Чарлс Къминг
По-студената война (42)

42

Дванайсет часа след този разговор колелата на самолета му допряха пистата в Лондон.

От безспирния шум и потна жега на Истанбул Кел се озова в града на вечния дъжд. Връщането у дома беше винаги едно и също. Небето над „Хийтроу“ беше оловносиво както винаги, шофьорът на таксито, както можеше да се очаква, беше фен на „Кристъл Палъс“ със стероидни бицепси, а двигателят на колата му, както обикновено, гъргореше като астматик. Така постепенно Кел се потопи в успокояващата, приглушена теснота на родната Англия. Рейчъл, която бе изчезнала от живота му за близо три дни, изведнъж се появи с канонада от есемеси, която продължи през цялото време на пътуването му от летището за центъра, примесена с обичайните шегички за напредналата му възраст, и завърши с покана за вечеря.

При мен. Ще ти сготвя. Да не си забравиш пейсмейкъра, старче… ххх

Преди да отлети за Хиос, Кел бе забравил да изхвърли боклука. Сега още с отварянето на вратата към апартамента в носа го удари отвратителна воня, сякаш в жилището имаше разложен труп. Трябваше да разтвори всички прозорци, преди да свали чувала долу и да го изхвърли в един контейнер през десет къщи. След като прегледа набързо натрупалата се поща, той си взе душ, облече чисти дрехи и малко след един часа взе такси за „Бейзуотър“.

Амилия го очакваше в местния клон на „Коста“ в северния край на мола „Уайтлис“ и го отведе в празния офис на отдавна несъществуваща фирма за доставки по каталог на Ридан Плейс. Точно на това място преди почти две години Кел й бе съобщил за заговора за отвличане на сина й. Още помнеше разговора им — един от най-трудните, които някога им се бе случвало да водят помежду си, — но докато се изкачваха с асансьора към четвъртия етаж, Амилия му се стори спокойна. Споменът за преживяното сякаш бе отдавна изтрит от съзнанието й. Беше облечена с едва ли не точно копие на дрехите, които бе носила през онзи ден: пола и сако в тъмносиньо, бяла блуза и тънко златно колие. Кел забеляза, че е същото, което си бе сложила на погребението; същото от снимката, която Уолинджър бе пазил в книгата на нощното си шкафче в Анкара. Осъзнавайки този факт, той усети прилив на увереност, сякаш символичният й избор на бижу идваше да покаже, че Амилия все още не се съмнява в невинността на Пол.

— Този офис сега собственост на Службата ли е? — попита той, докато Амилия набираше кода на беззвучната алармена система.

— Под наем — отвърна тя и пусна чантата си на пода. После тръгна към кухнята. — Искаш ли чай?

— Не, благодаря.

Офисът сега изглеждаше различно. Преди две години беше едно голямо помещение, покрай южната стена с множество закачалки, на които висяха увити в найлон рокли; имаше и бюра с компютри и празни чаши от чай и кафе. Сега беше разделен с прегради на шест зони, по средата с коридор. В далечния край Амилия вече наливаше вода в електрическата кана. Пред кухнята навремето бе имало червено канапе; сега го нямаше.

— Значи офисът вече функционира? — попита я той, докато се приближаваше към нея.

— Скоро. — Тя се обърна с лице към него. — Казах си, че можем да наблюдаваме нашия приятел от тук. Екипът пристига в три, за да съставим план за проследяването. Става, нали?

— Ти май си се погрижила за всичко. — Кел беше впечатлен от бързината, с която Амилия бе организирала посрещането на Клекнър.

— Нека да ти покажа програмата му.

Докато каната завираше със свистене, Амилия му подаде документ от три страници, в който се описваха всички подробности по пътуването на Абакус: часове на полетите, хотели, срещи, обеди, вечери. Документът беше съставен през последните 24 часа.

— Брей, много сте бързи! Кой го попълни, Елза ли?

Оказа се, че Клекнър бе телефонирал на Джим Чейтър от Бурса, за да помоли за два-три дни отпуск. Разговорът бил засечен от Челтнам. Чейтър дал съгласието си и Клекнър прекарал остатъка от вечерта в апартамента си в Истанбул, готвейки се за път. Елза наблюдавала през цялото време електронната му поща и движението по кредитните му карти, а от Главното управление по съобщенията следели телефонните му разговори.

— Ще бъде в „Рембранд“? — Кел се опитваше да си спомни къде бе отсядал Клекнър при предишните си посещения в столицата. В леглата на няколко различни момичета — самият той едва ли ги броеше, — но никога преди в хотел. — Защо не ползва някой от апартаментите на посолството? Опитал ли се е да си уреди такъв?

