Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Томас Кел (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
A colder war, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 9 гласа)

Информация

Издание:

Автор: Чарлс Къминг

Заглавие: По-студената война

Преводач: Боян Дамянов

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Абагар“ АД — В. Търново

Излязла от печат: 10.10.2014 г.

Редактор: Здравка Славянова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Симона Христова

ISBN: 978-954-769-364-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/17550

История

  1. — Добавяне

8

Александър Минасян, резидентът на СВР в Киев, служителят от Трета главна дирекция, който с вербуването на Кодак се бе превърнал в легенда по коридорите на Ясенево, идваше в Турция като призрак. Понякога със самолет, понякога с кола или камион през България. В един случай бе взел влак през границата до Одрин. Всеки път под различен псевдоним, всеки път с различен паспорт. На три пъти, докато траеше операция „Кодак“, Минасян бе пътувал с кораб от Одеса — любимият му начин да стигне до Турция, — като за срещите си с обекта бе наемал стая в истанбулския „Чираан Палас Кемпински“. На чаша ледено бяло вино от долината на Лоара двамата разговаряха за политическите и моралните ползи от работата на Кодак. Показвайки от самото начало добри инстинкти, обектът твърдо отказваше да се среща на турска територия с необявени служители на СВР, с посредници и изобщо с лица без официална дипломатическа акредитация. Единственият, с когото Кодак бе съгласен да комуникира, беше Минасян, когото той познаваше просто като „Карл“.

Уговорката им беше пределно проста. Всеки път, когато имаше продукт за предаване, Кодак се явяваше в някое от двете кафенета, едното в Анкара, другото в Истанбул, и даваше уречения знак. Служител на посолството забелязваше знака и незабавно изпращаше телеграма в Киев. По причини, които Минасян бе разбрал и приел от самото начало, Кодак не смяташе за нужно да предоставя всяка информация, която достигаше до бюрото му. Продуктът, който подаваше на СВР, винаги беше „специална селекция“ (по думите на Кодак — един израз, който Минасян хареса) и обикновено от най-високо качество.

„Не ми е интересно да ви захранвам с прогнозни бюджетни стойности, инвестиционни цели, разходи за енергийни източници и други подобни гадателства — казваше той. — С тях най-лесно могат да ме спипат. Онова, което подбера да ви подам, когато и както го подбера, ще бъдат твърди факти, действителни данни, обикновено изискващи много високо равнище на допуск.“

В Истанбул имаше два тайника, в които им пускаше пратките. Единият беше в мъжката тоалетна на посещаван от туристи ресторант в „Султанахмет“, собственост на бивш офицер от КГБ, отдавна пенсиониран и женен за туркиня, която му беше родила двама синове. Казанчето във втората от двете неотдавна ремонтирани кабинки, несвързано изобщо с водопровода, беше идеалното място за оставяне на флашки, сидита или документи на хартиен носител — каквото Кодак сметнеше за нужно да им подаде.

Вторият тайник се намираше сред развалините на една запусната стара къща — за която се говореше, че някога била принадлежала на Лев Троцки — на северния бряг на остров Бююкада, в Мраморно море. Това беше предпочитаното от Кодак място; на острова в съседство с къщата живееше негов приятел журналист, така че всякакви пътувания до Бююкада можеха да бъдат оправдани с желанието на двамата да се видят. Неотдавна Кодак се бе изказал не твърде одобрително за тоалетното казанче — макар, разбира се, то да беше основно почистено и дезинфекцирано при ремонта на тоалетните; оплакал се бе, че всеки път, когато вдигал капака, за да пъхне нещо вътре, се чувствал едва ли не „като Майкъл Корлеоне, преди да гръмне онзи тип в ресторанта“. Минасян бе обещал да уреди и трети тайник, макар че Кодак все повече се привързваше към пощенската кутия на Бююкада, скрита сред развалините на онази стара къща, защитена от дъжд и гризачи.

Тъкмо към тази пощенска кутия се беше запътил сега Минасян, макар отиването му до нея както винаги да беше шестчасов спектакъл на маневри по контранаблюдение, включващи две преобличания, пет различни таксита, два ферибота (единия на север до Истиние, другия на юг до Бостанджъ), както и общо пет километра, извървени пеша в „Бешикташ“ и „Бейоглу“. Едва когато се убеди, че няма опашка, Минасян се качи на частната яхта в Маринтюрк за краткото пътуване до Бююкада.

Дори на острова той не преставаше да се оглежда. Възможно беше — било турското разузнаване, било американците — да са му поставили засада на Бююкада и да го спипат, докато крачи (на острова не се допускаха никакви превозни средства, освен конски каруци и велосипеди) към местоназначението. По тази причина той извърши втората си дегизировка в един ресторант близо до фериботния терминал, откъдето се измъкна през задния вход. След като обиколи веднъж острова с каручка, той нареди на каруцаря да го закара на триста метра от къщата на Троцки, като последната отсечка измина пеша.

През рамото си беше преметнал кожена чанта, в която си носеше дрехи за преобличане, бански и плажна хавлия. През топлите летни месеци Минасян обичаше да поплува в морето, преди да прибере продукта от тайника. Беше готов на всичко, с което да затвърди легендата си на безгрижен турист. Днес обаче държеше да се върне с ферибота, за да вечеря с една своя позната в „Бебек“. За целта той се запъти направо към мястото, огледа се, за да се убеди, че е сам, и извади съдържанието на тайника, което бе оставено там предишния ден.

Хартията беше нагъната и защитена от природните стихии с прозрачен найлонов джоб, пристегнат с ластик. Това беше обичайна практика. Минасян разви пакета и незабавно преснима съдържанието. За негова изненада, вътре имаше само едно съобщение.

LVa/UKSIS Техеран (ядрени) Масуд Могадам

Кодово име: Айнщайн