манипулативно. И двете страни трябва да имат усещането, че желаят едно и също нещо. Обектът трябва да остане с впечатление, че само вие сте в състояние да изпълните желанията му.“

Така Кел бързо откри границите на лоялността, която Мариана Димитриадис изпитваше към Николас Делфас.

Отначало той избягваше да й напомня за Уолинджър. Вместо това си постави за цел да научи колкото можеше повече за самата нея. Когато стигнаха до десерта — сутляш с лимон, — той вече знаеше къде е родена, колко братя и сестри има, къде живеят, имената на най-добрите й приятелки, как се бе озовала на работа във „Вилас Ангелис“, защо бе останала на Хиос (вместо да направи кариера като пиар специалист в Солун); чу и историята за последното й гадже — германски турист, който живял с нея шест месеца, преди да се прибере при жена си в Мюнхен. В естествената й доброта и сърдечност Кел усещаше самотата на старата мома, на единствената останала неомъжена сестра, емоционалната и социална изолация на една жена, която „не е като другите“.

Той почти не отместваше поглед от меланхоличните очи на Мариана. Усмихваше се заедно с нея, изслушваше я толкова внимателно и интелигентно, колкото тя очакваше от него. И вече не се съмняваше, че когато дойде време да плати сметката, тя ще е готова да изпълни простичката задача, която се готвеше да й възложи.

— Имам проблем — каза той.

— Наистина ли?

— Ако не открия защо Пол Уолинджър е посочил телефонния номер на фирмата ви в полетния си план, шефът ми ще побеснее. Ще трябва да изпрати някой колега до Хиос, това ще отнеме седмици и ще му струва цяло състояние и накрая аз ще изляза виновен.

— Разбирам.

— Извини ме за това, което ще кажа, Мариана, но имах чувството, че Нико крие нещо от мен. Така ли беше? — Събеседничката му сведе поглед към покривката на масата и започна да клати глава, но Кел усещаше, че се усмихва на себе си. — Надявам се, че не звучи нахално от моя страна.

— Не, никак даже — отвърна тя, без да се замисли. Вдигна глава и го погледна право в очите със същия онзи копнеж, с който вече бе започнал да свиква по време на обяда.

— Ами какво тогава?

— Нико не е много… — Тя замълча, търсейки подходящо прилагателно. — Любезен. — Не беше точно думата, която Кел бе очаквал, но бе доволен да я чуе. — Не обича да помага на хора, освен ако и те не му помогнат. Не обича да се намесва в нищо… сложно.

Кел кимна одобрително на безмилостната й характеристика. В този момент сервитьорката минаваше покрай масата им и Кел използва възможността да си поръча едно еспресо.

— Кое му е сложното тук? — попита той. — Да не е бил замесен в някакъв тъмен бизнес с господин Уолинджър?

Мариана се усмихна широко, после избухна в смях; явно случаят не беше такъв. Тя поклати глава.

— О, не! В отношенията им нямаше нищо нередно. — Тя погледна навън през прозореца. В пристанището навлизаше ферибот, пътниците се бяха събрали на носа му и махаха с ръце към сушата. — Просто реши да не ти помага. — Тя забеляза, че господин Хардуик беше обиден от войнствеността на Делфас. — Не го приемай лично — каза тя и за момент Кел си помисли, че ще посегне да го хване за ръката. — Не всички са като него. Аз не съм такава. Повечето гърци не сме такива.

— Разбира се.

Моментът бе дошъл. Кел усещаше как 500-те евро издуват портфейла му, а допреди малко смяташе да ги предложи на Мариана срещу съдействието й. Макар че още от самото начало се бе обзаложил мислено със себе си, че няма да се стигне дотам.

— Би ли желала да ми помогнеш? — попита той.

— Как? — Мариана отново се бе изчервила.

— Би ли ми казала онова, което Нико не желаеше да ми каже? То би ми спестило много неприятности.

Ако Мариана изобщо изпитваше някакво двоумение по въпроса, то не трая и секунда. С отегчена въздишка тя се отърси и от последните останки на своята лоялност към шефа си.

— Доколкото си спомням — започна доверително тя, — господин Уолинджър бе отседнал в една от нашите вили. За седмица.

— А защо Нико просто не ми го каза?

Мариана вдигна рамене. И двамата бяха потърпевши от своеволието на един инатлив и сприхав тиранин.