— Да, опитал се е. — Амилия търсеше чаша за чай в бюфета. Намери една и я свали от лавицата, докато мърмореше нещо за „прясно мляко“. В съзнанието на Кел внезапно изплува Рейчъл в кухнята на вилата. Спомни си как се бе навела напред, облегната на барплота, и се бе пресегнала за кутията с чай. Беше в деня, когато за пръв път бяха говорили. — В града е пристигнала делегация — каза Амилия. — Всички апартаменти на посолството били заети. Което много облекчава задачата ни.

Кел се питаше дали може да запали цигара, или и в този още ненаселен офис вече важаха наредбите против тютюнопушене в обществени сгради.

— Може да е димна завеса. Може да е решил да отседне другаде и да няма никакво намерение да ползва стаята в „Рембранд“.

Амилия се извърна към него, но не отговори веднага.

— Може би — каза накрая тя. — Но утре сутринта изпращам екип в „Рембранд“ за всеки случай. Ще го води Харолд. Ще подготвят две стаи. Ако нашият Райън се оплаче от първата, ще бъде преместен в другата. Тъй или иначе, ще бъде в обхвата на бръмбарите.

Кел за пореден път се впечатли от бързината, с която Амилия бе организирала всичко.

— „Рембранд“ е на „Найтсбридж“, нали?

— Да — отвърна Амилия, като наливаше гореща вода в чашата си.

— Питам се дали Райън е почитател на „Тайният пилигрим“.

Тя го погледна неразбиращо. Кел отиде при нея в кухнята и си наля чаша студена вода от машината до прозореца.

— „Хародс“ — каза той. — Най-доброто място за маневри по контранаблюдение в Западна Европа. Ако един тип с неговото ниво на тренираност влезе вътре, ще се отърси от екипа ни за пет минути. Толкова много чупки по коридорите, толкова много стаи, скрити една в друга. Цял лабиринт!

— Пустиня от огледала — отвърна кисело Амилия.

Кел забеляза, че бе заета да пресмята наум числеността на живата сила, която щеше да й е нужна за операцията. Как можеше да се организира екип, който да покрива целия „Хародс“, когато — и ако — Клекнър реши да мине оттам? Това би означавало да зачисли поне двайсет агенти на дежурство през всичките пет дни на престоя му в Лондон — искане, което по никакъв начин не можеше да оправдае пред бюрократите от МИ5.

Кел се смили над нея.

— Остави на мен това — каза той. — Със същата вероятност може да иде и в „Харви Никълс“ или да убие няколко часа във „Виктория и Албърт“. — Тя извади торбичката с чая от горещата вода и я хвърли в кошчето за боклук. — Разправи ми за жените.

Амилия го погледна объркано.

— Какво искаш да знаеш за тях, Томас?

— Елза провери ли профила му във Фейсбук? Нямаше ли там една, по която си пада, с която бе спал предишния път, когато имаше път към Лондон? — Той се напрягаше да се сети за името на жената. Беше запомнил физиономията й от снимката, понеже лявата половина на главата й беше почти изцяло обръсната. И двамата си бяха обещали, че при следващото му идване в Лондон непременно ще се видят отново. — Трябва да наблюдаваме апартамента й, както и всички, с които Райън се е свързал, за да ги уведоми за пътуването си. Той има навик да си урежда предварително срещи, вечери, запивки по барове, секс нощи. И сега ли е така?

— Секс нощи? — повтори Амилия със скандализирания тон на стара мома. — Ще проверя. Доколкото знам, няма други планове, освен да се види с някакви приятели от „Джорджтаун“.

 

 

Кел си тръгна от офиса малко след три. Обиколи магазините в „Уайтлис“, купи си това-онова за ядене от „Уейтроуз“ на Порчестър Роуд и удари една наливна бира в кръчмата „Ладбрук Армс“, където съдържателката Кати го посрещна с възторга на моряшка съпруга, дочакала половинката си след околосветско плаване.

Даваше си сметка, че предстои за пръв път да се срещне с Рейчъл на родна земя. Очакваше в Лондон тя да бъде някак различна, по-резервирана, скрита зад невидима броня срещу едно по-дълбоко и трайно обвързване. Може би и двамата щяха да констатират, че случилото се между тях през последните седмици не беше нищо повече от моментно опиянение, кратък ваканционен роман. Но още щом престъпи прага на апартамента й, започнаха да се целуват, да се събличат трескаво, препъвайки се в дрехите си към спалнята. Всичко в нея беше същото, както го бе запомнил: и божественият аромат на парфюма й, и упойващият вкус на целувките й, формата и мекотата на щедрото й тяло; и парапсихологичното общение, с което й предаваше чувствата си без думи. В желанието му имаше някаква задъхана лудост, която не си даваше труд, не смяташе за нужно да прикрива. А Рейчъл му отговаряше с такава нежност и страст, която не помнеше да е получавал някога от когото и да било.

