Чарлс Къминг
По-студената война (48)

48

На другата сутрин Кел се събуди чак в десет. Взе си душ, отиде да закуси бекон с яйца и портокалов сок в „Карлучо“ на Уестбърн Гроув и се появи на Ридан Плейс малко преди обед.

— Нещо ново?

Харолд четеше „Дейли Мейл“ на канапето. При влизането на Кел той вдигна глава и го поздрави с нехарактерно пресилена усмивка. Дани Олдрич беше в стаята за наблюдение и гледаше живата картина от камерите в „Рембранд“. От Елза нямаше следа.

— Абакус още спи — обяви Олдрич.

Кел влезе в тясното помещение и се насили да погледне мониторите. На път за офиса той се бе отбил в един бар и бе обърнал двойна „Смирноф“, за да успокои нервите си, ако се наложеше да види Рейчъл, заспала в прегръдките му. Сега беше готов за тази гледка.

За свое учудване, видя Клекнър сам в леглото. В стаята нямаше друг, освен него, на монитора от банята не се забелязваше движение. Рейчъл не се виждаше никаква.

— Къде е момичето? — попита той.

— Отдавна си тръгна.

Пътеката на срама. Няколко часа блажено чукане и после — хоп, на влака за Бетнал Грийн.

— Кога си тръгна?

— Всъщност остана много малко при него.

Гласът на Олдрич беше равен и делови. Ако знаеше нещо за връзката на Кел с Рейчъл, доста майсторски се прикриваше.

— Защо? Да не са се скарали?

Олдрич се извъртя на стола си и го погледна в очите. Кел инстинктивно се дръпна крачка назад и се облегна на стената.

— Нямам представа какво е станало. Отидох да си легна. Харолд остана да наглежда тук. Как си, между другото? Елза каза, че си ял развален кебап или нещо такова.

— Добре съм, нищо ми няма.

Кел се усмихна на легендата, която му бе измислила Елза, и отново се взря в монитора.

Американецът се събуждаше. Изритал си бе чаршафите надолу и лежеше, обърнат на една страна. Беше по тениска и боксерки. Кел изпита странно облекчение от факта, че не бе спал гол.

— Къде е екипът? — попита той.

— На позиция. Каръл и Нина днес отново се включват. Джез също. Тео е намерил една бабка — Олдрич погледна листа в ръката си — Пени, ще играе жена му. Двойка старци. Винаги действа като прикритие.

— Да — промърмори Кел, който го слушаше с половин ухо и наблюдаваше Клекнър. — Ето, започва се.

Олдрич се обърна и погледна към монитора. Клекнър беше посегнал към хотелския телефон на нощното шкафче. С бързо, отработено движение Олдрич натисна три копчета, грабна два чифта слушалки, подаде едните на Кел и надяна другите на главата си.

— Можем да слушаме какво си говорят. Нищо чудно да са камериерките, да питат кога могат да влязат в стаята.

Но не бяха камериерките. Още щом си сложи слушалките и приклекна срещу монитора, Кел чу в ушите си гласа на Рейчъл, преливащ от нежност, изкусително напевен, с онази сластна дяволитост, която доскоро си мислеше, че е запазена единствено за него.

— Добро утро, сънчо!

— Рейчъл?

— Рейчъл, я! Ти друга ли очакваше? — Тя се изкиска закачливо. — Сега ли се събуждаш? Каза, че ще ми се обадиш…

— Колко е часът?

— Минава обед. Дванайсет и половина. А такъв махмурлук ме тресе…

— И мене. Какво стана?

— Ами… ти заспа. Някъде към два, два и половина. Трябваше да се прибера у дома, за да се преоблека за работа. Реших да те оставя да се наспиш.

— Не помня такова нещо. Всъщност нищо не помня.

— О, много мерси! — Отново дяволит кикот. С върховно усилие на волята Кел си наложи да слуша нататък, без да отделя поглед от Клекнър на екрана. — Ама наистина ли нищо не помниш? — попита тя.

Американецът прехвърли телефона в другата си ръка и се пресегна за бутилка вода.

— Е, помня, как да не помня — каза той колкото да не я обиди. — Помня например как се прибрахме, беше ми адски гот, че сме заедно. Всичко това го помня. Просто ми се струва, че на теб не ти е било чак толкова хубаво с мен.

Рейчъл не отговори веднага, може би за ефект или гледаше да не нарани суетата му.

— Дали пък не е било от трите мартинита, двете бутилки червено и няколкото мохито, дето изпихме после в „Бужи“, а? Бяхме вързали тотално кънките.

— Заспал съм? Това никога не ми се е случвало.

— Заспа, я! И двамата сме се трупирали.

— Божичко!

Настана продължително мълчание. Кел улови погледа на Олдрич, но не прочете нищо в него. Загледа се отново в монитора. Клекнър отпи глътка вода.

— И така, какво ще правиш днес? — попита Рейчъл. — Сега, да кажем? — Тя май искаше да се видят отново. За второ действие.

— Днес ли? — Клекнър огледа стаята, Кел проследи погледа му по посока на телевизора. — Днес… ъъъ, имам доста работа. Мамка му, нямах представа колко е късно! — По линията се чу припукване от статично електричество. Олдрич потръпна и нагласи нещо на слушалките си. — Трябва да пия един аспирин. Довечера имам среща със състуденти. Мисля, че ти бях казал.

— Да, в „Галвин“.

— Ъхъ. На Бейкър Стрийт ли каза, че се намирало?