— Той дойде в офиса, за да вземе ключа.

Кел се опита да потисне изненадата си. Новината, че Мариана го бе видяла на живо, му подейства, все едно Уолинджър бе възкръснал от мъртвите.

— Ти си го срещала?

— Да. Беше много симпатичен мъж, един такъв тих и сериозен. — Мариана се поколеба, за да не нарани егото на господин Хардуик, после добави: — Стори ми се доста висок. И адски красив!

Кел се усмихна. По описанието със сигурност беше Пол.

— Значи е бил сам?

— Да. Макар че по-късно същия ден го видях отново. И вече не беше сам.

— Аха. А с кого беше? — Кел за малко да каже „С жена ли?“, но се поправи: — С друг турист?

— С мъж — каза само Мариана. Кел се запита дали паметта не й изневерява. Не това бе очаквал да чуе. — Минах покрай масата им — продължи тя. — Бяха в едно бистро, близо до офиса.

Кел усети, че си повтаря наум думите на Амилия: Пази се от янките. Там сега нещата са деликатни.

— Този мъж, за когото говориш… Приличаше ли случайно на американец?

Кел се притесняваше, че задава прекалено много въпроси. Разчиташе на усещането за взаимно разбиране, на безгрижно съзаклятничество, което бе успял да постигне с тази жена.

— Не знам — отвърна Мариана. — Така и не го видях повече.

— Беше ли и той красив като господин Уолинджър?

Кел зададе въпроса лукаво ухилен, надявайки се да не събуди подозрения у Мариана.

— О, не! — каза тя, умираща от желание да му угоди. — Беше млад, но имаше брада, пък аз не мога да понасям бради. Мисля обаче, че вилата беше наета от жена. Всъщност сигурна съм, понеже разговарях с нея по телефона.

Онова, от което Кел имаше нужда, беше името на тази жена. Откриеше ли я, щеше да открие и мъжа. Не се съмняваше в това.

— Не искам да ти създавам неприятности… — започна колебливо той, докато очите му казваха точно обратното.

— Какво имаш предвид?

— Трябва ми само копие от наемния договор. Ако няма нищо незаконно, това наистина би ми спестило много…

Мариана дори не го изслуша докрай. Та нали вече бяха приятели, може би дори нещо повече! Господин Хардуик най-после я бе спечелил изцяло. Тя се наведе напред и за пръв път го докосна по ръката. Отвън бръмчеше форсиран докрай мотопед, чайки кръжаха в небето над пристанището и крещяха пронизително.

— Няма проблем — каза тя. — Къде си отседнал? Как ще ти е най-удобно да ти го пратя? Може би по факса?

 

 

Три часа по-късно, както се бе излегнал в кревата и вече преполовяваше „Името ми е Червен“ на Орхан Памук, Кел чу как на вратата на хотелската му стая се почука. Отвори я и видя същата рецепционистка, която му бе помогнала с превода на съобщението от гласовата поща предишната вечер. Държеше в ръка лист хартия.

— Факс — каза тя.

Кел й даде пет евро бакшиш и се прибра в стаята си. Мариана му бе изпратила копие от наемния договор, като в полето бе написала на ръка: Страхотно беше, че се срещнахме! Надявам се да се видим пак! Документът беше двуезичен и Кел успя да прочете, че вилата е била наета за седемте дни преди катастрофата срещу 2500 евро. Името на Уолинджър не фигурираше никъде, имаше само подпис и рождена дата на някаква жена, която се бе легитимирала с унгарски паспорт, но вместо номера му бе вписала мобилен телефон. Когато видя почерка, мистерията от бележката на Рейчъл се разкри пред него като разтворена книга. Той отвори албума със снимки в айфона си, за да открие онова, което вече знаеше: почерците съвпадаха напълно.

След броени минути вече набираше номера на Тамаш Метка.

— Том! — възкликна онзи, като го чу. — Кажи ми, с какво изведнъж се оказах толкова популярен?

— Трябва ми профил на едно лице. С унгарски паспорт.

— Той ли е поетът?

Кел се изсмя.

— Не е той. Тя е. Обичайната ни уговорка?

— Разбира се. Казвай името.

— Шандор — отвърна Кел, докато посягаше към пакета с цигари. — Цецилия Шандор.