През живота си Томас Кел бе виждал насилие и ужасяваща бруталност, коварство и измама. Ставал бе свидетел на убийства, на насилствени раздели, наблюдавал бе кариери, съсипани от алчност и лъжи. В никакъв случай не беше сантиментален мъж, нито хранеше някакви илюзии за мотивите на човешкото поведение или способността за жестокост към ближния. През дългия си брак с Клеър — една връзка, която неведнъж тя бе застрашавала с изневерите си — той бе изпитвал въпреки всичко обич и дълбока привързаност към нея. Но никога не бе познавал това наркотично усещане за тотална екзалтация, за абсолютно блаженство, в което го пренасяше близостта с Рейчъл. Нито веднъж за четирийсет и четири години.

Също както и в Истанбул преди две седмици, два часа по-късно двамата се облякоха и излязоха да си търсят нещо за ядене. („Излъгах те за готвенето — каза му тя. — Идеята беше да ти смъкна панталона.“) Поговориха си за новата й работа, за един проблем със съседите й, за семейната почивка, която бяха планирали с Джоузефин за август. Едва към края на вечерята Кел се осмели да й съобщи за офертата на Амилия да оглави бюрото в Анкара; главата му беше замаяна от втората бутилка вино и му се стори нечестно да премълчи тази вероятност.

— Предложено ми бе назначение в Турция.

— Но това е страхотно — каза тя. — Сигурно си много щастлив.

Суетата му се почувства донякъде обидена, задето не долови дори сянка на разочарование в тона й.

— Още не съм приел — каза той. — Много зависи от операцията, по която работя сега.

Рейчъл сведе очи към масата. И двамата знаеха, че Кел няма право да говори свободно за работата си. Макар и усетил нежеланието й да навлизат в темата, той продължи:

— Става дума за поста на баща ти. — Рейчъл все още гледаше надолу, към покривката на масата. — Как ти се струва това?

Кел усети, че е отишъл твърде далече. Целият ресторант беше пълен с влюбени двойки, семейства, групи приятели, но хората не разговаряха помежду си. Бяха в един от любимите тайландски ресторанти на Рейчъл, но изведнъж подрънкването на инструментална музика от тонколоните му се стори дразнещо като стъргане с нокти по черна дъска.

— Рейчъл?

— Какво?

Ето го отново — внезапния, експлозивен гняв от първата им вечер заедно в Истанбул, лицето й изкривено в начумерена маска на разочарование. Този път обаче Кел знаеше, че не е пияна; беше докоснал оголен нерв в душата й и бе попарил като слана доброто й настроение.

— Съжалявам — каза той. — Беше глупаво от моя страна. Да говорим друг път за това.

Но тя продължаваше упорито да мълчи. Кел се опита да я въвлече в разговор за една книга, която и двамата бяха чели неотдавна, но неприязънта, която се излъчваше от нея, припукваше като статично електричество помежду им; тя просто не му отговаряше. Той изпита раздразнение от бързината, с която романтичната им вечеря се бе вкиснала. Може би въпреки секса и многото теми за разговор, въпреки хилядите имейли помежду им те винаги щяха да си останат двама непознати.

— Хайде да не си разваляме вечерта — каза той. — Съжалявам. Не съобразих. Не трябваше да повдигам темата.

— Забрави — отвърна тя.

Но вечерта бе приключила. Известно време поседяха мълчаливо, заслушани в някакви арфи и флейти, Рейчъл поглеждаше настрани с отегчено, намръщено лице. Обзет от ярост, примесена с безсилие след поредната смяна на настроението й, Кел не знаеше какво да направи, за да я развесели. Накрая използва отиването й до тоалетната, за да поиска сметката. Когато след пет минути излязоха от ресторанта и се изправиха насред сивотата и боклука на мократа от дъжда улица в Източен Лондон, Рейчъл се обърна към него и му каза:

— Може би е по-добре да си вървиш.

Кел беше на косъм да изригне, но не каза нищо. Откъм ресторанта все още се чуваха вбесяващите звуци на арфа. Той се обърна и си тръгна. Романтикът в него беше смазан от чувство на разочарование; рационалният, опитен мъж просто се дразнеше от несъразмерната реакция на Рейчъл. Той се наруга наум, задето бе повдигнал въпроса за Анкара, но още повече го бе яд на нея заради липсата на търпение и добра воля да му прости неуместната постъпка.

Не се обърна назад. Нито реагира по някакъв начин, когато усети телефона в джоба си да вибрира. Запали цигара, отиде до спирката на метрото, изчака да дойде последният влак за вечерта и мълчаливо се прибра у дома в Западен Лондон.