— Има две заведения с това име. — Разбира се, на Рейчъл можеше да се разчита да знае такива подробности. Тя познаваше най-добрите ресторанти. Най-добрите места, където да се отиде. — Едното е на „Шордич“, другото на Бейкър Стрийт. Провери за всеки случай.

— А какво ще правиш след това?

Клекнър се беше изправил; явно мозъкът му беше зацепил, в гласа му се прокрадваше прелъстителна нотка.

— Тази вечер? Искаш да кажеш, след срещата ти със състудентите?

— Ами да! Да не си заета?

Кел се молеше Рейчъл да го отреже.

— Не мога, Райън. Не и довечера. После се връщам в Истанбул.

Кел беше смаян от чутото. Рейчъл не бе споменавала нищо за ходене в Турция. Усети внезапно стягане в гръдния кош и шията.

— Значи ще пътуваш все пак? — попита я Клекнър.

— О, да! Мама иска да направя нещо за последно около къщата. Но и ти се връщаш до събота, нали?

— Разбира се. Такъв е планът. Утре през деня съм зает, но мога да хвана късния полет, предполагам.

— Е, добре. Да се видим за вечеря в Истанбул. В събота вечер. Ех, че ми е приятно да го кажа! Звучи толкова космополитно и романтично…

— Звучи страхотно, така звучи. Искам да бъда с теб, Рейчъл. Искам да се видим.

Кел затвори очи.

— Това е добре. Защото, щеш не щеш, ще бъдеш с мен. Ще ме видиш. Освен това съм доволна за снощи.

— В какъв смисъл?

На Кел му идваше да смъкне слушалките от ушите си и да избяга от стаята.

— Ами доволна съм, че оставихме нещата да се развиват по-полека.

— Аха, ъм… окей. — Американецът очевидно нямаше нищо против и по-бързо развитие и не беше свикнал да се церемони чак толкова с жените. — И аз така — добави той не особено убедително.

— Е, ще се видим в Истанбул. Ще ме разведеш из любимите си местенца. Ще отидем пак в бар „Бльо“.

— Непременно. Ти сега на работа ли си?

— Да — отвърна Рейчъл. — И трябва да затварям, защото ще си имам неприятности. Чао, сладък!

— Чао. До след два дни. И умната!

Докато Кел наблюдаваше екрана, Клекнър стана от леглото, отиде в банята, порови в тоалетния си несесер и извади бурканче с някакво лекарство, което приличаше на аспирин. Наля си вода от мивката, глътна две таблетки, после пусна душа. Върна се в стаята и започна да рови в кошчето за боклук. После направи същото и с това в банята.

— Какво става? — попита Олдрич. — Какви ги върши тоя?

— Представа нямам — каза Кел.

Едва когато свали слушалките си и излезе в коридора, го осени идея: Клекнър търсеше използван презерватив. Наистина ли е бил до такава степен пиян и дезориентиран, че да не помни дали е чукал Рейчъл?

— Всичко наред ли е, шефе?

Харолд все така седеше на канапето и четеше „Дейли Мейл“. Кел се бе запътил към терасата за една цигара, но седна до него. Даде си сметка, че без Клекнър да усети, Рейчъл бе измъкнала разписанието му за следващите два дни. Днес имам доста работа. Утре през деня съм зает, но мога да хвана късния полет. Тя им помагаше. Това беше ценна информация за екипа. Рейчъл бе изолирала периодите от време, през които Абакус би могъл да се срещне с водещия си офицер, като при това бе съкратила престоя му с двайсет и четири часа.

— Интересно ли е? — попита той Харолд, като забеляза заглавието за връзка между рака и пазенето на диета.

Харолд свали надолу вестника и му се ухили.

— Много — отвърна той. — Всички ще изпукаме, освен ако не почнем да ядем пица. Тоя Клекнър трябва да се откаже от коремните преси и лицевите опори и да заживее като човек.

Кел се усмихна. Трябваше да преодолее шока от чутото и видяното. Трябваше да се съсредоточи върху работата. Имаше да лови къртица. Беше жизненоважно да проследи Абакус до водещия му офицер. И въпреки това не се сдържа да зададе въпроса, който го измъчваше:

— Какво стана снощи? След като си тръгнах?

Усети, че е затаил дъх в очакване на отговора. Не беше ли очевидно какво е станало? Двама млади се бяха харесали взаимно. Бяха си легнали. И въпреки че Рейчъл си бе тръгнала преди зазоряване, тя скоро пак щеше да бъде в прегръдките на Клекнър, да се чука с него на вилата още в събота. А това, че предпочиташе да изчака нещата да се развиват по-полека, показваше само, че наистина възприемаше сериозно връзката си с него.

— Ами… шантава история — отвърна Харолд, като остави вестника на канапето. — Този път младежът не успя да вдигне самолета. Сигурно онази го беше нашмъркала едно хубаво.

— Сигурно — отвърна иронично Кел, който не знаеше какво да мисли.

Канеше се да стане и да си тръгне, когато Харолд се намръщи.

— Коя беше тя, шефе? Познаваш ли това момиче?

— Не.

Лъжата излезе от устата му, преди още да му бе хрумнала дори теоретичната възможност да каже на Харолд истината. Кел държеше личният му живот да си остане личен.

— Шантава история — повтори Харолд.

— Защо?

— Наредиха ми да изтрия записите.

— Какво?!

— Да ги унищожа. Тази сутрин. Да изхвърля всичко.

— Но защо?!

— Казва ли ти някой…

Още докато задаваше очевидния въпрос, Кел вече знаеше очевидния отговор.

— Кой те накара да го направиш? Кой ти нареди да изтриеш записите?

— Шефката, шефе. Амилия.