Половин час по-късно, на излизане от асансьора на спирка „Холанд Парк“, той видя, че има две пропуснати повиквания от Рейчъл; беше му изпратила и есемес, съдържащ само една въпросителна. Той не отговори. Вместо това излезе на Холанд Парк Авеню и извади от джоба си пакет цигари. Покрай него минаха мъж и жена, хванати за ръце; мъжът му поиска цигара и Кел му услужи, поднесе му огънче да си запали цигарата и прие мълчаливо многословните му благодарности. Във въздуха се носеше миризма на кучешки изпражнения; запита се дали някой от двамата не бе стъпил в нещо, или така си миришеше в квартала. Тръгна на изток, в обратната посока на жилището си, и изведнъж усети странен прилив на трудоспособност. Той спря такси и след по-малко от пет минути беше на Ридан Плейс.

Долу на партера не се виждаше дежурен пазач. Кел влезе в сградата, като си отключи с миниатюрното дистанционно, което му бе дала Амилия. Качи се с асансьора до четвъртия етаж и видя вратата на офиса, подпряна с кашони, натрупани на купчини по три един върху друг. Лампите в по-голямото помещение надолу по коридора бяха запалени; от там се чуваше шум, по пода пробяга човешка сянка.

— Ехо? Има ли някой?

Шумът престана. Кел чу мъжки глас, който изръмжа: „Това пък какво беше?“, и видя Харолд Моубри да подава глава покрай рамката на вратата, присвил очи като човек, който наднича във фурна, за да види дали вечерята му е готова.

— Ти ли си, шефе? Какво правиш тук по това време?

Моубри беше отговорникът за техническото обезпечаване на операцията преди две години, когато откриха сина на Амилия. Беше колкото сръчен с микрофоните и миниатюрните камери, толкова и цапнат в устата и остър в езика, когато трябваше да се пусне някоя солена шега за разведряване на настроението.

— Тъкмо щях да те попитам същото — отвърна Кел. — Радвам се да те видя.

За негова изненада, това си бе самата истина. Присъствието на стария и верен колега му подейства облекчаващо след изнервящата вечер. Той пристъпи към Харолд в полутъмния коридор и двамата се здрависаха.

— Е, какво ще правим този път? — попита Харолд. — Да не се окаже, че Амилия е имала и дъщеря, за която не е подозирала? Последния път се чувствах като герой от „Мама Миа“.

Кел се изсмя, докато се опитваше да потисне надигащото се в него разкаяние, че в късогледото си упорството не се бе обадил на Рейчъл.

— Един Братовчед, който ни създава грижи. Райън Клекнър. От бюрото им в Истанбул. Ще бъде в Лондон за пет дни, в един момент ще има спешна среща, която сигурно ще иска да мине без свидетели.

Харолд кимна. Кел се върна до входната врата и натисна електрическия ключ; лампите в кабинета му примигнаха и се запалиха. Харолд потвърди, че е доволен от инсталираната апаратура в двете стаи в „Рембранд“. Междувременно Кел се беше сдобил с имената и адресите на жените от Фейсбук и му каза да постави в домовете им микрофони, но без камери. Срещата с приятелите от „Джорджтаун“ беше насрочена за сряда вечер в „Галвин“, ресторант на Бейкър Стрийт. Двамата обсъдиха накратко възможността за поставяне на бръмбари в една от масите, но си казаха, че би било безсмислено. Вместо това щяха да заемат позиции с таксита пред ресторанта в момента на излизането му.

— Това май е повече по специалността на Дани, а? — Моубри имаше предвид Дани Олдрич, друг ветеран от 2011 г., който щеше да оглави екипа за наблюдение в отсъствието на Джавед Мосин.

— Така е — съгласи се Кел. — В един момент Клекнър ще се опита да изчезне. — Харолд беше застанал до вратата в кабинета му. И двамата бяха запалили цигари, след като разтвориха широко прозорците. — Ще имаме само седем души проследяващ екип, максимум осем. В идеалния случай бих желал да му турна нещичко, или малко прашец, или микрофонче.

— Да, Амилия спомена нещо такова.

Кел вдигна глава.

— Наистина ли?

Харолд го погледна смутено, сякаш бе казал повече, отколкото бе нужно. Кел заподозря, че крие нещо. Спомняше си разговора с Амилия в Истанбул, неприятното усещане, че някаква паралелна операция се извършва без негово знание, че от него се укрива секретна информация.

— Какво искаш да кажеш? — попита той, като смачка цигарата си.

Харолд се обърна и излезе от стаята. Кел го последва по коридора към затвореното помещение, където подготвяше мониторите за наблюдение на „Рембранд“. Лицето на Харолд не се виждаше, когато каза:

— Ами… обичайното, нали знаеш? Най-новите джаджи. Всичко онова, което можем да направим, за да не изпускаме обекта от очите и ушите си.

— И какво можем да направим?

Харолд се беше съвзел, обърна се към него и го озари с характерната си усмивка.

— Работя по въпроса, шефе — каза той. — Работя по въпроса.